I think of you in colors that don`t exist.

30.05.2011 г.

стрели

на точното място прицелваш стрелата

зад ухото ми, до косата

в гръб ли го правиш незная

но оставам винаги до края

да видя дали и този път

ще улучиш

точното място

мекият глезен под завивката

или тихото ъгълче на усмивката

овала на рамото

шепота в огледалото

дали ти свършиха стрелите,

че пак идвам сама

крия се по ъглите

на осветената стая

все ще намеря

пролука

да избягам от тука

28.05.2011 г.

но колко няма значение, колко нищо не съществува,
колко самите ние не съществуваме... нереалните реалности, мъчат се всеки ден да ми се доказват колко са истински, не им вярвам, не вярвам на собствените си атоми, затворени в това физическо тяло. и колко самата аз съм без значение, нещо си помислила, видяла, казала някому или прошепнала зад ъгъла. и същевременно всичко отеква във безкрайната вселена... запазва се някъде и е от огромно значение за ... всичко. всяка мисъл, всеки повик.

и ето стоя в прашната стая. горещо е, лепкаво, съботно-работно, отегчително. и влиза момиче с жълта рокля и сламена коса. боже... тя мирише цялата на цветя, на сапун, на жасмин, на окосена трева, на люляк, на кокиче, на сълза... изпълва цялата стая със себе си. вътрешно ме усмихва, непонятно е как всичко изведнъж е друго... а този цвят на роклята й... той не съществува, възпроизвеждат го очите ми. и този мирис на цветя и той не съществува... ако нямах обоняние да го усетя. а всъщност... и този ден не съществува... всичко е сън, в който сънувам, че сънувам съня си... и така до безкрай. ще се събудя ли някога?

27.05.2011 г.

теб

мисля си има ли смисъл, има ли значение, за теб,
както има за мен
видимото е незначително, не съществува,
отстрани погледнато няма нищо
между нас
и в нас
но все пак се преплитат невидимите нишки

чудя се в тихите си настроения
къде е границата между това да си свободен
и самотен
къде е разликата между това да правиш каквото си искаш
и нищо да не ти се прави

има ли смисъл да започваш
нещо, което след месец ще е приключило
в изисквания и задушавания,
в "ти не ме обичаш, както аз те обичам"
в "защо не ми вдигаш телефона"
и в други клишета,
но има ли смисъл да не започваш нищо
и всички пеперуди на стъклото,
които впоследствие пускаш в корема си,
да излетят на вятъра
ей така
свободни и несъществуващи
целият копнеж изтича в канавката
когато не го подхранват ръцете ти,
когато има само един телефонен глас в слушалката
и три откраднати следобеда
за месец
когато мислим отделно един от друг,
дали другият мисли за мен
но нищо не се случва
освен забавяне, умора, работната седмица
за стотен път приключва,
в няколко думи и две усмивки
наум усмихнати

знам, че всичко знам, но това не ми пречи
да се страхувам понякога,
че все нещо пропускам,
че греша, че се разминаваме по някакъв странен
и особен начин,
че неизживените мигове
се сърдят, че аз няма да си простя тази нерешителност след време
но за това се искат двама, нали?
единиците отделни
не правят числото 2

но и това е клише.

уморих се да се лутам, между двете реалности на
"добре съм така" и
"искам онова"
не е истина всичко това, не е
но го имам заложено в главата си
нормално, човешко
за някого, който е свикнал винаги
да има продължение на собствените си ръце
чрез нечии други

и се появяват други хора,
препускат през дните ми като коне,
емоциите също
и все имам странното усещане, че ги деля
на теб и другите
кога се случи това незнам
и защо точно ти

няма да изрежа този път
всички уличаващи ме думи
няма да оставя поредна чернова
ще си кажа всичко

но какво от това?
отново мнение, което ще сменя
триста пъти за следващите
24 часа
отново реалност, която е изменчива
и нестабилна
като вятъра
като дните, които
ме обгръщат
меки като одеало
и летните вечери,
които често не искам да деля с никого...
с никого...
... но все пак с теб.

20.05.2011 г.

