I think of you in colors that don`t exist.

30.12.2014 г.

look at the stars
look how they shine for you
and everything you do
yeah, they were all yellow
your skin, your skin and bones
turn it to something beautiful
do you know?
you know...

колко си светъл. yellow. 
колко мрачина има на дъната ни, но се изплъзва, малко, по малко. капка по капка. навика на черупките, навика на страха и съмненията в същината... в целостта... в сбъдването. в силата ни... твоя или моя.
децата, които си играят с огъня, казват, нощем се напикавали. а ние сме някакви глезеници на съдбата. дришливи щастливци, чиито ръце са държани от ангели. другото е глупост.

29.12.2014 г.

жени

никога няма да бъда жена
да се науча да бъда жена
да имам търпение,
леки лунни хватки,
мъжът е така мек
тесто
никога няма да си спра езика зад зъбите,
да си преглътна сълзите
да се усвоя като малка котчица
и да отстъпя
да се увивам като змийче
да се накичвам цялата с гордите му ордени
да го приемам

слаб
и силен
можещ
тленен
бавен
лош
добър

никога до някога.

до силата на онова отражение,
което ще ме накара да замра.
да замлъкна,
да съм малка,
побирам се в джоба му,
невидима,
неискаща.
и благодарна,
че го
има.

аз в дните си

копнежът и кога пристига жаждата? 
когато до крайна степен липсва течност, 
която да се влее в теб. 

месеците - препуснали кончета, на които дишам прахта от копитцата. 
годината започнала в театъра, завършила... съвсем близо до него. в него. в черупката му. за кратко в изкорубената му кутийка - свят! 
налудности, бягства. безброй поробени сърца. всеки се върти около оста си. отпадат някои. приятелства, разрухи. винаги едно и също - само цифрите на календара се сменят, имената в телефоните ни, имената до възглавниците ни. за малко да прогоня циникът, но ето, че се настанява в леглото ми. 
задушност. криви по тавана. отчетлива промяна - повече вътрешна, от колкото външна. спомени, завити през глава, дремеща любов на пътя ми. мъгли, неясноти, желания, страсти, битки, победи, настъпления, приливи, отливи...тегоби? 
малка вселена, разширяваща се, малко тяло, все по-смаляващо се през месеците на отсъствие на мисъл за него. раздаване, хвърляне, с шепи, с кофи, просо за гладните кокошки. хамбарът е пълен за зимата. чакаме пролет и зелената трева спи под преспите. котките - близо, кучетата - бягащи, лаещи... разединяващи сълзите ми. 
строгите очи на оценяващите, топлите устни на актьорите. гъвкавите тела на актрисите. мирис на сцена, на прах. асансьори, задъхвания, спирачки, безпаметност, сила, безтегловност, готовност - да се хвърля от този мост и да се разбия на парчета като малка дървена талпа, полетяла към изгрева. събирам се. по стария начин. или ако открия някой нов. движи ме, тласка ме, драконовия ми стремеж и силата да бъда цяла, дори след корабокрушение.  дни на съмнения, дни на печал, дни на радостен смях, падаме, ставаме, държим се за ръце и танцуваме. светлини, непознати, пътешествия, спят пред прага ми и чакат леко да ги побутна. звездите, морето, стара кола през нощта пълзи по магистралата. радиото гърми. някой спи до мен.  винаги някой спи до мен. делим легла като малки деца. смеем се, докато не умрат всички ноти от смеховете във вселените. 
думи, думи, думи, букви!!!! обичам те само с очите си и с очите си изтривам всичко. лесно е. думите се запалват, изгарят, спират да съществуват. безсънни нощи, редакции, рев, осъзнаване, бачкай, да те вземат фабулите, това ти е работата. ше пишеш и ше бришеш - до края на света и отвъд! ще умираш с персонажите, ще живееш с измислените хора в главата си. ще се опираш само на стиховете си. ще си носиш книжния кръст. завинаги.
екрани, екрани, светлини, близките ми, възприятията им, светът ни на лента, осветен от бленда. камера, клапа, студ, колата, заспивам, прибирам се, пеша, сега, с теб, без теб, вървя из града, просяците ме поздравяват, цигуларят свири за мен сутрин и после обратно. влакове, чантата тежи, книгите, там под земята, плача на нечии букви, а малко дете се взира в лицето ми.
вечери, нощи, прозореца - самота и светлина, цигари, коз, вино, верандата, птиците ми, катериците ми, мрънкащите ми съседи... гората ми, топлата муцуна на кучето, меките лапки на котките, звуците от съселите на тавана... пролетта ми, светът ми, всичкото.... очите... глас в телефона ми казва, че ме обича и аз съм тук. все още. движи се тялото ми, птичото ми сърце пърха или се дави, но не изчезва и не ме изоставя... дори за миг.

