I think of you in colors that don`t exist.

27.02.2015 г.

 между вчера и утре, заседнали без очаквания. и очакващи всичко.

обичам те и не те.
като спазъм в корема, дълбоко заседнал, неминаващ с години. сега достигнал пика си.
очаквам те и не те. всичко хубаво излита безпаметно.
ако искаш да останеш - остани.
аз съм тук, знаеш къде. има ме и ме няма. мога да бъда свободна, мога да бъда изискваща.
мога да бъда твоя и ничия.
мога да се прилепвам, мога да бягам на дълги разстояния.
мога да се захлупвам, мога да се откривам. мога да вярвам и да се преструвам.
мълча. мълча. мълча.
дълго.
и се усмихвам.
думите ти летят и се блъскат в лицето ми.
знам колко са празни. и чакам пълнежа им.
чакам знанието и уверението.
истината. лъжата.
захаросани копнежи.
удобство в ръцете ти.
онова, което ме направи така невярваща - сега бяга някъде в дните си. през глава или не.
хрумва ми мисъл, че сякаш ме е подготвяло.
за сега.
за някога.
страх ме е или се отпускам в присъствието ти.
немея. немея. немея. не вярвам.
но нямам нищо против да ме убедиш в обратното.
ако не... всичко пак е постарому. и има пътища.
за теб. за мен. за нас.
сънищата ме настъпват
с корави подметки и ясен глас
говориш в съня ми различно
наяве си мил
насън си друг

подсъзнанието - кофа, в която изливаш ненужното
излиза чрез образи-
дълги октоподски пипала
улавят ме мрежесто
полепвам в ръцете им

утрото - размазано
мирис на тяло, което обичам
отлепянето е дълго
и всеки тръгва
потапя се в деня си,
където само мислите за другия
витаят
до следващото утро

23.02.2015 г.

роз и гил са мъртви

Толкова много загубихме от обзалагане на сигурни неща. 
Животът е хазарт с ужасно малък шанс. 
Ако беше бас, никой нямаше да се хване на него. 

Рискувам ли те, имам ли те? Лутаме се като лодки от хартия по теченията на мокра река, която съсипва някогашните ни страници. Безпаметно летим и сменяме посоки. Държим се за ръце, а после се изпускаме. Гравитацията ни разнищва.  Хартиени са лицата ни, докосваме се с пръсти-уверения, че дишаме.

22.02.2015 г.

за разнообразие


скрий ме на топло
под завивките ти
отрежи ме от света
под топлата ти ръка
завий ме с желанията си
преобразувай ме
накарай ме да вярвам
в нас
в теб
в светлото сега

но не споменавай утре
то е хищно и раздира мозъците ни
на две


сърцето ми е заек
тича и не спира
спри го за момент
в хралупата на тялото ти
между усмивката ти
с разстояние между зъбите
между смеха ти и уверенията
че си само мой
сега и никога
съм твоя

думите ми са повтарящи се мотиви
излизат еднакви и различни
всеки път
независимо за кого са
направи ги твои
открадни стиховете ми за себе си
и изтрий това, което е било

страх ме е, но нека
сме само ние,
а другите да са мъртви
всички онези, чиито ръце
се стремяха към нас,
в миналото,
нека са спомен, разлистен,
останал
на задните страници
нека си ти
този път
за разнообразие
остани


18.02.2015 г.

чаршафи

аз
не 
съм 
съкращение на име в нечий телефон.
не съм буква, точка. 
дясна скоба. 
запетая, 
кавичка, 
многоточие,
лице от хартия,
бележка в нечий джоб. 
дишам, жива съм. 
с кости, кожа, коса. 
пръстите ми са еластични, 
а душата ми не е кашон.  
танцувам, смея се, плача, 
викам и често съм гладна. 
аз съм човек. 
знаеше ли го? 
не съм вчерашен вестник, 
който изчиташ на един дъх 
и ползваш за подпалки.
диханието ми сега напомня смъртността си. 
кожата ми, полепнала по чаршафите, 
задъхано живее младостта си.

