I think of you in colors that don`t exist.

9.04.2011 г.

Rain, my lover

Обичам песни за дъждa, обичам дъжда като явление, като съдба, като горест, като филм, като музика, която се стича по прозореца на колата ми и замъглява сфетофарите и мъничките хора по улиците. Прави всичко незначително и същевременно ново и светло. Често мисля за него, за капките, които се стичат през цялото ти тяло, падат през върха на пръстите ти и измиват всичко. За дъждовния вятър, който носи промяната и за бурите, които вещаят начала. За сълзите, които се скриват само в дъжда. За слънцето след дъжд или дъжда преди слънце. За първите капки по нагорещен августовски асфалт, падат и мигом се изпаряват и мирише на смърт и на лято, аз съм не повече от петгодишна, а мама ми обяснява как и Земята трябва да пие вода, защото и тя ожаднява понякога. Под боровете, докато капките не напълнят всичко, защото няма място за нищо от придошлите да се скрият при нас, тичаме под дъжда, смеем се, направо се напикаваме от смях, има ли значение вече... Или просто вали с дни, седим в час и чувам от предния чин "в такова време човек може само да спи или да плаче". Едно изречение и миг, който ще помня половин вечност.
И изобщо дъжда... в момента го чувствам по-близък от всякога и се чудя защо хората винаги недоволстват когато вали. Измолвам го и сладко си представям как докато заспивам тихо ще ме събуди почукване на капките. Или поне ще го сънувам. Как измива лицето ми, как приспива всички страхове. Как се грижи да подгизнат обувките ми, но и да повика дъгата. И как блесват измитите или немитите с години стъкла на къщите или на панелките и как всичко е ново и светло и изящно, а аз излизам от вкъщи и както винаги нямам чадър и никога не съм имала, впрочем, а навън ръми. Ръми. Има ли по-сладка и съвършена дума?