I think of you in colors that don`t exist.

20.04.2014 г.

тихо

 нямам какво да кажа за този великден, освен, че съм благодарна за живите ми родители. вкъщи - самота с козунак и перлени яйца от лидъл. роднини и ракия. малко смях с бабчето, дразги с тате, после пак...  и това е. имам чувството, че сега, когато съм сама, всички са по двойки, но знам, че не е така. всъщност всеки прави същото, което аз в момента.  яде, пие и спи. после пак. празник... празен празник. а беше, когато се смазвахме от работа и бленувахме ден спокойствие. и беше мътно, гузно, изтощено, знаеш, че след тези два дни свобода, пак ще те набутат в кафеза. а сега? кафезът е вътре, в сърцата ни, заровен дълбоко и няма да си иде, докато не го предадем на вторични. мътно чувство, мътни очи, отново. човек е така смешен, когато се пристрастява към страданието, към меланхолията. единствено светлото чувство ни отървава от тях и заради това именно скачаме в любовта като подивели. но сега и това не желая, така ме е грабнала апатията, че на всичко казвам "не, сега". просто спокойствие и споделени мигове. това искам. някой да ми дрънка на китара, да сготвя, да сипя, да полеем, да заспим. не искам секс, не искам страсти. искам да е тихо.  тихи залези и тихи изгреви. нагледах се на фойерверки. стига.

16.04.2014 г.

утре

 Вървя из улици и някак всичко е събрано като в шепа. И тъга и сладост, леко стиснати в една въздишка, която се отронва от ъглите на устата ми. Рея се в мисли и страници и пак се оглеждам в очите на непознати. Хубаво е, тук, у дома, дори да ти е тъжно, дори да няма никого с теб, пак не си сам. Градът тече във вените.
 И самотата е все по-невъзможна. Когато има сродни под път и над път. Дори да не е в най-истинския смисъл на думата, аз пак така го усещам. Изпълвам се с музика,  пращат ми я шептяща и шумоляща, разлива се, разнася се, има ме, имам я. 
 Свободно и леко ми е, сега. Понякога се сравнявам с любимите ми величия и си казвам, че и на тях не им е било лесно да намерят любов. Трудно е. За широките умове и за разпръснатите енергии. Трудно е, но не невъзможно. И  хубаво е, когато се взираш в идния ден, а той мълчи и те гледа загадъчно. Усмихва се иронично, после те подканя да догониш стъпките му. Доверявам му се, цялата се разпадам в това доверие, което сладко ме облива и надзъртам смело зад ъгъла като дете, което отваря подарък.  Без страх и без задръжки крача към това утре, което ме изпълва и знам, че ще ме приюти в чувството си, независимо дали е черно или бяло. Независимо.

14.04.2014 г.

Чета стиховете, белите, на разни блогини и така си мисля все повече, че писателите са егоцентрици. Така вплетени с хилядите си азове, в главата, заровени до дъното на сричките си и не виждат по-далеч от следващата си строфа, дума, буква. Книжни мишки сме ние  и това е жигосано на задниците ни, за цял живот. Нещо, което сам избираш и, в което сам се погребваш. Защото дори, когато не пишеш (а тогава е най-страшно), дори тогава ти пари на задника този белег, издълбан с най-твоите думи. И мисълта, че трябва да седнеш да пишеш и мисълта, че не ти се пише или обратното, че искаш да пишеш и сядаш и пишеш, понякога ожадняваш, но не можеш дори да станеш да си налееш вода, защото ще избяга онова, което го измисли току-що. И двете са еднакво трудни. Все ревем, че нямаме муза, а тя вземе, че се появи, когато най-сме смазани и нямаме сила дори за дишане. Но то е едно и също - дишане и писане.

