I think of you in colors that don`t exist.

18.07.2011 г.

на М.
(отражение на действителността)


естествено, че ме боли от неосъществените ми кроежи. но повече ме боли от гласа на егото, зазидан между камерите на сърцето ми. повече ме е страх от това да остана сама, от колкото да съм с теб и пак да съм сама. и това, че мислех едно, но сметките са криви. е, да криво е.
сега да си намисля друго?

не си ми кукла.
парцалена.
не си ми рибка.
аквариумна.
ти си ми онзи, отпреди сто години.
онзи, чието лице исках да зърна за миг,
отдалече.
онзи, при вида, на когото се подкосяват крачетата,
меки.
онзи, чиито думи не са ми безразлични,
чиято мисловност ми е вкусна,
чиито ръце са ми съвършени,
онзи, когото наричам приятел и на когото
мога да се опра да не падна,
някога,
без значение.
но забравих тази малка подробност.
забравих колко мил си ми
колко ме е умилявало това ти лице
колко нулево е било пространството
между прегръдките ни.
винаги.
и забравих.
защо?
за да те вържа за китката си, за да секнат копнежите,
за да изям цялата торта, до последната ягода
и да се търкалям с препълнен търбух.
и благодаря ти, че ме спираш,
че искаш да ме имаш за повече
защото ако зависеше само от мен
вече щях да съм го разрушила, онова,
всичкото, което го имахме.
и което се смали до неузнаваемост,
заради грубите ми думи и безумния ми глас
заради това, че ЗАБРАВИХ.
веднъж.
забравих коя съм, забравих кой си.
забравих кои сме.
двамата.
аз.
ти.
обичат се хората. написал й го.
на стената, на ръката
написал го по цялото й тяло с въздишките си
а на мен ми напират на устата думи,
докато всичко е вплетено някак
ама са тъжни или пък груби
и няма смисъл
и остатък

16.07.2011 г.

къща през сезоните

аз ще бъда винаги тук
да се вглеждам в ъгъла на устните ти
и да търся себе си в очите ти
ще остана цяло лято
цяла есен
зима
пролет
вечност
можеби ще бъда друга
или няма да е истинско
но ще бъда тук
за себе си
за теб
просто няма да можеш да ме изгубиш
сред житните класове
на идния ден

ще посипвам главата си с пепел
ще наливам вино в каните
ще събирам паяжините от долапите
и ще търкам дъските
с оцет
после лекичко ще се полюлявам
на люлеещия се стол
от ракита
(който ти ми изплете)
със шал от кашмир и кашмирена котка
в скута

ще се изтягам в студените чаршафи
и ще чакам да ми ги стоплиш
по малко
нощем, когато тръшваш
снежната врата
и се сгушваш в ъгъла на сърцето

ще намери утеха
тази тиха надежда
за единство и празнота
за извара с мед и орехи
за мирис на обелена краставица
която нареждам точно по обед
върху ленената покривка
и чардаците на къщата стенат тихо
но пронизително
а печката плаче за още дърва

има я тази мечта
от години
от векове
от предишни животи
и я виждам
и я вглеждам
с всеки изминал ден
тихо пристъпвам към нея
и те чакам
като онази, която се убола на вретеното
и после чакала, чакала
и си спяла

15.07.2011 г.

It's like ten thousand spoons when all you need is a knife

ей така високо, в космоса... да те изстрелва, после да те мачка, в ъгъла да те завира, на земята, ниско долу, където усещаш миризмата на пръст и на прах, и на трева, и си жив.
това, което не те е убило, те е направило по-мъртъв.  летиш и пълзиш,  влиза в главата ти като дим, оставящ спомен, след себе си, но и впечатлението, че един нов свят се е създал някъде сред звездите или на дъното в душата ти. изригнали са вулкани, слънца са залезли завинаги, луни са се създали, сблъскали са се вселените... и целия космос е гърмял, трещял.. а всичко е било вътре в теб.
мазохист.

вътре в теб има четири заключени врати. имаме ключ само за една от тях. за останалите три го крият. не ни го дават. да погледна през ключалката на втората, после да разбия бравата, да нахълтам, докато не стигна последната. ако е празна стаята, ще разбера, но ако има някое съкровище, недостъпно за мен, ще го отмъкна и няма да се върна никога. ще се скрия, под леглото, ако има легло. ще седна до прозореца и ще те чакам, с вперени очи в мрака, докато не се усетиш. ако никой не дойде, още по-добре. ще съм сама с твоите четири стаи. ще доживявам тихо дните си и няма да роптая.

