I think of you in colors that don`t exist.

8.01.2019 г.

колко е прашасало тук... това отвъдно пространство, в което вече наистина няма кой да те чуе. като в любимата ми приказка за кладенеца, в който викаш тайната си. или дупката в земята, която сам изкопаваш, за да погребеш някое свое чувство. 
е, днес няма нищо за погребване. днес е щастие. в най-пълния му смисъл. ако щастието можеше да се опише на страница от речник, до описанието щеше да има снимка на днешния ден. и никое притеснение, дошло на прага на дома ни днес, не е допуснато. стоят и чакат там грижите, тълпят се на прага и пият чай, студено им е. а у дома е топло, мирише на бъдни вечер, мирише на кафе и канела, на тиква и зелеви сърми, на джойнт. котките спят, всички сме заедно, всичко е добре. господи, как бих могла да не благодаря? 

търкулват се празниците и ето, че вече отброяваме ново календарно случване, предел, етап, година... отлетели са последните пет години. изгубихме ли си времето? има ли изобщо време? какво е всичко това, което изтича между пръстите и ни кара да се чувстваме стари. всичко е илюзия. времето го няма. стареят телата, но не и душите. душите тичат по морски брегове, докато телата се качват на такси, в премръзналия град. в душата е лято. там греят усмивки и смеховете не могат да затихнат. запознават се наново със смъртта. понякога тя ги плаши. но всъщност е стара познайница, няма страшно, нищо не се губи във вселената. пак ще се срещнем и ти ме чакаш на някой облак. клатиш крака и си запалваш цигара. 
никога не ни е скучно. и в най-тихите вечери, и в най празния ъгъл на портмонето има светлинка. дори в най-тъмната локва на улицата, дори в най-студения градус на зимата. и едно сърце, което е далече, но някои от ударите му нощем извикват името ми. събуждам се, защото знам, че мислиш за мен. там, където не сме, ни очакват.
има някои трудности. но не бих ги заменила за други. те са си моите трудности. трудността на бита, трудността на характерите ни, трудността на съществуването в тленността. но какво са те пред порива на душата и онази любов, която все повече подава носле от хралупката си. желанието да се грижиш за друго човешко същество. да му носиш кафе в леглото, да правиш палачинки, да затопляш банята преди да се изкъпе, да му даваш най-пухената хавлия, да му отделяш най-хубавото парче от баницата, да го завиваш нощем, когато сънува, да си тук, за него, без значение от часа и мястото. да си мълчите. да се гледате зад влюбени, глуповати усмивки. 
всичко е толкова лесно. като въртележка с кончета. нагоре-надолу, усмихни ми се, забрави за другото, забрави цял един свят, потъни в очите ми, удави се в дълбокото синьо, завий се със зеленото. малките черни точици, които са пустинни бури, но още са много далеч. остави ги да се завихрят, да ни отнесат. и нека страхът да умре. нека да забрави, че се е раждал, нека замръзне в някоя шахта, нека изтече през улуците на старите къщи. нека се свие до размера на бълха и подскочи в друго измерение. да остави душите ни да почиват. да отварят очи, както в деня си на раждане и да проплачат като малки бебенца. но не от страх, а от радост. животът се случва, когато не се страхуваш. 
не се страхувам да хвана ръката ти. да ти обещая, че ще съм цяла, заради теб. аз вече няма да съм заек, гонен от лисица. аз няма да крия щраусово глава в пясъка. няма да се страхувам от вълните, а цяла ще се потопя в окото на бурята. ще я завихря, както си знам и ще я опитомя. ще я накарам да седне пред огнището. там има едно гърне с боб, което къкри. и питка, заровена в пепелта и въглените. тогава ще влезеш и ти, носещ още дърва, ще се поизтупаш от снега, котката ще измрънка в съня си, бурята ще се свие на кълбо и ще излети през комина. ти ще се сгушиш до мен, а аз ще стана да ти налея чаша чай.

1.07.2018 г.