28.12.2014 г.

децата

казваш ми, че съм боец
воин
еквилибрист
балансирам между хиляда стола
люлеещи се във въздуха,
но никога не те забравям

поглеждаме през рамо
към есенните круши,
които
изпопадаха
в краката ни
от онази късна есен,
когато бяхме деца

а ти ме изпращаше до вкъщи,
бутайки колелото си...

сега се опитваме
да задържим онзи пламък
в усмивките
и през разказите
да увековечим
силуетите си,
привикнали на тъмнина


лисица без опашка

снимка ме усмихва днес.
слънцето.
ръцете на баба ми.
избягалото ми куче, което в 4 сутринта ме чакаше пред портата.
софия. силна, когато около теб са любимите. и сняг, дааа!
животът. ранното му оцеляване и късното зреене. 
мокрите ми обувки, принцесешката ми коса.
смехът на непознатите, притегателните им стойности. здравей? довиждане...
и буря в сърцето, но тишина усмихната на устните.
вървя като на филм и превъртам рисувани кадри в главата ми. стигам до последното ниво и поемам на обратно.
лисица без опашка идва на прага ми, гледа с малки очета, и аз я гледам. после си тръгва, умислена, уморена. къде ти е опашката... къде  я остави?

25.12.2014 г.

съм

мрачни въжделения.
опитвам се, любов...
аз всячески се опитвам
да се издигна над себе си
и да не те затормозявам.

но не мога.
липса ужасна.
катранена, черна, немощна,
ъглеста, спукана, тленна.

да те видя щастлив, да те видя усмихнат, летящ...
мечтая за това от вечност.
а добивам само спомени за небивали дни
и горя, в самотата на човек,
към който са прострени хиляди ръце,
но нито една от тях не е тази,
която иска да го докосне.

ten thousand spoons when all you need is a knife.

съсипвам се в безпаметност.
наливам в бездънната чаша и търся свят у нея.
но светът не е истински, знаеш.
когато не можеш да му повярваш.
не искаш.

и се давя в чашата си,
така, както може би са
се давили мнозина преди мен.
в същия час на нощта.
със същата непреодолимост,
безнадежност.
и разкапващо се желание, което
се стича по ръба на света.

