I think of you in colors that don`t exist.

19.04.2011 г.

"I wish that I could just be brave
I must become the lion hearted girl
Ready for a fight"

Опитвам се да свързвам мисли и настроения в текст. Отново служа на Думите. Текат в главата ми като реки, искам да ги излея. Като леген с вода през терасата или чаша лисната в мивката. Но знам, че няма смисъл. Няма и да има. Преди време си бях казала "От както разбрах колко празни са думите, живея по-лесно". И беше по-лесно, наистина. Но бързо забравих, усложних. Сега знам, че често думите са или празна вибрация или енергия, която често се материализира. Знам, че Вселената има уши и то навсякъде, във всяко забравено от Бога място и най-добре да мълча. Дори възклицанията нямат смисъл, когато съм сама на сфетофара, просто мисъл, която изплува на устните ми. Достатъчни са мислите, които се сбъдват, какво остава за вербализираните желания. Мога ли да си позволя поне да ги напиша?
За първи път изпитвам нещо подобно на страх. Страх от Думите. Точно от тях? Тези, на които вярно служа или тези, които са ми верни поданици?
Има нещо магическо, което осезаемо усещам, има тънка, прозрачна пелена, която обвива дните ми и която не искам да руша. Удобно ми е в това състояние. Защото отново няма да има връщане назад, а все едно съм се изправила на ръба на земята, за първи път се страхувам да скоча, все едно скачам за малко и после пак се връщам на ръбчето, оставам там, докато вятърът повдига косите ми... а отдолу... отдолу е всичко, което някога съм искала.
И за първи път искам да го захвърля, не искам да го взема, не искам нищо да получа. Уморена съм да взимам, да давам... да градя стени, да паля мостове, да имам сама себе си, да те имам до себе, да ме имаш за себе си... да сме, да бъдем, да Е. Уморена, уморена. От всичко, което можете да си представите, от всичко, което съществува. Изобщо.
Но това е просто един миг. Който отминава, докато мигнеш с очи.