16.02.2015 г.

светофарите с вгледаха в мен
зеленооки и почервенели,
тъмнеят, присветват.
жадни за улици, за вървеж
колелата се въртят световъртежно
изминават разстояния
от моя дом до твоя
залязват светофарените очи
прикриват се с осовите линии
завиват се със отраженията си
във витрините
и блесналите прозорци с пердета
на отсрещната улица.
вътре таваните отразяват
очите им
пренасят се между чаршафите
и улицата влиза вътре
настанява се между завивките
светофарите пооранжевяват
лази утрото към нас
трамваят тръгва

15.02.2015 г.

ти си космос. той е звезда в черното ти.

малка моя, ако ти кажа, че думите му, неповторими, които ти говори до сутринта, бяха думи за мен. ще те заболи ли, ако ти разкрия всички вплетени пространства, интимности, близости, копнежи, които ни отделяха безкрайно от вселената и ни караха да вярваме, че с него сме едно. предопределености. първата целувка, на пейката, на която седмици по-късно седяхте вие двамата. площадите, смръзналите се ръце се докосват, сърцето ни е едно и бие  с нов ритъм. на мястото си е. души-половини.
музиката, диханията, всичко, което споделяше с мен. той е така нежен, така крехък, в очите му плуват смърти. той е единствен, ти си единствена. думите ви. вашивашиваши!!! само вие. двамата. обещанията и не-обещанията. магията, притеглянето, малките, детски, плахи целувки. уверенията, че теб е чакал, уверенията, че ти си фея. нимфа. сълза, която се спуска по рамото му. вечер диша със спомена за устните ти.  ще построи цял нов свят - само за двама ви. ти си неговият дом, в който вечер, докато заспива, се сгушва на дивана. ти си космос. той е звезда в черното ти. проблясва и иска да се увери, че те има. макар и наужким, макар и за малко, откраднато. игрите, смислите, позлатените усещания, когато се засичате на светофара. аз знам, при теб е различно... всяка мисъл и стремеж. за теб е истинско, за него е световъртеж. има нужда от енергия, сам не свети и се зарежда от твоята. отразява всичките ти звездни пламъци. а после си тръгва. оставя те. немееща, нечакаща, нищонеискаща и вярваща. ще те заболи ли... ако ти кажа... аз знам, че теб и така те боли.

достатъчно.
Ф.

ако можех да си татуирам нещо от живота. музиката му, вълните. сняг през октомври. дългите залези. кратките изгреви. небето, тъмнината. тихите очи на непознатите. събуждането в неделя, заспиването рано сутрин. слънцето през пердетата. летящите риби в стаята ми. ръцете ти, ръцете ти... около тялото ми. гласа ти в телефона. дълги вечери. безпаметни срещи. любимите ми. всички, които ме въздигате и ме карате да вярвам. силата на думите ми. слабостта на чувствата ми. притегателните стойности. сълзите, които се спускат чак до шията. уморените ми очи. разсеяния ти поглед, когато си с мен, но мислиш за друго. мълчанията ти, когато не знаеш какво да кажеш. притесненията ми. треперенето. запалването на последната цигара от кутията. пукането на малкият фас, който ме кара да заспивам и да пътувам. звукът от непалеща запалка. смеха ти. космите по тялото ти. меките ти мигли. хъркането ти.

татуирай ми живот. боли, но мастилото оставя красиви следи. неизтриваеми.
честит ден, в който сме заедно. все едно какъв е. първи или последен.

14.02.2015 г.