аз не искам, не мога

да те искам и да те стискам

до задушаване да се обвивам около теб

и ръцете ти и лицето ти

и целият ти

аз не искам, не мога

да бъда причина

за теб

все едно каква

и все едно коя

аз не искам не мога

нищо не мога

и нищо не искам

и ми е празно.

17.05.2011 г.

някъде е пролет
облаци се осмеляват
денят надвива ноща
танцуват жълти клони
аз искам да съм на върха
на планината
там където се стеле пясък от сахара
там където се завихрят бури
от пътеките на всички пустини и океани
там, където земята пази сърцето си
и е малка разликата между живота и смъртта

някъде е лято
жени къносват косите си
и носят деца на гърба си
някъде е знойно
мъже дъвчат тютюн под навес
вечерта е с прашни длани, колене
носи залез в джобовете си


някъде е ... тъмно
само лодка се белее
и в тишината сядам
докато ми притъмнее
ех каква душа планета
дайте ми почивен ден
аз съм мъничка комета
скоро имам ден рожден

16.05.2011 г.

точка

просто я виждаш в един миг... естествено не е това, което си очаквал, но въпреки всичко се пълнят ведра в теб и преливат... и не е... не е клишето, което чакаш. да я видиш, означава, че вече си се осъществил, дори да сте се разминали, дори да е било само за миг...всичко е осъществено.

а вече е май

има хубави дни, вечери, нощи, когато всичко е лятно, тихо, спокойно.
потъваш в сън и забравяш останалото. всичко е достъпно.
и ако мога да задържа това състояние. ще съм в нирвана.
приспала гласа на егото. приспала всички несъгласия на азовете.
без да искаш, без да обещаваш. (..."не искат и не обещават те"...)
без да даваш, без да отнемаш.

толкова е лесно
просто ей така

12.05.2011 г.

Белег

искам и мен нещо да ме белязва
белег на шията
или просто някой град
в който съм забравила душата си

белязват ме...
годините прекарани в бягство
белязват ме...
дните-векове със всеки един от вас
белязват ме сродните ми души,
отвъд океана или през улицата
белязват ме думите
белязват ме книгите
четката и грапавият кадастрон за акварел
белязват ме кредата и черният въглен
белязват ме ремъкът на фотоапарата ми
и последните десет пози
белязват ме едно сухо мартини
и две маслинки с бадем
топено сирене, препечени картофи на тиган,
уиски, с неизвестен произход...и грамофоните...
белязват ме два кроасана в три през ноща
и телевизора включен,
защото не ми се спи
белязват ме приликите с майка ми
разликите с баща ми
и съответсвието с брат ми
белязвате ме всички,
с които незнам къде свършвам аз
и къде започвате вие
съшити, като стара книга, с безбройни листи
белязват ме сънищата ми пророчески,
нали ти казах...че се сбъдват
белязва ме цялата ми дълга съдба
като Приказка без край
като Милион и едно желания
с кака Лара
белязват ме белите ми ботуши на сватбата ми
и бежавият гербер в косите ми
белязват ме зъбите ти, когато се смееш
сякаш тихо се впиват в сърцето ми
и немога да спра да те гледам
и се сливат очите... зелени и кафяви
както се слива кладенец с дъжда
белязват ме пясъчните бури
в ръцете ми
и малката фея, която живее на миглите ми
белязва ме ноща тъмносиня
и дните светлорозови
белязва ме сянката от лозницата на двора
и синьото перде на верандата
белязва ме всеки атом от който съм съставена
и ме белязва срещата, към която стъпвам всеки ден
уверена и изтомена да я чакам...
вървя към нея неусетно с тласък, с крачка твърда
вървя към нея... все така белязана...
ех да можех...
но не мога
мога само в тишината да се взирам
докато се разтопя
докато изчезна
и сама себе си не виждам

в какво се съдържа тази увереност,
че съществувам
за това, че виждам ръцете си?
за това, че ме отразява огледалото?
или, че другите хора реагират на присъствието ми
... възможно е това да не е истина

и мен да ме няма
и никога да не ме е имало


така както мълчи телефона
така както вечер съм сама
и няма никого
и просто се изгубвам в безкрая
на мислите си
толкова еднакви
така е напълно възможно
да ме няма
и никога да не ме е имало

не се отразявам в очите ти
не се отразявам и в мислите ти
само в нечии други...
но има ли ги изобщо
и всичко е толкова мъничко
всичко е толкова незначително
всичко...
е
на
моменти
и все пак имам нужда някой да ме подсети
че съществувам
но не само
недостатъчно е
искам някой да ме подсети...
че съдържам у себе си
всичко.

