I think of you in colors that don`t exist.

27.06.2014 г.

вкъщи

ягоди...
толкова са ароматни
вземи
вземи цялата кутия
а сладолед искаш ли
не...
готов ли си
още една...
баничка с боб и пиле
жълта обеца
колело със спукани гуми
и следа от сълза
джони деп псува от телевизора
пусни Лео да излезе навън
малко, пухено котенце
обичам те...
А Мечо къде е?
да оставя ли от ягодите за Светльо?
къде е дистанционното?
завий се с одеалото
обуй си чорапи
излязоха комарите
полях цветята...

толкова дълго търся любовта,
че понякога забравям, че тя е тук до мен. вкъщи.

26.06.2014 г.

сърце в петата

Понякога се обичам, понякога се ненавиждам. Самостоятелна или не, животът ми се клати между нечие да или не. Въртя се, седя, копая  или се подготвям за старт. Някой път ми е криво, друг път летя. Често си мисля, че имам всичко, в следващия момент съм празна като вафлена фуния. Оглеждам се в различни очи - черни, сини, зелени, кафяви... няма значение какви са, аз съм все една и съща, само техните зеници ме преобръщат. И седи на дъното ми, надеждата за онова очно огледало, в което ще мога да се отпусна и да бъда себе си докрай. До края на краищата! Междувременно луната ме застига и в отражението й се чувствам своя. Насън или наяве ме достигат разни мазни ръце, които искат да се избършат в полата ми, но успявам да избягам и да им тегля по един шут в муцуните. А вечер, когато наднича нощта към чаршафите, само тогава мога да си призная - онова най-ествествено чувство, което цял ден мачкам и тъпча под самодоволната си усмивка и счупеното Его. Наднича чувството и се опитва да ме достигне с малка ръка, да ме погали по косата и да ми каже, че и аз съм човек. Не съм пластмасова кукла с пластмасови устни и с винт вместо сърце. Не съм нито едно от тези отражения в разноцветните очи. Не съм силна и безскрупулна. Аз съм един малък човек, със сърце свито в петата.

23.06.2014 г.

Разпечатаното лято. Като чифт още необувани чорапи. Дворовете привечер. Лежа и гледам клоните, изкачвам с поглед етажите на черешата. Шумящо се спуска листо. Хлад. Завивам се и дочаквам светулките. Комарите се разбиват между дланите. Котката пресича поляната, с меки стъпки, ходи като Царя на кварталите. Сгушва се. Стъпвам боса на тревата и размърдвам пръсти. Бръмбар се оплита в косата ми.  Тъмно е, щурците замъркаха и изведнъж пак стана топло. Лятото обвива пръсти около шията ми. Мога с ръка да го докосна. Искам да плувам в поляната, да се слея със зелените й вълни, да се пързалям по топлите камъни и да заглушавам всеки спомен за студ. Искам да се разлея, да потъна, да се забравя. Но трябва да изчакам още ден. И ще празнуваме. Ще целуваме Лятото. С език.

12.06.2014 г.