ти си... жив, движиш се. вълнуващ. изричащ лъжи или си откровен. 
какво се крие зад сенките на миглите ти? какво се крие от другата страна на главата ти? 
има ли залези, които очертават тялото ми? скали, които напомнят за усмивката ми. стръкчета трева, стелещи се като косата ми по раменете ти. 
искаш ли да наречем с думата любов най-тъмните си мисли? искаш ли да се полеем с разочарования? искаш ли да бъда аз, за теб, сега и тук и никога повече? или искаш да остана, да се събудим, да летим, да се замеряме с нежните си думи и нехайните си копнежи. но любовта убива тръпката. застояването е вреден метод. но искам да ти подаря няколко хубави мига. поне. мигове-вечности, които ще носиш в джоба на сърцето си. мигове, които ще ме топлят, ако един ден вече те няма. мигове, които ще са само сън. но от онези, в които не искаш да се събуждаш.

12.02.2015 г.

лъжища. хора от хартия. изрезки от вчерашен вестник. бягам през пукнатините на паветата. веднъж в месеца всичко е тягостно. после изгрява луна. винаги.

7.02.2015 г.

копнеж прецеден през марля

глупави стремежи. хората са мръсна пяна. движат се по повърхността. във всеки аспект на животите си. замерят се с несигурности, прилепват се към светлината, когато не умеят да я произведат. съществуват и пеперуди. вярвам в крилата им. разцепващи въздуха непогрешимо. има ги, раждат се или умират. 
аз съм сянка, която хвърля сянка. копнеж, прецеден през марля. въздух, създаден за извънземни дробове. които не виреят на земната повърхност. изследвате ме, нагаждате се, там, отново на повърхността. разбирате какво ме въздига, какво ме сломавя и взимате-давате. учите се или ме напускате. не вярвам на никого. не вярвам на цепнатините, на многоточията. гнездата се създават от птиците. не вярвам, че няма две еднакви чувства. доказа ми го. емоционално изнасилване, водовъртежи, стискания за врата, ръце, разперени за полет. 
приютяваш ли се често у другите? когато нямаш дом, когато малката ти нощна самота натиска клепачите ти. и музиката се влива в разстоянията помежду ни. измамно прелестни. хартията се прави от вековни дървета. не я уважаваме достатъчно. наплескваме я с егоизми. сърбящи длани, меки течения, недоносени влечения. нямам нищо, освен себе си. и никой няма да ме има. сърцето е пън, обгърнат с мъхове. страхувам се от диханията ти. страхувам се, от всеки допир. наранявания. притъпени ножове, забиват се в гладката ми кожа. сутрин успяваш да се влееш в тялото ми, но заглъхва сърцето ми с първия пролетен сняг. един път така - друг път иначе.

мъртвото утре

искаш ли да те обичам
ще издържиш ли на силните тласъци
на придошлите бури, на отливите, на мрачните мълчания
на водопадите от думи
ще издържиш ли на смеха, който напуква прозорците
на сълзите, които наводняват стаята, пръсват дограмата
и потичат по площадите.
ще издържиш ли на инфантилните стремежи,
на вечно непорастващата душа
на дребните копнежи
и бруталната последователност в любовта

лекокрилото изглежда като пухен облак, но
носи у себе си гръм и мълнии

отвъд всичко, поетът ми каза, че
лесно се живее само с плакат на фолк звезда,
в кабина на трактор

отвъд всичко има планина от свобода
и никога не се събуждаш до една и съща жена


отвъд всичко... нищо от това няма значение.
случва се, движи се, върти се, няма ден с ден еднакъв
и ние се меним със скоростта на плувнали течения
ръцете ти са топли, живи, днес. утре е мъртво, както винаги