близост

и всички сте ми такива приятели и ме обичате или съм най-важното нещо в живота ви или съм друга дума пълна с прах, торба, въздух, перушина.  да. обаче или искате да ми изпиете кръвта или въздуха или в най-добрия случай - енергията. и когато аз имам нужда, няма никой. заспивам с бялата ми котка, която никога нищо не иска и винаги идва да оближе сълзите ми... няма нищо друго. само тишина и аз, монитора на лаптопа, чукането по клавишите, буквите. дори цигари вече не ми правят компания, защото ги отказах. сама съм. сама се опирам на себе си и не падам. движа се, мърдам, всичко е наред. чаршафите ми миришат на мен и всичко е семпло. сутрините споделям само с някой лъч минал през рибите на пердето ми. но какво от това? всичко е хубаво. и в тази самотност няма нищо лошо. по-лошо беше, когато вечно някой ме притискаше към себе си, а аз исках да се откъсна и да бягам, бягам, надалеч, без да се обръщам и без да се завръщам. ще се повторя пак с това, че веднъж приятел ми каза, че винаги ще имам близък човек до себе си. защото съм такава. да, обаче близостта понякога е така едностранна, че просто не й се получава.

рохко яйце

толкова съм крехка напоследък. смалила съм се отвън и отвътре. толкова малко ми трябва някой да ме разплаче. толкова ранимо е всичко в мен. като рохко яйце се крепя, да не падна. и нямам нужда някой да ме гази с калните си ботуши. открита рана съм. на ръба на лудостта. любов ми трябва. не бледите й копия.

дракон

като "тегля чертата" и ти минеш под нея, е като да си се проврял през дъгата в " измисления ми свят, в когото не пускам никого". и няма връщане назад. излизаш, уж, чист и неомърсен, но винаги ще ти пари под лъжичката като се сетиш за мен. безразличие едва ли ще те наляга като споменават името ми. мамка му, такава съм. долна и гадна, да, мислете, каквото искате. луда и чудовище и всякаква. естествено, че така е най-лесно. всички. миналото. чао. форева, знаеш ли какво значи? мнооого дълго понятие е това. вечност и половина, както обичам да казвам. плакни сега очи в снимките ми и се самозабравяй в омразата си. не искам да чувам глас, не искам да виждам очите ти. край. е думата, която пасва най-добре.  напоследък много фитили запалих и много точки поставих. но така е добре. преминавам през етап от чистене, да.  не знам още колко ще продължи това, с разочарованията и всичко. но знам, в сърцето си, знам и съм сигурна, че следвам винаги себе си, защото не съм от хората, които следват месии. следвам сърцето и му вярвам. колкото и да боли. разпилях енергия за тези 28 години, колкото да захраня планетата. вероятно. ако трябва ще разпилея още. но знам, че ще дойде и моето време.  а до тогава, ще ви пилея всички с драконовия си дъх и ще ви паля, както подобава.

4.04.2014 г.

пух

мрачен, казват, бил блогът. тъжен, готически или и аз не знам. ако е готически, поне се стреми към небето. аз мога да добавя със сигурност, че има и правописни греши. всякакви впрочем.
но нищо. всичко е хубаво, когато отминава, леко, плавно, мрачината вътре се стопява.  и слънце не ти трябва, дори, когато вътре грее. е, запалила съм сега един изкуствен прожектор в сърцето, но... скоро, скоро, слънцето, чакаме го. лъчите и необятността. и всичко е прекрасно и ужасно, точно като във филм на фелини. пухчетата дойдоха значи е пролет .))

2.04.2014 г.

дупка

Не знам до кога ще продължи това... биполярната депресия на умовете.  Най-лъчезарната, най-милата и най-спокойната в очите на другите, а всъщност тъмно зло, което само не може да се понася... И ден след ден се нижат, опитвам се да живея, да дишам, думите и писането и... понякога нищо не се получава и се будя от най-страшните си кошмари, а друг път дори са наяве. Мисля и с мислите си разрушавам и създавам. Искам и заменям, нови пътеки захващам и пак същото, както с дупките, в които пропадаш, до безкрай, а после на другата улица - слънце или? Не, други дупки, естествено. Виждам хората около мен, и те са така, не съм единствена е, и какво от това? По-леко ли трябва да ми става, "от тази история с баща ми?", както казва персонажът ми в Шокомания. Ми не, и тя не издържа и аз не издържам. Не издържаме, обаче единствено себе си, защото с колкото и шоколад да се запълниш, с каквото и да се запълниш, винаги си остава една дупка, която с нищо не може, не, отдавна съм го узнала и пак... сякаш все го забравям ли какво... Душата е дупка, можеш да я напълниш само с енергия и то хубава, иначе дупката се разширява, също като черната.