тъмнината в светлата ти душичка, стопяваш ли я по малко, когато мислиш за времето прекарано на слънце? с мен и топлите ми ходила. с мен и студените ми ръце. с теб и въглените скачащи от огнището. и онази мечта за дъсчен под и бели чаршафи. яйца по арменски в пет сутринта. преспи, които се трупат пред портата и вече няма изход навън. светът е за двама, нали. и дори музика няма. само думи и хрипове. тишина смесена със скърцането на листата от книгата. гласът ти е мелодия, композирана за слуха ми. мълчанието ми е рядка скъпоценност, която успяваше да изкопаеш от недрата на най-тъмните ми места.

18.06.2018 г.

обичам те майко на моята любов

заради онази къдрица
която се вплиташе в ума ми и в ръката ми
дива лоза, поникнала в съседен двор
тихо промъкнала се до прозореца
и оставила сойките да свият гнездо в нея

от теб излязла и развяла се в душата ми

като флаг победен над вражеска редица
като дъно на бутилка, пресушена с приятели
в тъмна лятна нощ
в която само
огънят се огъва над колената
и усмивките блестят
и планината ни шепне
загръща
със зелени и сини шалове
птиците протягат гърла
полевките тихо се мушат в поляните
a кучетата спят край стопаните

и е толкова тихо
като в майчината ти утроба
където някога е спял той
и е сънувал детството
и е усещал ръката ти през тънката преграда
която ви е свързвала и деляла

и е толкова звънко
като онзи негов първи плач
който е извикал сълзите ти
като гласът му
който оглася хладните коридори следобед
когато всичко е потънало у себе си

и онази болчица
която се настани
след като притвори очи
за последно
като в онази бездна от приказките
в която потъват наказаните
завинаги падат
надолу
и все надолу

бездънна
като очите му
сини кладенци
в които рядко плувах
но често си представях как потъвам в тях

като усмивката му
безпричинно наредени перлички
извадени от ръцете на малка японка
гмуркала се за прехраната си

като ръцете му
дейни и смели оръдия
гърмящи в прегръдки и жестове
изказващи това, което устата не може

обичам те майко на моята любов

заради всичката обич и мъка
която не се побира в човешкo сърцe
но твоето побра




25.01.2018 г.

у дома

събуждам се, отварям очи, ето ме - аз съм. образ в огледало. не потъвай, държа се сама за гушата, да не припадна. няма, няма, няма. тук съм, аз съм, цяла съм, спокойно. търся музика да си изпълня веничките. мамо, всичко е наред. прибрах се у дома.

21.11.2017 г.

мрачини над слънчеви поляни
а така да искам нещо да ме озари
може да не е така гръмовно,
просто лекичко огряване
да изчисти всичко, дето все не съм успяла
да покаже пътища
но усмихвам се -
ще трябва аз отново да подреждам
и в тишината да се вглеждам
както винаги

21.08.2017 г.

искам да съм нежна, тихичко да стъпвам. (в теб) да не се препъвам, кокалчета в ръбовете да не удрям, с ах и ох и... леко да се нося. по небето. да съм над нещата. над самото нещо. да съм тиха и дълбока, да простра сърцето, да не ми излизат бръчки от усмивки. да умея огън да запаля, но и да гася пожари. да съм кротка като кравичка в полята, да пресичам само на зелено... да не си разливам чая, да не си лекьосвам дрехите, да не съм така порочна, зла и глезена. да съм весела.

12.07.2017 г.

детство

ключалка
и празен път
тихо е у мен
не чувам нищо
прозорците ме отразяват
и няма никого
котлоните ми се изпречват
вратата на хладилника
и блъскам се в тези стаи
като призрак
дали сега, сега е
дали пък няма друго
и вчера беше ли реално
а утре
за него нищичко не зная
във вторник бяхме на театър
с мама и с татко
а после в баба на вечеря
сега кой ден сме
и утре скоро ли е
нещо в гърдите ме натиска
ключалката
е мъничка
и тишината също