скитнически дни, преобръщания. радости на неочаквани места. топли длани, вселената е в равновесие. недоумявам и проглеждам. събирам се, претеглям. след дълги мъчности е лесно. след стиснати устни - широко отворени. усмивка. без задръжка, без задна умисъл, без посока и тежест. леко е. светя, оглеждам се в очи, чиито цвят е без значение. с форма на бадем, окръглено се вглеждам в точката. горе някой ме обича. тичам и подтичвам след забързани стъпки. смучещи със сламка се тълпят на прага, но си тръгват, когато спра чешмата. все се опитвам да мисля за равнопоставените персонажи и за гледната точка на антагониста. той. си. има. причини. не оправдавам. рационализирам. прерязана  е невъзвратимо сребърната нишка. децата изгубиха кълбото прежда в гората, прекъсна се пътят им назад. гълъбите изкълваха пътеката от трохи. 
а някой друг има камъчета в джобовете си. застла ги. малки бели камъчета. и обеща да поправи пластмасовото ми тяло и напуканото витринено сърце. не вярвам, че някой може да те поправи. но имам вярата, че сам умееш да се поправяш.  регенериращи се органи, пътеки, мокър пясък и вятър, който пътува надалеч. 

3.02.2015 г.

сняг се топи - реки и реки. мушнала съм се сама в джоба на усещанията си и не дишам. разлиствам светове на екрана си. търся слънце и пясък. търся мечта за днешното утре. търся и намирам смисли предимно. думите днес ме преследват като стари окуцяли войници от минал век. преследват ме с ръждясалите си пушки и дървени протези, вместо крака. никоганикоганикога е страшна и тягостна дума. безгранична и непоколебима. заливам малките пластмасови войничета с горещия си чайник. отпивам. има вкус на мента.  
аз съм скала, отново. ширнала се в небето, спусната между малките ти вплетени пространства. единствено възможна сега. дишам с музиката ти и се опитвам да вляза цялата в тази топла вода на тялото ти. да потопя и главата си. да се създам от дъното на този съд. бърза съм. на моята планета час е равен на години.

2.02.2015 г.

картите таро не лъжат. след въпросите и дългите отговори ми казаха истината. не исках да я вярвам. сега връщам назад и помня думите им. разминавания, разочарования, неосъществени проекции. и не смея да докосна тестето. а днес е време за гадания. свързвайте се с висшите същества у себе си, съветват същества от други планети. 
а свити в земната си повърхност, във физическите си проявления, не можем да откъснем души от телата си. преоткриваме устните си за стотен път днес. и не смеем да се начудим колко са меки и гъвкави. чрез езиците си се опитваме да се вържем на възел. чрез разтекли се сокове на телата. в тесни легла - тесни сърца. като цедка пропускам външни лъчи под завивката. надничам чаршафено отвъд тялото ти. освен съседите, успявам да събудя и вените ти. потича от безименния пръст на лявата ръка - по единствената вена, която води до сърцето. не е трудно да събуждаш лепкави усещания у другия. да го замеряш с миризмата си, да я полепваш по възглавниците, навсякъде по стените, дори и след напускането на стаята. прави те щастлив. това, че не можеш да ме прогониш от ъглите си. заспиваш и се прокрадвам в клепачите. завивам се с дългите ти лешникови мигли. като пролетни ластари на лозата - извиват се краката ми около съненото ти тяло. и умората в предсърдието тръгва към изхода. стенещо лечителство. вчера е безкрайно мъртво. и труповете са изметени.

1.02.2015 г.

лодки от хартия, карантия

храните ли се от вътрешностите ми. и от окончанията. богати са. контрастни. давам ви всичко - сърце, дроб, стомах. това са само карантии. който е тук за душата  ще каже само здравей. без устни ще го каже. ще мълчи. защото от думи се изринахме. преодоляхме се в неистини. копнежи и текстове вместо секс лъжи и видео. измислици-премислици. пространствени безсмислици. натоварени с горещи букви. парят с декоративен пламък. не остават белези от бързото събуждане. усмивката е иронична. зад ъгъла е друго. здравей, живот почти невероятен. почти прекрасен. прекрасност. чудност. нематериализираните ти лодки от хартия, корабокрушираха в брега ми.  и станаха на морска пяна.