I think of you in colors that don`t exist.

29.06.2011 г.

празни мисли, на един пълен човек

не можеш да имаш всичко на света. но всичко, което идва или си отива е от значение. и оставя във вените следа, която години не могат да изменят. изтрият. оставя бразда. сърцето никога не се възстановява напълно.и колкото и да те е страх просто поемаш поредната чаша с въздух, изгълтваш я наведнъж и се потапяш... под водата... там, където течението те носи... понася те или те блъска в някой подводен камък.
често ми е глупаво, недоизказано. но всеки всичко знае и няма нужда от думи. правя изборите ежедневно с тази решителност, на която съм способна сама. логични са събитията от последните месеци. това, което последва. съкращавах хората и приемах ветровете, които нахлуваха без предупреждение. уверено, машинално, следвам единствено душата и инстинкта.
и знам, че ще бъда разбрана. без да обяснявам.
казах, че повече няма да приемам хора, в живота си, които не вярват в прераждането и не ходят на палатка. твърде елементарно и същевременно съдържащо у себе си всичко.

20.06.2011 г.

шума на вятъра в житата

и аз искам да си осиновя полярна мечка и да си я гледам вкъщи, ама не става. за това си взимам котка. бяла. казва се мечо. каква ирония.
не можеш да опитомиш нещо, което е диво по природа, което не пуска корени, защото така е устроено. и полярната мечка не се потдава на опитомяване. но това не пречи да я искам.
тези дни мозъкът ми работи на съвсем друга честота. вероятно няма засечки с ничие съзнание. прекалена вибрация. висока или ниска, незнам.

лисицата. спомняш ли си? беше толкова отдавна...

"...  но твоята коса е с цвят на злато. и когато ме опитомиш, ще бъде прекрасно! житото, което е златисто, ще ми напомня за теб. и ще обичам шума на вятъра в житата... "

а дали аз се потдавам на опитомяване? и до колко?
някак все си оставам диво животно.
нямам нужда от разходка. познавам само гората.
но пък имам нужда от шума на вятъра в житата.
и от теб.

винагивинагивинаги

същества... със сърца.
със копнежи.
товарят ръцете си всеки ден...
с тревоги, с разстояния, с невъзможности...
няма ли кой да им каже?





"нищо и никога не се случва по план
иначе нямаше да е истина."

"вървим отново без цел и без посока
а все още сме деца... или пък не?"

"спомняш ли си онзи преход през хълмове и поляни
само с ръцете ни хванати, а в другата държим по бутилка
вино
червено
домашно"
"да. търкаляхме се на връщане."

"много ми е топло.
да се изкъпем във фонтана... само за малко."
"после си тръгваме. ще си полегнем на дивана и ще помечтаем."

" ти някога замислял ли си се за ... пътищата. кой ли ме чака зад ъгъла?"
"по-добре да не излизам. и така сме си добре. после ще боли повече."

"колко е часа?"
"ясин без двайсе` "

"страх ме е."
"и мен, също. опасявам се. "

"добре, кажи какво ти пречи?"
"онзи там с шапката виждаш ли го?"
"аха. и?"
"е точно той. пречи ми."

18.06.2011 г.

за тандемното сънуване. но не само.

доколко мога да чуя предупредителните сигнали... да се отпусна и да дишам или да напрягам съзнанието си за знаци, за предзнаменования, за всичко, което по-късно ще ми е ясно. смисъл. защо се е случило така и как точно трябваше да бъде...
естествено външно се оставям на течението, а вътрешно се свивам като заек, с малко заешко сърце.
през какво преминавам, ден след ден, за да стигна до сегашното, до днешния момент... светъл е мамка му, изглежда пълен с лъчи...  и една тиха идилия... пък погледите се впиват, сливат...
хората са странни същества. търсят онази, безмерната, която те убожда някъде отляво или в стомаха. обичат да им се свиват червата само от мисъл.
онази мисъл безпаметна и обсебена.
за тандемното сънуване. но не само.

16.06.2011 г.

саундтрак

Като издишам дима от цигарата имам еднакво изражение всеки път
като поглеждам в очите ти, сините, търся облаци и вселени
и усещам само теб в цялата стая
другите са фон
мислите и гласовете им са саундтрак на смеха ни
после те обичам цялата, цялата, с всеки атом до последния косъм
на косата, до последната мигла на очите, до последната звънтяща дума
в ушите


Когато отварям очи сутрин искам да ми е тихо
искам да стъпваш в мен предпазливо
като в храм
да се спираш тихо до свещниците
и да присядаш нежно на пейките по ъглите
после да разтваряш с дъха си и последния спомен
от сънищата, бавно да ме извикваш в тази реалност
докато правиш кафето и ме поглеждаш крадешком иззад хладилника


През деня ти си моят саундтрак, обаче
звучиш в ушите ми при всеки удобен момент
и пиша за теб през всяка пауза за кафе и цигара
измислям те в стихове, дълбая лицето ти по белия лист
и те пазя за себе си до вечерта
когато ще ме имаш за себе си