11.05.2011 г.

хора

колко сме преходни само
тленни прашинки
лесно разрушими отвън и отвътре
крехки създания
раними
а всъщност...
войни несломими
създания пред, които нищо
и никой не може да се изпречи
превземаме върхове и дълбини
преминаваме километри
пустини
океани
а дълбоко в сърцата си
искаме само едно
рамо
скут
огнище
топло легло
усмивка
на която да се опрем
докато преминават животите ни
като бързите влакове
на безкрайността

10.05.2011 г.

Бог

мразя това състояние
а искам...

море през декември
лодка с две весла

лято
спален чувал на плажа
и звезди
кола с пълен резервоар
и отворени прозорци

радио, неспирно свирещо до сутринта
някой спи непробудно до мен

късен следобед
неделя
или малка нощ
петък
ягоди с кисело мляко
на верандата
мирише на трева
и жабите пеят джипси кингс

задух в стария безкраен апартамент
спуснати завеси
топли завивки
и тихо влюбване
за стотен път

тихи софийски улици
вървим безкрайно
без да знаем посокота
знаеш ли, че мик джагър е вечен? и е бог.
хубаво звучи, ама на практика не е толкова лесно да избираш трудните пътища. лесно е да вървиш по познати, стари улици, чиито неравности знаеш наизуст. но ако се осланях на това, до сега да не съм се отклонила по-далеч от градинката пред блока, където живеехме, когато бях на две.
смътно ми се мержелее някъде далеч, онова време, нашето.
всичко понякога е толкова забравено и изгубено, сякаш никога не е било.
минали... отминали животи... отдавна забравени... есенни дни.
и потъваш в очите ми в "синьо безвремие"... в нечии чужди очи.

господи, дай ми сила да устоя на собственото си аз, на мен, на моите ръце, на всичко мое. само за това те моля.
защото съм чума... и откъде се пръкнах такава незнам.
има мозък, в изобилие, тече през ушите направо, достатъчен да осъществя всичко, обаче го проумявам едва за ден и после... наново.
накъде бях написала, че да достигаш хората е като да се стремиш ежедневно към слънцето. със залеза всичко започва отначало, до следващия изгрев. е и с мен е така. приемам уроците, после ги забравям и само с тънкото си подсъзнание успявам да ги помня.

ако някога напиша книга, ще си забраня да е за мен. ще бъде за всеки друг, но не и за мен... защото това занимаване на хората със собствената ми персона, колко е досадно... понякога. все едно нямам нищо друго на света, не познавам никого и нищо не е значимо, освен този аз. всемогъщ. ех, в азове се губим, без пощада. лудница.
ще си нарисувам сама картина като на лиз. стъпила с четири крака на земята и гледаща света със сърцето, а не с очите си.
трудно е. да съдържаш в малкото си петдесеткилограмово тяло толкова различни енергии и същества. не е човешко, просто. няма място за всички ни. хайде някой да напусне. онази там... сприхавата, най-добре първа да си тръгне.
ще има повече пространство, няма да съм препълнената чаша с чай.

7.05.2011 г.

не мога да стана друга. рано или късно някой ще ме проумее до последния атом в главата си. но е рано. за всичко.

3.05.2011 г.

Спомням си веднъж някой някога ми каза:" Дните без теб минават неумолимо, като нещо без право на обжалване"...
Е, има право на обжалване. Но не винаги.
еднооката усмивка пускам
всички сте еднакви, друже

"колкото и да се лъжем любовта е безпощадна.
поотделно ни е тъжно, заедно ни е досадно."

