I think of you in colors that don`t exist.

18.02.2014 г.

с очи като мокри камъчета
препускаш из сънищата

10.02.2014 г.

с първото слънце, понякога идват и сълзи

нямам нужда от нарциси, нито мъжки, нито женски. не, нямам нужда от любов, в онзи толкова телесен и глупав смисъл. днес имам нужда от приятел. просто е. някого, с когото да си поприказваш. и това е всичко. умората отново ме обвива, но искам да разбия клетката, непоносомо ми стана за един ден време.  
зяпам виртуалния свят днес, а после излизам в истинския, да погаля кучето ми. да, то има по-голяма нужда от любов, от когото и да е друг. седя на слънце и си мечтая да съм разрешила всичките си проблеми, да съм стигнала до там, че да се чудя какъв стол да си купя за стаята... но съм безкрайно далече от този стол или от маса или от нова къща или... но никога нищо не се знае.

3.02.2014 г.

онази

кога всичко се омерзи до такава степен, че превърна лириката не в проза, а в плява. до толкова силна и твърда като текст и като усещане... заровила у себе си циничните усмивки на предшестващите трийсет. недостатъчната константа на любовта, времето и изчерпващите се ситуации ме направиха преходна и отрониха голямо парче от сърцето ми, което се разсипа по вятъра като пясък. единствено музиката е тази, която е способна да ме държи на педя над земята и да ме улавя в паяжина от неземни мисли. писането също. то замества онази към която винаги съм се пристрастявала. тя и нейните копнежи, които те разпъват на кръстта, който сам си сковал. сам избираш безпаметните мечтания и садистичната нотка от това да се измъчваш пред пейзажа, който не съдържа този, който ти искаш. гледаш хората, всичките сиви и мрачни и никой с нищо не те пленява. а мислите летят, пълзят към онзи, който е взел сърцето за заложник. залостил го на тъмно и му казал да почака, минаха се дни и месеци от тогава, той пусна сърцето на свобода, но то беше получило синдром. стокхолмски. 
дойде време на излекуването му. свободата е собственият избор, а не това дали някой те държи в клетка. и естествено с тази свобода, дойде и новото заложничество. 
винаги е било така. още от както бях съвсем малка. имах нуждата да се захващам, да се задържам на места, сред хора, близости, стиснати ръце, доближени устни, бузи, тайни и скришни приятелства, малки мигове и случки, които ви отделят от безкрайната вселена с многото същества, духове и вселени. седим на скришно в някое мазе, влажно е и пушим откраднати цигари. тази тайна помежду ни, сякаш ни отделя завинаги от другото. намирала съм твърде често приятел, любовник или съратник дори на дъното на океана от очаквания. онази огромна купа с желания, в която присъства всичко помечтано и помислено. и сякаш господ сам бърка в казана и вади като от лотария две имена с еднакви желания. събира ги и те се гледат дълго, продължително. сбъдват мечтата или я разрушават, до такава степен, че при следващата, дори не искат да участват.
сега, когато пиша този спомен, зимата е полегнала навън и само котешките стъпки отекват по дворовете. толкова тихи, че чак замайват. мисля единствено за онази, която прави дворовете тихи и невнятни. онази, която притиска дробовете до задушаване. вълнение и болка едновременно.  ръцете свързват отделените тела, а миговете нямат памет или давност.