I think of you in colors that don`t exist.

21.08.2017 г.

искам да съм нежна, тихичко да стъпвам. (в теб) да не се препъвам, кокалчета в ръбовете да не удрям, с ах и ох и... леко да се нося. по небето. да съм над нещата. над самото нещо. да съм тиха и дълбока, да простра сърцето, да не ми излизат бръчки от усмивки. да умея огън да запаля, но и да гася пожари. да съм кротка като кравичка в полята, да пресичам само на зелено... да не си разливам чая, да не си лекьосвам дрехите, да не съм така порочна, зла и глезена. да съм весела.

12.07.2017 г.

детство

ключалка
и празен път
тихо е у мен
не чувам нищо
прозорците ме отразяват
и няма никого
котлоните ми се изпречват
вратата на хладилника
и блъскам се в тези стаи
като призрак
дали сега, сега е
дали пък няма друго
и вчера беше ли реално
а утре
за него нищичко не зная
във вторник бяхме на театър
с мама и с татко
а после в баба на вечеря
сега кой ден сме
и утре скоро ли е
нещо в гърдите ме натиска
ключалката
е мъничка
и тишината също

29.04.2017 г.

пътувам. навътре в себе си, за да те срещна. там си. тук. седиш в едно закътано кътче и ми се усмихваш. ароматът ти препуска през главата ми и меките ти мечешки ръце. и всичко, което старата познайница ни взе, когато взе теб. тя, смъртта, си избира хубави лица, понякога. има вкус. любува ли се на очите ти тази старица? разсмиваш ли я сутрин преди да тръгне за работа, както разсмиваше мен? прегръщаш ли я, както се прегръщахме? замълчаваш ли, когато се усмихва. гледаш ли я тайничко и крадешком? искаш ли да я изпращаш до вкъщи? говорите ли си незначителни неща, следобед докато пиете кафето на слънчева пейка. за зодии и за имена на баби, за предчувствия и спомени от детството? пишете ли си кратки стихчета за добро утро... 
липсваш ми. това и тя не може да ми вземе.

22.03.2017 г.

първо четене на тайни

и ето. тъмнина е и те започват. моите думи в техните устни. моите чувства, моите песни, моите мигове на тъмнина и светлина. говорят ги. изминават разстояния от душите през устите им, та към ушите на всички в залата. онези тайни, които не изговаряш с никого. те са тръгнали по своя си път и вече са достояние. срамно е. мъката и най-тъжните ти копнежи сега летят на всеослушание. онази черна и тъпа сяна, която се настаняваше на корема ти. онези светли, никому ненужни стихове, коите се стелеха над чаршафите ти. онази недоизказаност на загубата, на мъката, която покри с потното си тяло целия свят, когато той си отиде. онези мигове на взаимност, спомен, който пазиш на дъното на душичката, с времето закътани, потънали под пясъците на мислите. сега изровени от актьорите, хвърлени в очите на непознатите в залата. запращяли под натиска на гърлата им, преглътнати от техните собствени кошмари и стиснати самотии. 
тихо е, аз не дишам. слушам и гледам с отворени очи. задържам сълзите в носоглътката. и плахо се извъртам, едва-едва чуто, тихо, загубила усещане за всичко... се оглеждам в светещите лица на хората. очите им ме отразяват. те отразяват думите ми. очите им блестят и не примигват. застинали са. 
като зайци. 

15.02.2017 г.

бащици

бащи, сега ви моля - дръжте се.
не му е времето. 
не оставяйте сами децата. 
някои сега си тръгвате, 
други след години. 
мнозина вече сте напуснали. 
животът, къщата, съпругата.
но дръжте се. 
животът е сламка в плетена шапка. 
лесно се увива, лесно се къса.
бащи, не бързайте да си отивате. 
сега, когато... просто нужно е. 
да има рамо бащинско. 
за децата и жените ви. 
бащи, не ни напускайте. 
нали сами от своите бащи си знаете. 
това не се преглътва лесно.
онази дупка, дето зее, 
не се запълва с ничия усмивка.
бащи, недейте, още. рано е. 

в неделя сме на погребение.

21.01.2017 г.

кристали на масата и тихи медни звуци от гласа ти. всичко свети и е ново. ние сме сами. сами на света, сред една картина, която ни гледа от прозореца. пейзаж, по-уморен и застинал от самите нас. но ние не я гледаме. ние гледаме един у друг и това се е случвало и преди, вероятно. но всъщност сега не се случва. то е мъртво. тихо, смъртно и човешко. а сърцето изисква и лети към онова най-безкрайно горе, отвисоко иска да гледа и иска да е птица. останалото немее. "къде сме ние, къде сме ние..." пита ни боуи. тук сме, тук сме...отвърнах му. докато ни има, нали? докато сме живи и е чудо целия този кипящ живот, който все още се случва напук на всичкото... и няма значение къде сме, кои сме и докога... не. няма. 
значение има само еластичната ти ръка, която си проправя път към моята.

25.11.2016 г.

"реалност"

отминали мъки. влечения. затворени стаи сега, наместо открити пространства. виковете пазим за утре. когато ще има време да крещиш. дописвам себе си и вече не ме е страх. в битиви мирише. другото е само спомен. усмивка напомня за друга такава. скътани чувства, заключени на най-долния пласт. не помня какво е било, помня само усещания. всичко е  наред. аз съм наред, ти... обичам те, обичаш ме, има смисъл, другото е глупост, лайно, несизаслужава. но това спокойствие не произвежда нищо, освен комерс. комерсът плаща сметките. празно, глупаво, недоспало, омерзено. сякаш се връщам назад. пари, пари, пари... нямаш време, имаш пари, имаш време - нямаш пари. искам да изляза, да изляза.... да се махна, да изчезна. благодарна съм, имам си всичко, ти си тук, но... винаги нещо, някога, някъде... нищо не помага, няма как, знам какво ще помогне, но няма кога, няма няма, няма.... на моменти мразя всички, не се сещам за друго, измислили сме кривата круша, не можем да я домислим, секретарвстваме, няма смисъл. има смешни хора, смешни идеали, няма думи, всичко е лайно, не мога повече, не искам, няма, няма, няма, няма да си го позволя този път, ще избуша, ще потъна, но няма да стане, няма да седя и да гния в главата си, в душата си, във всичко. мечтах си го, години наред, не се получава, още колко? " сега е хубаво, сега е страхотно." лъжа. илюзия. тотален цикъл, всичко трябва да се промени, из основи, да се изчисти, да изчезне, да го няма, да умре.
да изчезне, да се зарови, тая глупост. обувки, дрехи, джънк фууд, лайна...няма смисъл, нищо не е важно, земята ми си пустее, къщата ми непостроена, децата ми неродени, не искам да съм тук. искам теб и рекичка, да работим - после да почиваме. да сме заедно, да се радваме, да сме тук, щастливи, стъпили на земята, заровили ходилата в пръстта, всичко е прекрасно. от нас си зависи, няма друго. капаните сами си ги ковем.  мишки под земята крият се, трупат се, а ние се търкаляме като малки гевречета.