I think of you in colors that don`t exist.

6.11.2016 г.

задушница

помня как спях до топлото ти тяло и сънувах вълни. споделях ти сънищата си на закуска, а ти ми каза, че това е знак за промяна. промяната дебнела зад ъгъла и изпълни кокалите ми до последно, замая ме и забравих къде са очите ми. понякога се връщам назад, там при онзи спомен, който е отдавна погубен... или пък не?
сега имам всичко, толкова голямо всичко, че всяка нощ се будя със страх в гърдите. ами, ако си тръгне, ами, ако е лъжа?
рядко успявам да се отпусна и да си спомня, спокойствието, когато нямах нищо. но съм забравила вечните ми търсения и сълзи, вечното самотно съществуване на ръба на леглото и на ръба на поредната пропаст, която сама съм си изкопала.
днес си спомням мъртвите. сякаш са тук, а ги няма. независимо от деня се събудих с мисли за топлите ръце на баба ми, за аромата й на бадеми. спомних си селото, живо и пълно, а сега... мисля го само. как ли мъждукат тихо печките в забравените от бога къщички. как ли вечер присядат в кръчмата, отмалялите от самотата и старостта. как ли не говорят за нищо, гледат мухите и телевизора и вече им е уморено дори политиката да коментират. а беше време... а дали пак ще бъде? времето е неуморно, в това да съсипва нас. неумолимите минути се търкалят, а само на котката й е все тая.