За чалгата и дарбите

Всеки ден се възмущавам до мозъка на костите си и то само, докато седя пред компютъра. В тази малка България всичко е толкова сбъркано, че започва да ми става отчаяно.  На маломерния ни мащаб се разполагат толкова много олигофрени, че ми става страшно. И сега ще ви обясня защо. 
Не съм от хората, които се оплакват, казват, че за тях няма работа и се чудят как и кога да емигрират. Не съм и от хората, които постоянно дават за пример "Европата" или любимото ми "Америка". Възпитана съм в борбен дух, моето семейство не е било богато никога, но никога не сме умрели от глад. Баща ми е влачил като мравка през целия си живот, използвали са го, прецаквали са го и хора и държава, както всеки един тук, но никога не протестира, никога не се оплака, също и никога не отиде да  гласува. Сега веднага ще залаят тези, които ми говорят за "политическа отговорност" и колко било неотговорно, разбираш ли, да не гласуваш. Ми фак оф. Майната ви. Баща ми живее тук, построи ни къща сам- съвсем сам, разбирате ли?! А, не краде, не лъже и никога не е направил зло никому,както и никога никой не му е дал дори и клечка кибрит. Не са му били виновни нито комунистите, нито демокрацията, нито никой, няма да ги изброявам, всички ги знаете. Това ви го казвам само, за да ви стане ясно, защо аз самата съм така аполитична. Баща ми се е борил като прасе с тиква с живота и винаги е казвал, че му е все тая дали "отгоре" има магаре или президент. Защото сам се е оправял, работил е и както казах не е мамил или крал. Това се нарича външен локос на контрола, всичко зависи от теб, не от някой друг. Освен това винаги е искал да живее в България, защото както казва той, трябва да си много смотан, че да не можеш да се прехранваш в твоята собствена държава. За това може да се спори, но е въпрос на личен избор. 
И като опряхме на прехрана, стигаме до темата, която ми е наболяла. Като човек, който претендира, че уж се занимава с изкуство или поне иска да се занимава, все по-отвратено ми става, докато гледам артистите в страната. разбирам музикантите, както пееше Хазарта "батенце, ядеме чинки, сойки, деба тия емпетройки". Разбирам актьорите, които се борят за работа на щаб и след дълги клизми, взимат заплата 240 лева. Разбирам писателите, драматурзите, всички, това вие го знаете! Пари няма, положението е кофти, изкуството е навряно в задния двор, както каза Ивайло Христов. Знам, че гладът е по-силен от тока и се надявам Господ никога да не ми изпраща подобно нещо. Всеки ден виждам хора, които просят, седя в центъра на столицата по цял ден, на улицата съм непрестанно и ако давам пари и цигари на всеки, който ми иска, на практика няма да ми остане нищо, защото те са хиляди. На скоро чух от майка на момиченце, което иска да става актриса, че детенцето се било отчаяло, видите ли, защото нямало парички за актрисите и как можело така. Вбесявам се, полудявам като чуя нещо подобно, искам да зашлевя този, който го казва, не да се скарам с него, не... направо на физическо насилие ме избива, въпреки, че нито килограмите ми, нито културата ми, позволяват подобно поведение.  Искам да ви кажа, че докато сме така прости никога нищо няма да имаме. Сърдите се, че ви казвам, че сте селяни. Да си селянин вече не означава, че си от село. Хората от село са чисти като бяла ракия и като сълза на дете.  А тия които са дошли в Столицата ни, жална й майка, са далеч от сълзата, но не и от ракията. Знам, че ще кажете, айде какво се палиш, това е реалността. Аз съм далеч от тази реалност. На практика от година почти живея в Академията, не общувам с хора, които са ми под мисловното и душевно ниво. Много отдавна се зарекох, че всеки, който не ходи на палатка и не вярва в прераждането - директно ще изхвърчи от живота ми. Общувам с артисти, някои от тях ме отвращават и спирам да общувам с тях.  