14.07.2011 г.

"счупен ключ. замлъкнал телефон"

нечакано, непредизвикано-мълчанието ти премина всяка граница.


отвъд сините планини. през девет земи в десета.
стопявам ледове, руша високи манастири.
"но аз самата, аз самата... съм много глупава,
 когато в усмивката си се засмея,
и като птица на четири клона се люлея..."

"аз съм в  теб, ти си в мен...
отпреди..."
знам. аз всичко вече знам. и това знание е тежко.
всичко е друго сега.

кога ще съм "жената, заради, която ще застреляш президента".

не сега. не и утре.
няма нужда. нуждата е стара.
едноока. недовижда, милата, горката.

другостта? е в мен.
"като път, изгубен път.... и няма връщане."

а аз умея да обичам.
някои могат да плуват,
да летят,
да рисувят,
да готвят,
да приспиват деца,
да пеят на глас,
да се борят,
... аз умея да обичам.

но и за това се искат двама.

13.07.2011 г.

липси

ей такапросто
безгласно
тъпо
женско
безспирно
недоволно
неволно
двуутробно
безцелно
долно
гадно
пошло
противно
леко
розово
нежно
мисловно
с ръце
със сърце
с крака
с глава
с душа
с косата, миглите, ноктите,
и подметката на обувките
със глас и без глас

те липсвам....

безкрайно.

12.07.2011 г.

нова си и и моямоямоямояяяяяяяя.
цялата ти.

не.

тръгвам с празен сак. няма да се връщам. ще си напазарувам там.

ти си ми любимият анимационен герой. но от 3д-то ме заболяват очите.
няма спасение.
няма и да има.
стига с тази тревожност. гледам напред.
ако те няма на хоризонта ми, няма те и в леглото ми.

такива

ти си такъв?
е, и аз съм такава.
тогава.
кога?
веднага.
няма време.
няма смисъл.
няма мисъл.
има лайна.
и няма път и няма мост.
защото си такъв.
а аз такава.
а те?
не съществуват, аз ти казах.
а скоро ти ще си при тях.
отвъд
границата
на възможностите си.

8.07.2011 г.

като да пишеш смси на телефон, който е спрян. като да чакаш някого да дойде пеша, от друг континент. като да се опитваш да налееш чай във вече пълна чаша (това го знаем добре). невъзможности. трудности и сложности. не можеш да привързваш друг към себе си. всеки в неговата вселена.  уж по течението на една и съща река, но...  "не можеш да влезеш два пъти в една и съща река".
заклещва се душата. за още няколко живота... като остатък, отпечатък.

7.07.2011 г.

стари думи. овехтели и еднакви
губя ги ежедневно
изписват се на челото ми
не мога да ги изрека
копнежът е брутален, зъл и тесен
без въздух ме оставя
друг път присядам мълчаливо
на прага на сърцето
оставям всичко точно както е
без мисъл и подредба
с едно едничко чувстване

6.07.2011 г.

лято

не искам да се затварям между тези стени, белите. софийско ми е. тясно.

помниш ли онзи мирис на миди, на езеро, на вода, на синьо, на зелените бири с мента, на разказите за Африка и онази случайна среща на най-пустия плаж. скачаме срещу вълните и имаме нашия ден, нашата вечер.
с раздрънкания мерцедес, караме към къщата с чардаците, безкрайните, сменят се скоростите с лявата ръка. седим между седалките. после съм изгоряла на очила и се будя красива. ти си само спомен, още на следващия ден.

" аз ще избягам, нали знаеш"
" няма проблем. аз го искам и така"

после случайни засечки, гледаме се на сфетофара през очилата, в огледалата за задно виждане. мълчим. аз с него,  ти с нея.

представяш ми я като малко дете.

"кажи добър ден, де"

аз се смея и я чувствам някак близка. смешно.

някога. в минал живот.

