I think of you in colors that don`t exist.

22.02.2011 г.

София

Моят град. Моят роден град. Остарял. Беден. Със съмнителни безистени и кални улици. Със загрижени лица, увити в шаловете си и сивите си палта. Със забързани хора, пресичащи на червено. Моята София. Овехтяла, недоносена. Чака пролетта и кестените, белите, жълтите храсти да покрият сивото, дупките, мизерията. Да покрият овехтялата Шипка 6 и тъжния Граф, със старите бабки, в старите сгради. Да завали топъл, летен, чакан дъжд, да измие стъклата, а те да се засмеят. Да се юрне народа като отвързан, по пейки и по поляни. На моста на влюбените. По Шишман и Славянска, по Шести Септември, по Витошка, Узунджовска и Вазов. По всички любими местенца, мънички пейчици, задните дворчета, където влизахме и присядахме на земята, докато светнат прозорчетата и зашета жената около печката. А ние се смеем в шепите си, за да не ни лиснат отгоре някоя тенджера с вряла вода.
И да тръгна и аз по пътеките, старите, където краката сами знаят пътя, където обувките ми са изтърквали подметки по двата маршрута - Иван Асен-Борисова-Борисова-Иван Асен. И да се видя със тези лица, познатите, същите, които останаха като експонати, в България, в София, напук на ниските заплати, напук на старите възгледи, напук на сивото и мрачно... напук. За да цъфнат черешите... и тази година.