а някой друг - някъде
се дави, заради мен,
или заради теб....
но на мен ми е все тая...
не пропускам друг нетленен свят да влезе.
неискаща и неинтересуваща се.
станала на прах и кости.
съм.
мъртви души, хора от минал живот, завинаги погребани в сърцето ми. не ги отривам дори на светлите дни. заравям ги по-дълбоко за сметка на нови, на които да се отдам до последния си атом.
замряла, не дишам. мълча и се разпадам в очакване на иден ден, който вероятно няма да се случи. човек съм. лицемерен или всеопрощаващ, светъл... но човек в крайна сметка. не съм извънземно, елфа или трол. не съм еднорог. аз съм хуманоид. сложно-егоистично изтъкан, опитващ се да блести сред звездите. обичам те. и не мога да го пренебрегна или заровя в двора. не мога да се правя, че не съществуваш.
филми за преродени соул мейтс на коледа ми действат като бумеранг, който хвърлих вчера, но той се връща, за да ме удари право по главата. баам! успявам в последния момент да го спра с един мноого бърз ритник. и да му кажа да ходи да празнува някъде. коледа е, мамка му.
събудих се за живот след дълъг двудневен сън и желание за изпълзяване към градските ниши, където да се препълня от същества, от всякакъв род. да оставя града да се влее в кожата ми, да заспи в пазвата ми, да се приютим, двамата.
цветно и смешно, позлатени гирлянди танцуват някъде из косите ми и заравям всичките си страхове и вълнения, някъде... пазени за следващото утре.
днес никой няма значение, освен аз и златното ми приятелско тристишие, с което мога да споделям всеки страх и всяка нота от смеха си. удавям очите си в нечия чаша, прелитам ниско над покривите и се покривам със случайни погледи, ръце, усмивки, срещи, думи високо казани, за да "не бъдат чути".

и потъвам бавно в музика
без да помня, без да ме е страх
не изпитвам нищо
само топлина и смях 


23.12.2014 г.

обърканост на сетивата. клепачите несвикнали да са затворени - сега не могат.

въртележка и пристрастяване към огъня. когато гориш, в това, което правиш колкото и незначително да изглежда за някого... или нещо.
питат ме "имаш ли щастие?"
аз питам от кой вид.
и вътрешно знам, че го има. независимо.
има го... дали е в нечии други ръце или не, всичко това са относителностите, в които ни склещват рамките на физическите ни тела, в които сме затворени.
а душата ми е в твоята, от толкова отдавна, че е трудно да си го представя, дори.
случвания, от които боли до степен на разпад.
неслучайни. говор. думи. тишина.
някой - нещо иска от мен, а аз пак съм мида, неспасяема. черупчицата пада само за едно име. с причина или не. мога ли да излъжа отражението си? огледало, в което се виждам цялата, от глава до пети.
други думи се забиват в ума ми, смея се на глупавата ирония и на това, че е късно или рано за всичко. винаги сме се разминали. в желанията си... човеци, с опростени, съкратени същности и заглавия.
но не и сега. защото е ясно за всеки, че това си ти. аз. ние. другото е плява. страхът, омерзеностите, болките и недоверието. ако ги премахнеш - остава една светлорозова, бяла, искряща като детско око. дума, която ни е страх да изречем. приличаща на кукла от хартия. лека и мека. чуплива. с душа.

21.12.2014 г.

цвят и свят

здравей, утро...
неделно, спечено, подуто, мъгливо, в което се опитва да се прокрадне лъч през прозореца. съмнения дни наред за силата на думите ми и угаснали желания за перфектност. но не завинаги. умората си казва думите. изреченията. сентенциите.

уморих се да се будя навсякъде другаде, но не и у теб.
светлинка на телефона ми подсказва, че мислиш за мен.

тишина в бяла стая и монитора, който е естествено продължение на пръстите ми. гадно кафе. опипвам лицето си, очите си, с настоятелна ръка, така, сякаш да се убедя, че главата ми е още на мястото си. изтръпнали зеници и мозък лиснат по хлъзгавия ламинат.

отделно от това, благодарна и щастлива. живея дните според себе си, от година никой не ме смущава по груб и зъл начин. ето, декември е, а аз пак съм на края на най-щастливата си година.
и онова безпаметно чувство, което помита дните ми вулканично, съсипващо, но и подаряващо безкрайните светове, нови, вълнуващи... несъществуващи или не... 
в копнежа и думите са се скрили всички онези истини, които винаги съм искала да видя и насила или нарочно украсявах невидими дървета с гирлянди, за да добият поне малко цвят.
сега измислен цвят не е нужен. има го, зад клепачите, зад пръстите на ръцете, в малките ъгълчета на устните ти, които се отварят в усмивка. и леко навеждаща се глава, за да светнат очите ти и да кацнат върху моите. безпощадно сливане на два цвята, за да се получи нов.

