I think of you in colors that don`t exist.

10.05.2011 г.

хубаво звучи, ама на практика не е толкова лесно да избираш трудните пътища. лесно е да вървиш по познати, стари улици, чиито неравности знаеш наизуст. но ако се осланях на това, до сега да не съм се отклонила по-далеч от градинката пред блока, където живеехме, когато бях на две.
смътно ми се мержелее някъде далеч, онова време, нашето.
всичко понякога е толкова забравено и изгубено, сякаш никога не е било.
минали... отминали животи... отдавна забравени... есенни дни.
и потъваш в очите ми в "синьо безвремие"... в нечии чужди очи.

господи, дай ми сила да устоя на собственото си аз, на мен, на моите ръце, на всичко мое. само за това те моля.
защото съм чума... и откъде се пръкнах такава незнам.
има мозък, в изобилие, тече през ушите направо, достатъчен да осъществя всичко, обаче го проумявам едва за ден и после... наново.
накъде бях написала, че да достигаш хората е като да се стремиш ежедневно към слънцето. със залеза всичко започва отначало, до следващия изгрев. е и с мен е така. приемам уроците, после ги забравям и само с тънкото си подсъзнание успявам да ги помня.

ако някога напиша книга, ще си забраня да е за мен. ще бъде за всеки друг, но не и за мен... защото това занимаване на хората със собствената ми персона, колко е досадно... понякога. все едно нямам нищо друго на света, не познавам никого и нищо не е значимо, освен този аз. всемогъщ. ех, в азове се губим, без пощада. лудница.
ще си нарисувам сама картина като на лиз. стъпила с четири крака на земята и гледаща света със сърцето, а не с очите си.
трудно е. да съдържаш в малкото си петдесеткилограмово тяло толкова различни енергии и същества. не е човешко, просто. няма място за всички ни. хайде някой да напусне. онази там... сприхавата, най-добре първа да си тръгне.
ще има повече пространство, няма да съм препълнената чаша с чай.

Няма коментари:

Публикуване на коментар