I think of you in colors that don`t exist.

25.11.2016 г.

"реалност"

отминали мъки. влечения. затворени стаи сега, наместо открити пространства. виковете пазим за утре. когато ще има време да крещиш. дописвам себе си и вече не ме е страх. в битиви мирише. другото е само спомен. усмивка напомня за друга такава. скътани чувства, заключени на най-долния пласт. не помня какво е било, помня само усещания. всичко е  наред. аз съм наред, ти... обичам те, обичаш ме, има смисъл, другото е глупост, лайно, несизаслужава. но това спокойствие не произвежда нищо, освен комерс. комерсът плаща сметките. празно, глупаво, недоспало, омерзено. сякаш се връщам назад. пари, пари, пари... нямаш време, имаш пари, имаш време - нямаш пари. искам да изляза, да изляза.... да се махна, да изчезна. благодарна съм, имам си всичко, ти си тук, но... винаги нещо, някога, някъде... нищо не помага, няма как, знам какво ще помогне, но няма кога, няма няма, няма.... на моменти мразя всички, не се сещам за друго, измислили сме кривата круша, не можем да я домислим, секретарвстваме, няма смисъл. има смешни хора, смешни идеали, няма думи, всичко е лайно, не мога повече, не искам, няма, няма, няма, няма да си го позволя този път, ще избуша, ще потъна, но няма да стане, няма да седя и да гния в главата си, в душата си, във всичко. мечтах си го, години наред, не се получава, още колко? " сега е хубаво, сега е страхотно." лъжа. илюзия. тотален цикъл, всичко трябва да се промени, из основи, да се изчисти, да изчезне, да го няма, да умре.
да изчезне, да се зарови, тая глупост. обувки, дрехи, джънк фууд, лайна...няма смисъл, нищо не е важно, земята ми си пустее, къщата ми непостроена, децата ми неродени, не искам да съм тук. искам теб и рекичка, да работим - после да почиваме. да сме заедно, да се радваме, да сме тук, щастливи, стъпили на земята, заровили ходилата в пръстта, всичко е прекрасно. от нас си зависи, няма друго. капаните сами си ги ковем.  мишки под земята крият се, трупат се, а ние се търкаляме като малки гевречета.

6.11.2016 г.

задушница

помня как спях до топлото ти тяло и сънувах вълни. споделях ти сънищата си на закуска, а ти ми каза, че това е знак за промяна. промяната дебнела зад ъгъла и изпълни кокалите ми до последно, замая ме и забравих къде са очите ми. понякога се връщам назад, там при онзи спомен, който е отдавна погубен... или пък не?
сега имам всичко, толкова голямо всичко, че всяка нощ се будя със страх в гърдите. ами, ако си тръгне, ами, ако е лъжа?
рядко успявам да се отпусна и да си спомня, спокойствието, когато нямах нищо. но съм забравила вечните ми търсения и сълзи, вечното самотно съществуване на ръба на леглото и на ръба на поредната пропаст, която сама съм си изкопала.
днес си спомням мъртвите. сякаш са тук, а ги няма. независимо от деня се събудих с мисли за топлите ръце на баба ми, за аромата й на бадеми. спомних си селото, живо и пълно, а сега... мисля го само. как ли мъждукат тихо печките в забравените от бога къщички. как ли вечер присядат в кръчмата, отмалялите от самотата и старостта. как ли не говорят за нищо, гледат мухите и телевизора и вече им е уморено дори политиката да коментират. а беше време... а дали пак ще бъде? времето е неуморно, в това да съсипва нас. неумолимите минути се търкалят, а само на котката й е все тая.