I think of you in colors that don`t exist.

30.10.2012 г.

Очите ти. О, да.

Далечни са очите ти.

Особено, когато тях
 не съм ги виждал.

А само в сънища ги гоня.

И не ги достигам
никога.

Дали са истински
е тъпо да попитам.

Да те помоля
да останеш,
също.
когато някой стъпи в главата ти
или живота ти
ръцете му
и разстоянията станат незначителни
през километри
си се търсите
и дебнете в малките
случайности
тогава всичко е на неговото име
кръстено
дори и кучето на някой непознат
или пък припев
в стара песен

но и тези страсти
имат давности


21.10.2012 г.

и отвъд всичко няма значение какъв си
дали онемяваш като врязвам поглед в челото ти
дали имаш страхове и от колко високо си падал
какво си губил и какво отнемал
каква е болката  зад ребрата, там отвътре
каква ли мисъл сяда до леглото ти
сутрин
щом отвориш очи
аз знам, че си човек
и по човешки сложен или опростен
но зад гърдите искам да погледна
само за ден, само за час
а после всичко ще е
спомен

дори не мога да опиша, с думи да изразя, хем спокойното ми настроение, хем нервната топка в стомаха, докато седя и слушам златния тембър на миг джагър. в двора мирише на грозде, бял отел. кучето ми почина, вчера го погребахме, аз, мама и свет. и в мен се прокрадват едни противоречиви копнежи, между това да ме прегръщат други ръце и да не ме прегръща никого. дългите изречения ги пиша, когато страдам. и пуша. после ги съкращавам, защото при прочит не позволяват дъх да поемеш.
усмихвам се през вчерашните сълзи, не ми останаха повече за този месец. котките и верните хора ме пазят. да се смея, да не забравям, че животът е чудо. и няма грешен път.

18.10.2012 г.

телефонът ми мълчи. сама на ръба на нищото. отново кучешки неволи. котките се опитват да ми обяснят, че вечността е хубав дом за всеки. аз си припомням старата приказка, че всички кучета отиват в рая. детето ни си отива. и това е всичко. едва на шест месеца, непораснал още. само този, който е изгубил брат или сестра ще може да ни разбере. къщата е студена. тази есен е истински тъжна у дома.

16.10.2012 г.

не знаеш ядът ми до какво достига
не знаеш другото лице
безжалостно и грозно
изстива за седмица
след още няколко дни
съвсем
нивата на любов
достигат дъното
сърцето ми понякога е камък
но който и да го притиска
от него вода не потича
и колкото и да ви обичам всичките
неизменно
идва момент
в който сте ми повече от безразлични
извън мен сте
извън тялото ми
извън обсег и достиг

8.10.2012 г.

когато е пролет
апаратът ми настроен на черно бял режим
твоята коса къдрава
и непознати коленичат пред нас
за да ни изпеят песен
стъклата на прозорците треперят
под нашите смехове
и градът е вечен
наш
на моменти доизмислен
сюр