I think of you in colors that don`t exist.

8.01.2019 г.

колко е прашасало тук... това отвъдно пространство, в което вече наистина няма кой да те чуе. като в любимата ми приказка за кладенеца, в който викаш тайната си. или дупката в земята, която сам изкопаваш, за да погребеш някое свое чувство. 
е, днес няма нищо за погребване. днес е щастие. в най-пълния му смисъл. ако щастието можеше да се опише на страница от речник, до описанието щеше да има снимка на днешния ден. и никое притеснение, дошло на прага на дома ни днес, не е допуснато. стоят и чакат там грижите, тълпят се на прага и пият чай, студено им е. а у дома е топло, мирише на бъдни вечер, мирише на кафе и канела, на тиква и зелеви сърми, на джойнт. котките спят, всички сме заедно, всичко е добре. господи, как бих могла да не благодаря? 

търкулват се празниците и ето, че вече отброяваме ново календарно случване, предел, етап, година... отлетели са последните пет години. изгубихме ли си времето? има ли изобщо време? какво е всичко това, което изтича между пръстите и ни кара да се чувстваме стари. всичко е илюзия. времето го няма. стареят телата, но не и душите. душите тичат по морски брегове, докато телата се качват на такси, в премръзналия град. в душата е лято. там греят усмивки и смеховете не могат да затихнат. запознават се наново със смъртта. понякога тя ги плаши. но всъщност е стара познайница, няма страшно, нищо не се губи във вселената. пак ще се срещнем и ти ме чакаш на някой облак. клатиш крака и си запалваш цигара. 
никога не ни е скучно. и в най-тихите вечери, и в най празния ъгъл на портмонето има светлинка. дори в най-тъмната локва на улицата, дори в най-студения градус на зимата. и едно сърце, което е далече, но някои от ударите му нощем извикват името ми. събуждам се, защото знам, че мислиш за мен. там, където не сме, ни очакват.
има някои трудности. но не бих ги заменила за други. те са си моите трудности. трудността на бита, трудността на характерите ни, трудността на съществуването в тленността. но какво са те пред порива на душата и онази любов, която все повече подава носле от хралупката си. желанието да се грижиш за друго човешко същество. да му носиш кафе в леглото, да правиш палачинки, да затопляш банята преди да се изкъпе, да му даваш най-пухената хавлия, да му отделяш най-хубавото парче от баницата, да го завиваш нощем, когато сънува, да си тук, за него, без значение от часа и мястото. да си мълчите. да се гледате зад влюбени, глуповати усмивки. 
всичко е толкова лесно. като въртележка с кончета. нагоре-надолу, усмихни ми се, забрави за другото, забрави цял един свят, потъни в очите ми, удави се в дълбокото синьо, завий се със зеленото. малките черни точици, които са пустинни бури, но още са много далеч. остави ги да се завихрят, да ни отнесат. и нека страхът да умре. нека да забрави, че се е раждал, нека замръзне в някоя шахта, нека изтече през улуците на старите къщи. нека се свие до размера на бълха и подскочи в друго измерение. да остави душите ни да почиват. да отварят очи, както в деня си на раждане и да проплачат като малки бебенца. но не от страх, а от радост. животът се случва, когато не се страхуваш. 
не се страхувам да хвана ръката ти. да ти обещая, че ще съм цяла, заради теб. аз вече няма да съм заек, гонен от лисица. аз няма да крия щраусово глава в пясъка. няма да се страхувам от вълните, а цяла ще се потопя в окото на бурята. ще я завихря, както си знам и ще я опитомя. ще я накарам да седне пред огнището. там има едно гърне с боб, което къкри. и питка, заровена в пепелта и въглените. тогава ще влезеш и ти, носещ още дърва, ще се поизтупаш от снега, котката ще измрънка в съня си, бурята ще се свие на кълбо и ще излети през комина. ти ще се сгушиш до мен, а аз ще стана да ти налея чаша чай.

Няма коментари:

Публикуване на коментар