после няма път отделен
има само няколко пътеки
свързани с много други
като линиите на дланта ми
но всеки в своя коловоз
и ако случайно за момент
глава надигнем
ще видим единствено себе си

нещо като огледало
са очите ти
дори в тях виждам само себе си

1.05.2011 г.

твърде съм стара понякога за всичко
нищо не се получава лесно
винаги има неразбрали
какво трябва да се случи?
да си закова сърцето на сянка
да се отърся от миналото
и от бъдещето
и от всичко
да се отърся, че Хищницата Любов е наблизо
и да запомня
че когато съм в цикъл
не трябва да ти пиша смси

лично

Отражение на действителността (ми) за разнообразие (едва ли не...)

* * *
знам че всичко е илюзия, знам, че често трябва да мълча, за да не отразявам грешни реалности върху белия лист, които да оставят кофти впечатление в чужди очи. знам. но понякога нямам сила. да съм аз. нямам сила да съществувам в малката си вселена, слята с безкрайната. нямам сила да съм прашинка, да чувствам и да копнея. нямам сила да се събуждам с една и съща мисъл в главата, чудейки се, дали тя е правилна или реална.

имах най-прекрасната седмица. запознах се с толкова нови хора, гледах балкански синдром по станислав стратиев, постановка на мариус и беше великолепно, толкова изпълващо и загряващо, че сълзите и смехът се сливат в едно и хълцаш през смях и мислиш за това, че си българин като всички хора в този салон и само ти и те сте способни да разберете докрай героя на сашко кадиев, който викаше: "хора, срам ме е, че съм човек. срам ме ееееееееееее". не просто българин, а човек. представяте ли си?
после дълго мислих, мислих... всяка вечер се смея някъде, с някого, после се прибирам и главата ми става убежище на безкрайни малки енергии, гадинки, червейчета и плазмодии на душата ми, на отражението от света, който съм прекарала през призмата си през деня. и както вчера каза един човек "от много мислене, понякога се насираш".
е, нещо подобно се получава. накрая заспивам.
и всеки ден е безкраен... някак вълшебен, черешите цъфнаха и тази година, но като че ли са по-бухнали и красиви от всякога. или както ми казаха, явно моите възприятия са по-бухнали и по-широки. от всякога.
и след цялата тази седмица от емоции и хора, е след всичко днес е неделя и на мен ми се плаче, сигурно защото вчера толкова се смяхме, толкова толкова, че чак ме заболя ченето от смях, изпразних се тотално, нямаше нито една смееща се фея у мен, всички излетяха през устата ми. или просто знам, че имам всичко, което съм искала или дори не съм се сещала да поискам, имам го, няма значение, а всъщност нямам нищо. защото искам само едно, а не мога да го имам. и не трябва. защото се уча да живея по друг начин, защото не искам да следвам старите пътеки. защото се насилвам, против цялата ми същност и природа, шеметна и необуздана, сега съм я впрегнала в повод и се опитвам да направлявам този дракон, характера ми, карам го да вдишва огън навътре, карам го да лети ниско над покривите, без да ги докосва, карам го да е тих като лястовица... да излезе от люспестата си кожа и да се пребори със змейските си черти. и е трудно. много е трудно да вървиш срещу себе си, да се бориш като с мечка, с желанието и порива на кръвта си. който е така преходен, мамка му, като всичко останало, и изтича през пръстите ми и се загубва... а аз седя като скала, като тъпан насред площад, като заек в храстите, като малка керемида, откъртила се от покрива и аха да полети към земята... седя и чакам вятъра да ме отвее. да ме вдигне високо, да ме разбие на парчета, да се случи нещо... но не мога. имам тухли в джобовете и не ми се лети. а страхът? той е голям мизерник, и съвсем скоро се запознахме наново. припомни ми всичко за себе си. копеленце.
има ли какво да губя впрочем като нямам нищо?
не.
ами тогава?
"тогава пускай дракона и не му мисли много-много. че от мислене, понякога се насираш".
животът се случва. това е.
п.с. и все пак не вярвам в онова за връзките и хората... защото ако е така, какподяволите ще откриеш светещата точка?