I think of you in colors that don`t exist.

20.11.2014 г.

там, където...

сега съм там, където чакам да свърши песента, за да я върна от началото. чета за чуждата невъзможност, за писането и плаченето, за поезията в социалните мрежи, за всички онези лайкове, от които можеш да повърнеш черва. чуждата невъзможност, след всеки ред става все по моя. 
засядам на стъпалото, в което поне имам знанието, но също и една заклещеност, която ми носи вдъхновение. но нищо друго, светя в празно пространство и се опитвам да си спомня гласът на камбаните. вътре, дълбоко, зазиданите им преливки и тихите им стонове.
не си задавам въпроси, на които отдавна никой няма отговор. мълча и кротко се разпадам на съставните си части. стоя в онова пространство, където всичко е така обществено. и ме завладява усещането, че нямам правото на глас, в тази проста демокрация на сърцата. 
поставям последната точка в предходното изречение и щръква кратката мисъл в главата ми, какви егоисти сме и колко ни е любимо да плуваме като късчета лед в самотата си, която с нищо не може да бъде стопена. получихме безброй шансове за размразяване, но нито един не ни отърваше. а имаше как. сега не. дори да се научим наизуст, да се обръщаме лице в лице в сънищата си, дори да пренесем на гръб огромните си тежести, дори да се откажем от света и той да отвърне лице от нас. дори... 
харесва ни на нас да дишаме с болката си. нали само тя произвежда редове и многоточия.