Имам свободата за това! Навсякъде има утайка, знаете, сред всички среди. Общо взето съм запазена на максимум, между центъра, Академията и мястото, на което живея, а то е до гората, райско кътче, заради, което също благодаря Богу ежедневно. Слушам български рап и от години не съм чула и една чалга песен. Без майтап. Но днес бръмчи телевизора и чувам дивни ритми по Битиви. Сашко Еврото и онази другата поканили някакво едноклетъчно с ромски тен, а до него чифт цици с крака. Превключвам, разбира се, не мога да съм в тоя рейтинг, не. Възмутена съм, но окей, това все пак е телевизия, по начало си е чалга. И като дойдохме на чалгата, да кажа, че от месеци насам съм щастлива като малко дете. Аз съм на 28 години и ще доживея смъртта на чалгата. Всичките мазни гюбеци, вафли, простотии, ще умрат, вече няма да щракат с пръсти в Студентски град, защото рапарите в България не спят, те правят албуми и мощно ще изригнат всеки момент. Виждам как това ще удави Пайнер, Планета и всьо. И всичко го знаят. Притаили са дъх и чакат. Както игнорирам човешката простотия, така и цедката ми относно музика е мощна. Не знам какво се случва, освен с това, което ме вълнува. Гледам в социалната мрежа постват Криско, Мария Илиева, знам си, че не е яко и не го отварям, седя настрани, надалеч, пазя си ушите и очите. Но какво ме накара днес да видя и аз, защо аджеба сички го слушат това. Видимо доволна била кака ти Мария.  Значи за нея специално искам да кажа, че е един от малкото творци, на които съм се възхищавала. Купих си неин албум, когато бях на 19 години и си го слушах в колата. Красива и даровита е Мария, няма спор. Пак в тинейджърските ми години я срещнах. Беше сама, дошла да гледа мюзикъла "Коса", който тогава се играеше от млади актьори в театър София. Поисках й автограф. Никога в живота си не съм искала автограф на някого. Тя беше мила, интелигентна, красива. Говорихме няколко минути, остави хубаво чувство у мен.  Знаем, че в последните десетина години, тя е съвременната дива на българския поп, за нея говорят кофти неща, никога не съм обръщала внимание на тези думи, винаги съм си казвала, ето тя го прави, нали? Прави хубава музика, с цената на няма значение какво. Мария започна да слиза по стълбата на моето възхищение, когато започна да участва в разни риалити програми. Не помня точно какво, но понякога на екрана много си личи колко точно си се вживял у себе си. Преди известно време тя направи песен със Зафая. Тогава си казах, ей, котка по гръб не пада. Мария си инжектира свежа кръв от тези безбожни таланти, които от години правят страхотна музика, но малцина са тези, които знаят. Комерс и пари не правят те. И Мария ги хваща, с готина музичка, с нейното известно и мега красиво лице, направиха толкова сладко сингълче, че беше супер.  Беше като Бейонсе толкова класна и красива. Казах си, ей браво, пълнят ми душата такива неща. Но днес си пускам въпросното парче, с онзи безподобен гном, ама що ли обиждам гномовете, което и парче ме подбуди към целия този текст. Значи. Пее на диалектче гномчето, хваща я за косата кака ти Мария, която е с две глави по висока от него и я надупва, видите ли. Текста малоумен, музиката никва разлика от последните му десет на същия гном. Потръпвам, буквално ме побиват тръпки от това засукано лайно от тази чалга, от тази гнусотия. Седя пред монитора и искам да повърна, сещам се за онези двамата от сутринта по сутрешния блок и откровено ви казвам, че дори те са по-достойни. Те са натурални, истински, не правят подмяна и не лъжат никого. Те си признават, че правят чалга и не заблуждават никого. Не може. Няма оправдание. За пари ли го правиш, за какво? Ножа ти е опрял до кокала ли, детето ти умира, какво по дяволите ти е оправданието?! Възмутена съм. Повече от възмутена, как пред очите ми един творец продава себе си!...  Не може това да се толерира, да се слуша от децата, да си мислим, че има продукция, да се залъгваме с някакви подменени неща. Адски ми е гадно и обидно, че това съществува, и то сега, когато чалгата е на път да си замине. С това ли ще се замени? И аз, която си стискам очите до последно, дори и моите клепачи не удържат тази помия, която ме залива. Как едни могат да творят и да пазят достойнство, да се клатят на ръба на комерсиалното и истински качественото и въпреки, всичко да успяват да преживяват. Как има артисти в тази страна, които не се продадоха, не се подмениха, никога не мрънкаха, никога не се оплакаха. работиха, работиха, работиха. И умряха за и на сцената. Цената на хляба е еднаква за всички нали? И си мисля, че това е голям грях. По-голям от всичко останало. Да продадеш безпаметно дарбата си, която ти е дадена от Господ.

