I think of you in colors that don`t exist.

11.01.2014 г.

печката на 6, тъмното бунгало, моето затворчество и осъзнаването, че съм избрала тези тежки вериги за нещо толкова дълго като "до живот". и единствено сянка за утеха, без непосилно обезсърчаване и без надежди, че някой ще ме разбере или почувства до дъното на думите ми. щом извират от най-дълбоко, щом ги има... персонажите със собствени животи и мисли, които искат да ми споделят... е , значи не всичко е изгубено. и знам, че има хора, в този момент, които се чувстват по подобен начин... и това е нещото, което ме държи жива. и подострен е моливът ми за нови букви и словосъчетания. дишам с думи и в това единствено няма да се усъмня. никога.

4.01.2014 г.

04.01.2013(4)

намирам днес текст написан някъде в едно от хилядите тефтерчета... и виждам, че датата е същата, но от миналата година...  и винаги е някак странно и унесено, когато пообщуваш с миналото аз, от което те делят... някъде към 365 дни...и знам, че нищо не се е променило, онази  вътрешна сила, която ме е тласкала напред... и все пак всичко старо е умряло и е заменено от Ново:

Наливаме се в безпаметност.
Безметежни часове.
Никой не отброява времето.
Нижат се дните безкрайни.
Безпаметни и безтегловни
ми бягат и думите.
Следва тишина и кротко спокойствие.
За какво живеем, за какво сме тук...
За да сме цели, себе си
ние, нашата реалност,
сътворяваме я ден след ден.
Не се плашим лесно.
Ние сме вечни. Константни.
Скали.
Твърди и ветровити.
Никой не може да ни помести.
И всички пътища владеем.
в цветовете ти се влюбих
и в отраженията
в макро образите
и в избуялите
стари ленти
в лицето ти на снимка
как държиш дете
в ръцете ти
с недопушена цигара
в лицето ти, в ръцете ти...

как те открих
като музикална кутия
на пътя си
после цялата я проучих
до последната нота
я изсмуках
и напълних  вените си
с малката ти нощна музика


триъгълни

държиш ли главата ми между дланите си, аз знам, че ти напомням за нея. и красиво е лицето ми както никое друго в света. но пак заради нея. 
ние двете сме същества от една планета. дошли на земята, за да ви очароват, нараняват, изумяват и обичат. вас, земните. идваме и си отиваме в предсмъртните мигове на животите ви. искаме ви за малко, после бягаме през глава. когато съвършенството се окаже не достатъчно. когато космическото даде път на тленното. и тогава се настанява тишината. осезаема, заради бурята предшествала я.  оглушава те с яркото си отекване по стените. и знаеш, че път назад няма. има напред. ако една от двете ни е преди другата, втората ще те спаси. но когато изразходваш и двата куршума, всичко е приключило било е и няма да бъде. сега и завинаги, в рамките на този живот. космоса ще ни събере отново, но дано този път да сме в едно тяло и тримата.

3.01.2014 г.

G

всичко е размито и смазано. липсва ми говора, думите, смисъла. липсва ми безметежното ти очакване. засияването при споменаването на името. ровенето в старите снимки и взиране до болка в пропуснатите подробности. бенка на пръста, малка бръчица, която не познавам. бял косъм, скрил се точно зад ухото ти. миглите ти са някак равни. ръцете ти остарели, но все така топли и истински като самата земя. няма друг стих и няма друга песен. освен тази, която посвещавам тебе. искам да те чуя, да те видя, да ти говоря. после осъзнавам, че нямам какво да ти кажа. боже... толкова съм го говорила, писала, плакала, искала... вечер, сутрин, нощем, винаги 24/7... всяка първа и последна мисъл. изтече. водата и времето, което не лекувало, а правело безразличието. изтече за всичко. но не и за теб. единствената константа. единственото начало и край. там където свършвам и започвам. нямам го и го имам едновременно.  и в дъното на най-досадните си мъки пак имам един пристан, на който мога да се опра. дори не го мечтая, отдавна, отдавна... само го имам като спасителен пояс, който ме пази да не се одавя и да не се разпадна. да съм цяла, да ме има, ако ти имаш нужда - същинска, физическа, всякаква... ако ти имаш нужда... от мен.