I think of you in colors that don`t exist.

17.04.2011 г.

Днес добре, утре всичко наново

"...омразата създава независимост,
а любовта заробва..."


Една тънка линия между пълната хармония
и големия хаос. За един миг. В който потъват световете,
а всъщност нищо не се случва и преминаваш сух на другия бряг.
После цяла нощ отекват кошмарите в главата ми.
Достатъчен е този миг, да те извади от равновесие,
да те събори на земята и да ти припомни, че има
едни случки по времевата линия, които седят на някоя
точка и съществуват, в минало, бъдеще, сегашно...

Дори незнам защо се съборих,
защо си го позволявам?
И няма сила на света, с която да мога да те излича.
Колкото и да ми се иска. С времевата линия не можеш да се ебаваш,
няма как просто.

Зловещо ми е. Как всичко се архивира, как се пресмятат минусите и плюсовете, как се завъртат моментите като зъбци на часовник, които пасват един на друг. А аз все едно съм между тях, по-малка от прашинка (!) и тичам в стремеж да не си заклещя някой крак.
Но тези чудовища си ги създаваш сам. Като дете, което вдъхва живот на тъмната ниша в гардероба.
Защо? Защо трябва да живееш в главата си? Там е прашно и тъмно и нищо не е истинско и реално. Там е тясно, там всичко е със преобърнати стойности, защото призмата ти е леща, която извърта образите наопаки и те заблуждава. Там се е е свило и егото, блъска се между стените, иска да излезе и да изпояде всичко, което се изпречи на пътя му. Не може. Да живееш цял живот с клишетата. Просто не се получава.
мозък на боза
объркано съзнание
мирис на трева
препълнила съм си сърцето
като чаша с чай
няма място и за лъжичка мед
изливам го на пода


Не искам да прекалявам, да се впускам, да се руша, да измислям стени около себе си или да строя мостове. Искам да съм константа, равнина, хипотенуза, величина, някаква. Устойчива, поне малко. И за малко. Разливам се, после се попивам, тека като река, вливам се като вълна, после следва отлива. Мисля, но мислите не са това, което бяха. Вече всичко е вибрация. Няма стена на която да се опра, само въздух и тишина навсякъде. Удобно ми е в това въздушно състояние, в което просто оставяш случките да се случват. Пък казваха, че това е да си щастлив. Без да се напъваш, без да усложняваш. Опростяваш, опростяваш до последно, като съкращение на дроби, а накрая остава само едно число, което съм аз самата. А всички останали са като малки пчели, жужащи около собствената ми центрофуга, която ме засмуква и ме изплюва през няколко дена. Простирам се на слънце, да изсъхна, после обратно в коша за пране. И в пералнята. Не се уморявам, а се награждавам. Пълня очите си с възхита, докато гледам поредната емоция. И ето, че знам какво искам. От години го формирам, от години го търся, пък то много ясно, че е било под носа ми. И е най-естественото и просто нещо във Вселената. Не прилича на нищо, което да ми е познато. Няма мирис и форма, няма вкус и облик. Но е. Изпълва ме малко по малко, толкова е просто, толкова е лесно, няма драма, няма сълзи, няма величания, няма гръмки и големи думи като любов, вярност, защита, себеотдаване. Има прости правила, лесни за изпълнение. Има желание за свобода, за вятър, за промяна. Да летиш в посока известа само на теб самият.

"Две неща ми трябват на земята -
те са любовта и свободата.
Жертвал бих живота безвъзвратно
за любов,
любовта да дам за свободата
съм готов." Ш.Петьофи