10.06.2014 г.

вчерашните стихове днес са груби
думи
измислям си сянка,
за да създавам
слънца
измислям лица
за да не забравя
чувството
вплетено
поднесено
за закуска
вечеря
обяд
рисувам несполуки
за  да не забравя да дишам
да живея
после
ги изтривам с гума
изтягам се в корема си
търся хралупа
за да мога
да изпълзя
от нея

5.06.2014 г.

Изпускаш неземен крем-карамел,
който ми се иска да ти го бях приготвила аз,
лично за теб.
И ако беше тук,
щях да те гледам като котка
как ядеш.

4.06.2014 г.

пиявички

 На рождения си ден, сънувах мъж, който беше пречистил цял океан,, заради мен. Заведе ме на брега и каза - ето, това е за теб. Потопих се в кристална вода, а на дъното имаше камъни в ярки цветове, хиляди разпръснати съкровища. Усещането е неповторимо, да се изкъпеш така, навръх твоя си ден. 
 Миналата нощ, обаче, сънувам, че съм в огромна ретро кола,която препуска из гора като във филм на Фелини. Стигаме до кръгло езеро. Влизаме във водата, тя е хладна и приятна, но се оказва, че е пълна с хиляди малки, розови пиявички, които се залепят по тялото. Аз не излязох от водата, не се разпищях, въпреки, че усещането беше много гадно. Оставих ги да се уморят и да паднат и те спряха да ме хапят. Но когато излязох от водата - цялото ми тяло беше в малки ухапвания, които сърбяха и щипеха. Е, искам да ви кажа - на всички малки пиявички - смучете на воля, аз имам достатъчно кръв. Единственият проблем е, че остават белези. Които сърбят и щипят.
Имаш очи на ангел и го знаеш. 
Душата ти е напръскана с кал, 
от градските улици, 
но още пазиш онази наивна детска усмивка, 
в ъгълчетата на стиснатите ти устни. 
Понякога се пързулвам по миглите ти, 
докато те гледам. 
Те са рошави и извити в края, 
така, че да ми се получи последното фиууу при спускането.
Смея се и искам да се люлея на коленете ти като четиригодишна, 
да обгърна с ръце брадата ти, 
да заровя пръсти в нея като в пухен юрган.  
И да забравя кой си и аз коя съм.

3.06.2014 г.

Подреждам мозайки, размествам ги, преправям, а ти изскачаш иззад ъгъла. Като копче, което не знам от къде е, като треска, която не се подава на дялане. Като оцветена рисунка, с черно бели пастели. Всичко е сбъркано до цялата си същност. Нещо, което мами сетивата и се бърка за любов.
Не е много това, което искам, но се получава друго - грозно, уродливо, непонятно, извира от мен, от всеки... Въпреки надеждата и меките ми  ходила... с които искам да стъпвам леко, искам да съм като есенно листо, но ето, че пак съм звяр, пак  отстоявам себе си ... а не искам. Истината е, че искам да сготвя и да обичам, да прегръщам, да се събуждам до усмивка и кафе... Но светът е груб, изрязва ни като две реалности и трупаме карма, при всеки следващ опит за изчистване.
плача, защото чета
едни от най-неземните стихове
на света
неиздавани никога на хартия.
плача, а ми влиза плажно масло в очите,
защото се намазах, да не изгоря
лежеейки на двора
слушам крясъците на сойките
а плажно масло вече не ми трябва,
защото ще завали дъжд -
в пълен синхрон със сълзите ми.

вторникосряда

леки залюлявания, спрели часовници като оргазми, местя топката на запад, имам те в разпятие.  за малко се засичаме, а после виждам, че си скучен, неумел, не можеш с нищо да ме изненадаш, а знам, че е само, защото не съм влюбена до уши. иначе щях да припадам дори от мигла, паднала върху рамото ми. търся пътека, пролука, смея се на няколко тъпи вица, със сродните ме заболява корема от кашляне и смях. после скука - чета, пиша, домогвам се до себе си. спускат ми на няколко пъти товари с думи. следват затишия. някой приятел ми праща песен, сещам се за отминали дни. влюбвам се точно за пет минути, но си казвам - няма смисъл. всичко е толкова ясно, от ясно по-ясно. няма магия, няма очакване, само жажда. пътищата са се опнали и ме чакат, но сега само табулации, фабули, файлове, сред които потъвам до гушата.
веднъж и аз да си харесам някого от първи поглед и после при проверката да се окаже, че имаме десет общи приятеля, двама от които мои бивши. аман.