Паля цигара и те гледам с крайчеца на окото си
пееш отново някаква стара филмова музика
докато приготвяш вечерята
затваряш шкафовете с крак
а аз тихо си мисля, че обичам онази извивка на врата ти
която не съм виждал никъде, никога
и у никоя
празните пространства в главата ми се тълпят, като народ, на площад, на стадион, на Великден, пред църквата, като деца пред витрина със сладкиши.
отново се е залепил страхът в душата ми. като дъвка на подметка, като захарен памук за коса, като моментно лепило на пръстите.
искам да летя. като биплан, като джонатан ливингстън-чайката, като щъркел над панчаревското езеро.
обичам късата дистанция. допускам хората, които обичам, толкова близо, че спирам да ги виждам. от близост.
не обичам да ме държат на една ръка разстояние. когато се случи, просто си тръгвам. без обяснения.

14.06.2011 г.

клепки

живееш си в твоя свят.
делят ни хиляди години, часове.
делят ни невидими стени.
бетон.
докосваш се до мен и после пак,
затваряш се зад клепките непробиваеми.

13.06.2011 г.

шепоти

знам, че ще се появиш в момента, в който забравя за теб. ще ми нарушиш безмерното. лежерното и нежното. и после пак ще има тласък. безгласен повик и забравен блясък.
ще се събуждам в очакване, в лутане към твоите ръце. ще се намирам в безвремие, в което ти ще движиш часовниковите стрелки.  и докато се лутам между теб и себе си, навярно пак ще те загубя. или пък ще те имам в някоя странична вечност.  която нищо не забравя. дори зрънце копнеж.
но нека. нека да се случи невъзможното и този път. да има нежности на килограм и думи все свенливи. признания в късен час и чисто нови шепоти.

10.06.2011 г.

"Безплътно пак до мен се движиш
лицето ми недей да виждаш
сега разбирам, че те искам
кажи "добре", играй на чисто."



колко мигове мога да съхраня, да архивирам тихо в главата си, за да погледна после през рамо и да си спомня всичко.  колко място има в душата ми и кои спомени да изтрия, за да има място за нови. кои да запазя?
отварят ми се хоризонтите... безпаметни са тези дни,безкрайни... усещам промяна, отново, за кой ли път. разтварят се чакани енергии. и не ми е банално. въобще. търсиш нещо, криеш се, бягаш, после го виждаш на пътя. или винаги е било тук?

9.06.2011 г.

сахара са очите ти. няма капка вода и пясъците ме прегръщат, докато потъвам там
океан е лицето ти. разлива вълните си по коленете ми
гора са думите ти. с мирис на треви и на летен повей от билото на планината
вятър са ръцете ти. вдигат ме високо над покривите на града
диви коне са чувствата. пускам ги на воля, докато не се уморят

8.06.2011 г.

just the way we are

дали имат някаква съдбовност всичките тези години? в които ни нямаше. а сега ни има. и е логично. ако си пусна нашия живот на филм, такъв направен в оранжевко и жълто, на места малко сив, заради сивите блокове.... дали ако го изгледам ще намеря кога показват пушката и знанието, че тя ще гръмне до края. дали ще разчета на сто процента онези малки предзнаменования, за срещите ни, случайни или не, за това как ни събира и разделя животът през няколко години... дали краят ще е логичен и хубав, сладникав и тъп или просто няма да има край, от тези филми, които остават отворени, така, че зрителят да си го доизмисли. май така е най-добре. никога не можем да се вкараме в клише. защото просто не сме от тия. .)))

6.06.2011 г.

имам своя принадлежност. към тези, с които ме свързват пясъчните минути нощем, птиците, които запяват в три сутринта, жабите, опитващи се да надвикат, някого, който никой не може да надвика...
идва момент, когато си сам и тогава, да просто си сам... в друг момент... сте заедно. не е лошо. просто явно така сме устроени. с изконното право да си щастлив и да си имаш близки същества, ръце, които за теб са отворени, очи, които в теб са вгледани... от неочакван ъгъл.
и неповторими са безкрайните връзки между хората, създаваш ги като паяжини, невидими, докато не ги огрее слънчева светлина. за час, за ден, за вечер се променят хиляди светове, безбрежни, всичко се извърта на градус, за който не е измислено и число. не знаеш какво те очаква, сутрин, когато отвориш очи и си под небето, огъня угаснал, а макси ми казва, че съм "холивуд"... и се чувствам като холивуд, на брега на язовира, там, с коса, цялата в пясък. преминавам през деня като тайфун, отново... леко ми е на душата, смея се на концерта, после очите ми се наливат с три кофи сълзи, при вида на момичешките прегръдки и виковете "Ваня, обичаме те!" ... Господи, колко мъка има по света. но и колко радост, мамка му. сърцето ми не може да побере всичко... разпадам се и се събирам, през пет минути. но действа ми успокояващо нечие присъствие, гласът ти докато заспивам, все едно се носим по течението на една и съща река, всеки в собствения си сън.
и пак съм с усмивка на светофара. колко е лесно всичко. колко е лесно да си щастлив. колко малко му трябва. на сърцето.