I think of you in colors that don`t exist.

1.05.2011 г.

твърде съм стара понякога за всичко
нищо не се получава лесно
винаги има неразбрали
какво трябва да се случи?
да си закова сърцето на сянка
да се отърся от миналото
и от бъдещето
и от всичко
да се отърся, че Хищницата Любов е наблизо
и да запомня
че когато съм в цикъл
не трябва да ти пиша смси

лично

Отражение на действителността (ми) за разнообразие (едва ли не...)

* * *
знам че всичко е илюзия, знам, че често трябва да мълча, за да не отразявам грешни реалности върху белия лист, които да оставят кофти впечатление в чужди очи. знам. но понякога нямам сила. да съм аз. нямам сила да съществувам в малката си вселена, слята с безкрайната. нямам сила да съм прашинка, да чувствам и да копнея. нямам сила да се събуждам с една и съща мисъл в главата, чудейки се, дали тя е правилна или реална.

имах най-прекрасната седмица. запознах се с толкова нови хора, гледах балкански синдром по станислав стратиев, постановка на мариус и беше великолепно, толкова изпълващо и загряващо, че сълзите и смехът се сливат в едно и хълцаш през смях и мислиш за това, че си българин като всички хора в този салон и само ти и те сте способни да разберете докрай героя на сашко кадиев, който викаше: "хора, срам ме е, че съм човек. срам ме ееееееееееее". не просто българин, а човек. представяте ли си?
после дълго мислих, мислих... всяка вечер се смея някъде, с някого, после се прибирам и главата ми става убежище на безкрайни малки енергии, гадинки, червейчета и плазмодии на душата ми, на отражението от света, който съм прекарала през призмата си през деня. и както вчера каза един човек "от много мислене, понякога се насираш".
е, нещо подобно се получава. накрая заспивам.
и всеки ден е безкраен... някак вълшебен, черешите цъфнаха и тази година, но като че ли са по-бухнали и красиви от всякога. или както ми казаха, явно моите възприятия са по-бухнали и по-широки. от всякога.
и след цялата тази седмица от емоции и хора, е след всичко днес е неделя и на мен ми се плаче, сигурно защото вчера толкова се смяхме, толкова толкова, че чак ме заболя ченето от смях, изпразних се тотално, нямаше нито една смееща се фея у мен, всички излетяха през устата ми. или просто знам, че имам всичко, което съм искала или дори не съм се сещала да поискам, имам го, няма значение, а всъщност нямам нищо. защото искам само едно, а не мога да го имам. и не трябва. защото се уча да живея по друг начин, защото не искам да следвам старите пътеки. защото се насилвам, против цялата ми същност и природа, шеметна и необуздана, сега съм я впрегнала в повод и се опитвам да направлявам този дракон, характера ми, карам го да вдишва огън навътре, карам го да лети ниско над покривите, без да ги докосва, карам го да е тих като лястовица... да излезе от люспестата си кожа и да се пребори със змейските си черти. и е трудно. много е трудно да вървиш срещу себе си, да се бориш като с мечка, с желанието и порива на кръвта си. който е така преходен, мамка му, като всичко останало, и изтича през пръстите ми и се загубва... а аз седя като скала, като тъпан насред площад, като заек в храстите, като малка керемида, откъртила се от покрива и аха да полети към земята... седя и чакам вятъра да ме отвее. да ме вдигне високо, да ме разбие на парчета, да се случи нещо... но не мога. имам тухли в джобовете и не ми се лети. а страхът? той е голям мизерник, и съвсем скоро се запознахме наново. припомни ми всичко за себе си. копеленце.
има ли какво да губя впрочем като нямам нищо?
не.
ами тогава?
"тогава пускай дракона и не му мисли много-много. че от мислене, понякога се насираш".
животът се случва. това е.
п.с. и все пак не вярвам в онова за връзките и хората... защото ако е така, какподяволите ще откриеш светещата точка?