I think of you in colors that don`t exist.

19.08.2013 г.

проблем

майки с колички по блоговете, кърмят с една цица синовете си, милена фучеджиевата нямала време да прочете отвореното писмо на златко до нея, газови бутилки гърмят в софия,  довечера има кино на открито, градината лъха на маркуч и на трева, краката ми са целите издрани от разходки по поляните, кучето се е кротнало, вселената ми шушука за идните планове, книгите лежат прочетени, ръцете ми гъвкави, документи, чакащи да тръгнат по реда си, селото въздъхва от жегата, слънцето ми иска целувка в стил "чаодоутре", компютъра пече миглите ми, а верандата е изметена, мама прави чушки с доматен сос и вижда стар познат по телевизията, котките спят на скришно, заекът си похапва вечерята, съседските деца мрънкат, а аз не знам дали ми се пие мента с тоник или бяло вино.

аз и софия

оглеждам се в очите на старите познати. променена ли съм? да. не... променила съм обвивката- може би по-кокалеста и изопната в чертите, вече я няма онази пухкава буза от деветнадесетгодишното ми аз, но... очите ми са същите. както някога. вярвам ли в любовта? да, но не в онази вечна и непременна любов. мисля ли по-често за бъдещето? едва ли. намерила ли съм принца на бял кон? не. но знам, че винаги ще имам близък човек до себе си. яхнала съм своята си кобила и се опитвам да не падна. решенията ги взимам все по-трудно. приятелите все така ме карат да се смея и да плача. времето се промени. хората, улиците, моят град... но всичко е същото. градът, както и аз сменихме безброй много хора, които се опитваха да ни управляват, сменихме външност, рокли, начин на изразяване, асфалта по главните улици и паветата в центъра, преоткривахме се в очите на непознатите, но онова, което лежи на дъното и у двете ни - то остана непроменено. расте, но не старее. гледам се в огледалото, гледам ръцете си... ние двете със софия сме едни вечни момичета. и докато има хора по площадите ни, докато блестят слънчеви петна в косите ни, докато има кой да ни казва, че ни обича - такива каквито сме - понякога изморени, понякога нервни, понякога задръстени и прашни да са улиците ни, все пак... докато живеят всички тези хора у нас двете... ще сме живи. и с око вперено в утрото.
твърде празна и притеснена съм за текст. въпреки нескончаемите опити на хората, близо до мен, да ме запълнят и успокоят. оставам си дупка в стената, незапълнена и стисната между мазилката на собствените си проекции. август е залетял от началото до края. юли и юни изчезнаха. лятото го усетих за кратки мигове, но сякаш през стъкло. нетипично. чакам хълмове и равни поляни. уморих се да стоя в долината.

3.08.2013 г.

и в тихите дихания, и в тежкото въздишане,
и в празнината зад дивана или в запотените прозорци,
в спрелият въздух на двора, в капките, в листата
в тишината, в смисъла и светлината... навсякъде
си
ти.