I think of you in colors that don`t exist.

15.02.2017 г.

бащици

бащи, сега ви моля - дръжте се.
не му е времето. 
не оставяйте сами децата. 
някои сега си тръгвате, 
други след години. 
мнозина вече сте напуснали. 
животът, къщата, съпругата.
но дръжте се. 
животът е сламка в плетена шапка. 
лесно се увива, лесно се къса.
бащи, не бързайте да си отивате. 
сега, когато... просто нужно е. 
да има рамо бащинско. 
за децата и жените ви. 
бащи, не ни напускайте. 
нали сами от своите бащи си знаете. 
това не се преглътва лесно.
онази дупка, дето зее, 
не се запълва с ничия усмивка.
бащи, недейте, още. рано е. 

в неделя сме на погребение.

21.01.2017 г.

кристали на масата и тихи медни звуци от гласа ти. всичко свети и е ново. ние сме сами. сами на света, сред една картина, която ни гледа от прозореца. пейзаж, по-уморен и застинал от самите нас. но ние не я гледаме. ние гледаме един у друг и това се е случвало и преди, вероятно. но всъщност сега не се случва. то е мъртво. тихо, смъртно и човешко. а сърцето изисква и лети към онова най-безкрайно горе, отвисоко иска да гледа и иска да е птица. останалото немее. "къде сме ние, къде сме ние..." пита ни боуи. тук сме, тук сме...отвърнах му. докато ни има, нали? докато сме живи и е чудо целия този кипящ живот, който все още се случва напук на всичкото... и няма значение къде сме, кои сме и докога... не. няма. 
значение има само еластичната ти ръка, която си проправя път към моята.

25.11.2016 г.

"реалност"

отминали мъки. влечения. затворени стаи сега, наместо открити пространства. виковете пазим за утре. когато ще има време да крещиш. дописвам себе си и вече не ме е страх. в битиви мирише. другото е само спомен. усмивка напомня за друга такава. скътани чувства, заключени на най-долния пласт. не помня какво е било, помня само усещания. всичко е  наред. аз съм наред, ти... обичам те, обичаш ме, има смисъл, другото е глупост, лайно, несизаслужава. но това спокойствие не произвежда нищо, освен комерс. комерсът плаща сметките. празно, глупаво, недоспало, омерзено. сякаш се връщам назад. пари, пари, пари... нямаш време, имаш пари, имаш време - нямаш пари. искам да изляза, да изляза.... да се махна, да изчезна. благодарна съм, имам си всичко, ти си тук, но... винаги нещо, някога, някъде... нищо не помага, няма как, знам какво ще помогне, но няма кога, няма няма, няма.... на моменти мразя всички, не се сещам за друго, измислили сме кривата круша, не можем да я домислим, секретарвстваме, няма смисъл. има смешни хора, смешни идеали, няма думи, всичко е лайно, не мога повече, не искам, няма, няма, няма, няма да си го позволя този път, ще избуша, ще потъна, но няма да стане, няма да седя и да гния в главата си, в душата си, във всичко. мечтах си го, години наред, не се получава, още колко? " сега е хубаво, сега е страхотно." лъжа. илюзия. тотален цикъл, всичко трябва да се промени, из основи, да се изчисти, да изчезне, да го няма, да умре.
да изчезне, да се зарови, тая глупост. обувки, дрехи, джънк фууд, лайна...няма смисъл, нищо не е важно, земята ми си пустее, къщата ми непостроена, децата ми неродени, не искам да съм тук. искам теб и рекичка, да работим - после да почиваме. да сме заедно, да се радваме, да сме тук, щастливи, стъпили на земята, заровили ходилата в пръстта, всичко е прекрасно. от нас си зависи, няма друго. капаните сами си ги ковем.  мишки под земята крият се, трупат се, а ние се търкаляме като малки гевречета.

6.11.2016 г.

задушница

помня как спях до топлото ти тяло и сънувах вълни. споделях ти сънищата си на закуска, а ти ми каза, че това е знак за промяна. промяната дебнела зад ъгъла и изпълни кокалите ми до последно, замая ме и забравих къде са очите ми. понякога се връщам назад, там при онзи спомен, който е отдавна погубен... или пък не?
сега имам всичко, толкова голямо всичко, че всяка нощ се будя със страх в гърдите. ами, ако си тръгне, ами, ако е лъжа?
рядко успявам да се отпусна и да си спомня, спокойствието, когато нямах нищо. но съм забравила вечните ми търсения и сълзи, вечното самотно съществуване на ръба на леглото и на ръба на поредната пропаст, която сама съм си изкопала.
днес си спомням мъртвите. сякаш са тук, а ги няма. независимо от деня се събудих с мисли за топлите ръце на баба ми, за аромата й на бадеми. спомних си селото, живо и пълно, а сега... мисля го само. как ли мъждукат тихо печките в забравените от бога къщички. как ли вечер присядат в кръчмата, отмалялите от самотата и старостта. как ли не говорят за нищо, гледат мухите и телевизора и вече им е уморено дори политиката да коментират. а беше време... а дали пак ще бъде? времето е неуморно, в това да съсипва нас. неумолимите минути се търкалят, а само на котката й е все тая.

13.10.2016 г.

Д.
галя застиналото лице на монитора. вечно млад ще бъдеш ти, сладкопойна чучулиго. вечно ще ми се смееш от спомените и никога няма да остарееш. надзърташ зад пейките, усмихваш ми се от всички места, където сме се погледнали. времето е безразлично, но в мен винаги ще има място за теб. всички може и да те забравят, може и аз да не помня след години как изглеждаше, но... винаги ще помня духа ти, онази сила, с която се движеше из града ни. винаги ще си тук, вътре, на топло, прибран, между устните ми и очите... и някога пак ще те прегърна, в друго тяло, с други ръце, но онова, което ще пазя отвътре, ще помни, ще знае, че това си ти.

5.10.2016 г.

разочарованията дебнат като котки пред прага и понякога е тясно.  не им се давай, всичко е илюзия, глупост, не си заслужава, защото небето знае значението на всичко и няма нужда от друго. "издигам се в очите на слепите", ми каза мама туша. аз пък падам в очите на тези, които дори нямат очи. времето никога не е загубено. просто е разпръснато, несъсредоточено. 
нечестности дебнат като сенки на тротоара. шелдън каза, че вече знае, че не сме в матрицата, защото храната щяла да е по-добра. храната си е добра, защото живеем на такава географска ширина. но освен за храна и любов, за друго какво си струва... за меката опашка на котката ми, за хубавите очи на мъжа ми, за топлината на къщата ни и за припукването на грамофона вкъщи. никой не може да ми вземе това, което нося у себе си, ако ще да се разпори отзад.

19.09.2016 г.

тук съм

загубих се в това последно лято, което не приличаше по нищо на лято и пак не беше зима, нали? сега вълшебно, от много дни насам се връщам при себе си, успявам да се намеря. и леките мигове, заради които съм готова да отварям очи сутрин се срещат понякога трудно, понякога никак. но е достатъчно меката муцуна на принцеса леа, полягва на крака ми с рунтавата си опашка и ето, че пак съм жива. преболяла няколко кратера и две-три великански разочарования от всякакъв тип. все пак нищо не си заслужава освен идеята, че си жив. незнайно защо е толкова трудно, но все е с причина. книгите забравих, а само работа и дори, когато не съм на работа пак съм. но щом срещам приятели, още ме бива, щом още се възторгвам от дребни неща, още мога, щом взимам книга в ръце най-сетне след толкова месеци, а после сънувам в стихове, значи още е там, онова мое набодено с кърфици сърце.