авокадо

глупавата тя. сама си го правиш. наистина. искаш разни неща, казваш, че нищо не искаш, говориш в някакви странности. асоциации.  пространствени абстракции. ти си  котка. а мишки бягат в очите ти. избягай на някъде или се овладей.
или пък намери някой точно толкова луд, който да разбира и последния ъгъл на тялото ти. или му дай време.
но не искаш.
последния път даваше време и на времето... ама... всичко изтече. до последната капка. остана усмивка. зелена като листо, като авокадо, като сън през май.
пазиш си я за после.

4.07.2011 г.

"падаш ставаш продължаваш"

естествено има защо да ме е....
... всичко онова, което се  е събрало под лъжичката и съдържа целия яд, болка, страх, нежност, копнеж, смисъл, самота, раздяла, разочарование, спомен, захарен памук, вафли, шоколад, сладолед, зеленя рокля, червени обувки, сняг, лято, пясък, лодка, весла, кола, пътека, язовир, море, море море.... хиляди цветни залези, няколко петъчни изгрева, чайки, цариградско в шест сутринта, в едната посока, после в другата и ръце, ръце, ръце.... няколко хиляди чифта ръце, едни изящни съвършени, други не дотам, малко груби, недодялани, но всичките красиви. едни ме държат леко зад врата, прокарват пръсти през косата ми, в таксито, в пет сутринта, някои ми сочат блузата, сякаш съм се изцапала, пък аз се връзвам на тази стара шега...всекипътвсекипът.... има такива които ме носят или ме дърпат, или ми удрят шамар - звънтящ с най-унизителния звън на земята или клатят заканителен пръст или ме завиват като с одеало, ей така ме предпазват от целия свят, после държат пръстени и букети, накрая ми махат за сбогом, през някое стъкло, запотено. клише...
сега?
някои не съществувате, защото аз не ви помня, други завинаги, ама от онова най-гадното завинаги, за което няма дума и няма път назад. завинаги във вените ми. залостени, заключени. там, където историята няма памет и няма време и няма мисъл и няма прошка. и е край, страшен и тъжен или хубав и леко грозен, но край истински и категоричен, от онези, които идват внезапно или с години, тъмно предсказани от някоя врачка или усетени на другия край на ноща, когато въздухът се спира на гърлото и се давя в съня си.
"падаш ставаш продължаваш" ... и няма край.
"Градът се превръща във Вселена, когато си влюбен в един от неговите обитатели"


приютяват те нощните стъпки на непознатите,
които следваш без мирис и разбиране,
без цел и посока, без мисъл и особена стойност.

има гласове, музика, лица, събития
хора, хора хора... пак си малка прашинка, въртиш се
като пени... между стените...
всичко е с причина, която вече не може да се улови
няма време, няма смисъл, няма никого
освен очите... в сънищата, безпощадни

тези дни, този град, безспирен  вятър
носи те на раменете си и те спуска от високо
с главата надолу
не мислиш за последствията, само тихо си представяш
алтернативните финали
филм
няма финал този филм

има ли смисъл?
да търсиш под дърво и камък
решенията на енергиите,
които се простират между ръцете на хиляди континенти

има ли смисъл... да завършвам тази строфа
диктуваща се безконечно в главата ми
в тази сива сутрин
в която се мъчи слънцето
да пробие облаците
както аз се мъча да си пробия път
през тунелите на сърцето ми

1.07.2011 г.

ТРУДНИ СА МИ УСМИВКИТЕ. заболява ме лицето от мръщене. изгнивам като тиквичка панирана. трябва да върна себе си. сама. защото иначе после ще е тъпо. и тъпо ще боли.

жените с руси боядисани коси. поувехнали. с оръбени усмивки, очукани токчета. дали от лош живот или?

хващам се, че мисля за глупости. врътвам си мислено един шамар и се смъмрям наум.

гледам небето. сиво, а е розово. външно съм чиновник. бюро. ех, че дума.

няма ли да мине този ден. вече няма място за нищо, няма време за въздишка. сгъстил се е въздухът като крем карамел.

имам едни ежедневни желания. и все не успявам да стигна до тях. малко като мираж се загубват през конските препускания на забързания ден, през хорските лица и тревоги.

не мога да съм стожер. за непознатите. мога да пазя сянка само на себе си. и на още един, най-много двама.

идват ли по-добри дни? или вече са дошли, защото от вътре ми е огнено, драконово, сияещо, лавинообразно и същевременно тихо. като в сън. като в нямо кино. като в мечта.