I think of you in colors that don`t exist.

28.10.2010 г.

Still the same

поетът е поет
и си остава такъв
дори да го затвориш в кибритена кутийка
и да запушиш устата му с тиксо
дори да скриеш небосвода му
и да прережеш пухестите ангелски крила
дори да спреш да го четеш
и да го напуснеш
дори да го ненавиждаш
и да му се усмихваш с презрителност
дори да се мислиш за по-добър от него
за по-талантлив или по-красив
дори да го срещнеш на улицата
и да го заплюеш пред хората
дори да го накараш да изчезне, като забравиш за него
или да изхвърлиш книгата му в локва

поетът си остава поет, мила

защото бурята идва и си отива

а хората си остават все същите

27.10.2010 г.

livin ma life

с претенция за нищо
съм нещо
затворил дните си между бели редове
загърбил нищожното - дошло за малко
останало за дълго
искайки и бидейки съм
имам вяра и пълни са
със светлина
очите ми
сутрин
до прозореца

думите произтичат
от онова
което е останало
на дъното на чашата
(демек от никъде)

искам да отворя петте си сетива
или пък седем?
да надвия човешкото
да преборя гравитацията
на мозъците ви
потънали дълбоко

а стихът ми все повече не струва
с всяка изминала строфа
но има ли значение?
освен за мен самия

22.10.2010 г.

sooo tired...can`t stand the fools around me... (с голямо извинение на всеки, който ще прочете това)

ти си една дребна душа. съжалявам за което...
но не мога да ти помогна.
ти ...дребна гад, хлебарка,неизразима душевна нищета, която ми е прозрачна в мислите и желанията си... съставени само от един атом - комплекс за малоценност. Ти... гадино... бих те стъпкала с петата на обувката си, но дори и това няма да те огрее. просто ще седя и ще те гледам как се скапваш като ябълка оставена на слънце... изгниваш и дребните мушички те изяждат, докато не станеш на пихтия.
ти... гадино... която няма в главата си нито една човешка ценност, а само подобия на чувства и морали... ти който само си чувал как се обича, как се живее, как се диша... ти, който нищо незнаеш, освен себе си и грозния си апартамент ... гарсониера!!! която ще изплащаш до края на дните си.. мизерните... пълни с плътски желания, ненаситени на цвят и мисъл.
ти гадино... която ще изгниеш в рамките на тоя сив град... ще се загубиш, сред задръстванията и мръсните газове...
ще си векуваш в тъпите ти желания и низости... сред джиесеми и коли за по пет хиляди лева... ти ...
а аз? аз ще летя на крилата на мечтите си, ще пътувам из целият свят и в дебрите на съзнанието си.. ще летя и ще се издигам, после плавно ще се спускам и ще бъда винаги синя и розова и лилава и жълта и оранжева и ще светя с всички цветове на аурата си, но само за тези, които имат очи за нея... вярна на себе си... и на душата ми.. окрилена с драконови сияния и пурпурни вълнения, с цветове, на които ретината ти никога няма да е способна.
и забравила отдааавна за твоето мравешко съществуване ще се усмихвам на усмивката на Буда или Мона Лиза, без значение... или просто сгушена в ръцете на моето златно момче... ще издигам душата си до висините на сърцето си и обратното и ще вярвам колко е хубав животът. И как нищо друго не ми трябва освен любов и къшей хляб... а ти ще си купуваш лаптоп... някъде...

11.10.2010 г.

Да

Да се блъскам между стените на собствените си емоции,
да се затварям
да чета Марк до пръсване на вътрешните ми болежки
Да се захлупя в Аз-а чрез чужди текстове,
защото само там откривам себе си
и както правеше героят в "Зимата на нашето недоволство",
да се връщам от Началото, да преповтарям...
... това, което хората обикновено отбягват в ума си като
лепкава топка с мисли, която катурваш през ръба на съзнанието си,
за да не мислиш за нея.