I think of you in colors that don`t exist.

29.11.2011 г.

просто седя, мисля, скапвам се бавно, бълвам текстове, липсващи през последните месеци, сега дошли от неизвестното, отново. обхваща ме влага, студена и тъмна като времето навън, мрачни мисли пълзят бавно или бързо-влакове на душата ми. диктовка. поредна. едва ли ще е интересна за някого, но какво пък. после виждам, както едно време нечии думи, които напълно изразяват сегашното ми настроение. и не само сегашното. последният месец, обхванат в няколко прости думи, които дори не са изпълзяли под моята писалка.

и фразата няма смисъл пак звучи като камбана в главата ми. хубаво е. че се разпадам сама в депресията си. искам да ти кажа... че не го приемам, да ти го напиша, на челото, да го утвърдя с токчетата на обувките си по пътя към твоя дом. да го издълбая по всички плочки и павета, безкрайно и истинско като теб, да има твоето лице и твоите безкрайни ръце. но дали ще е истина? 
осезаемо усещам истинската чаровност на вълшебната картина, която съм  посадила в главата си. саксия пълна с цветовете от нашите срещи. раснали като бурени, непоглеждани от никого, избуяли, диви и разхубавени. стигнали сегашния момент.  просто вече лошото ми чувство, носи твоето име.  винаги, когато нещо не е наред, го кръщавам на твое име. обърнала съм перспективата.  and it feels like rain.

аз ти благодаря

благодаря ти, че правиш опити да ме стъпчеш с петата си, което ме кара да се чувствам жива. благодаря ти, че (не) се сещаш за мен, че (не) си съвършен, че ме караш да потрепвам тихо, когато (не) видя името ти изписан на телефона. благодаря ти, че те има, тук да ме вълнуваш, да повтаряш името ми, докато си вътре в мен. благодаря ти, че си тук и разказваш безкрайни 3д истории за твоя и моя свят. благодаря ти, че посипваш минутите със себе си, с желанието да ми се харесаш и да ме приютиш в живота си. благодаря ти, че толкова много искаш да си представиш, че съм твоето момиче и, че искаш и аз да си го представя. благодаря ти за безкрайните мигове на доволство и последните няколко изпълнени с тиха тревога. благодаря ти, че ме извади от смущението, от зимната ми преграда. благодаря ти. аз три пъти подред ти благодаря.

но това не е достатъчно. защото каквото и да правиш, през глава да се обръщаш и да се завърташ около оста си, да летиш в облаците за мен и заради мен, да ме носиш на крилата си и да сбъдваш безкрайните ми копнежи и мечти, да си неразумен и истински, да си неспасяемото мое аз, което търся от векове... каквото и да си, каквото и да правиш... не си него. нали...
но все пак благодаря. за това, че не си него, наистина. че ти не си той. защото ако два пъти го бях срещнала... едва ли щях да мога да го понеса.