18.12.2014 г.

просто ден


безсъници в софия. 
букви скачат из леглото ми, а не дихания. еуфории, място не си намирам.
раздавам цял ден енергия на други. не, че и аз имам такава, но я взимам на кредит от чувството под лъжичката. парцалени човечета търсят любов. клошари кретат с ушанки, слепци с бели пръчки. на всеки ъгъл бабка. в трамвая дрисла с куче, хора с очила. актьор-клошар говори за островски. стари къщи се рушат. грозни блокове стърчат. в ушите ми музика. градът лети в зимната си топла декемврийска сутрин. джобовете ми пълни с думите ти, с трепети на душичките спечени и северни сияния. нося се като зимна пеперуда към светнал прозорец. нося се по улиците отеснели от познати лица. нося се към себе си, нося се към теб. нося се към утрото или към нощта. един от онези хубави дни, когато слънцето те мами, а хората се усмихват. широко. 
с чаша в ръка по цигара, идвам да потъна в очите ти - всеки ден различен цвят, оглеждащи се в моите. вглеждам се в позите ти, малките ти белези, бенки, гънки на устните, косъмчета на косата, брадата. уча ги наизуст ден след ден, както първокласник учи стих за осми март. 
и няма дъно и няма време и няма никой и всичко друго е глупаво, сиво, не ме касае. когато ти си тук. а после светнало, пламнало, търсещо, лутащо се, след минути, когато те няма.
следобед изтощена и плачеща се добирам до вкъщи. сънят е ласкател, безпаметник. тъмна дупка, в която потъвам до шията. 
после се будя и отивам при старата си приятелка - клавиатурата.
превърнали сме думите в наши крехки отражения.
в продължения на ръцете ни, когато не се докосват.

свят хартиен
оригами
лястовичка
лист от тетрадка

с ръката ми в твоята
мога
да вървя до ръба на света и обратно.
или пък да скоча от там.
всичкото мастило на този свят не може
да изпише онова което е в сърцето.

очите са мощни далекогледи,
бинокли,
прожектори,
притеглят и осветяват с друг цвят - несъществуващ.
прокопават земната повърхност
до дъното на океаните
или
високо над облаците
със светлина, която е по-топла
от всяко земно чувство

17.12.2014 г.

ти

летящи мисли се превръщат в звук
на устни доближаващи се тихо.
въртим се в замаяност.
за миг се сливаме,
а после уж е трудно
да се откъснем
но няма разлика,
защото живееш в главата ми.
където си построи къща, на един бор.

понятията се замиват.
изчезват образи.
заменят се с друго.
логично е.
естествено.
спокойно, тихо като в лодка,
понесла се по равни води
лек вятър...
но и буря.
вилнее в сърцата.

спрели едно срещу друго,
сърцата се гледат цяла вечност.
и знаят със силата на всяко знание
че си принадлежат.

не искам нищо, нищо не очаквам!
"и заради това ще получиш всичко"

всичко?
то е тук. няма място за повече, няма място за дума,
за сричка.
няма въздух, дори.


12.12.2014 г.

кочина в стаята ми. непривично оставям да се търкалят различни предмети, незнайно от къде появили се. mess. в душата и в несъществуващите гардероби. мисля в lyrics. не искам  да се съвземам от тези усещания. обратно в дните, когато нямаше утеха. обратно в търсения, мисления, поробени усещания, нужда от заземяване. от пролука -  времева.  ограбени думи, затворени врати на съзнанията. отварят се при вятър, идващ от далече.

с едно желание на дъното, на път да се трансформира в неумолим копнеж.
за прости неща - до толкова естествени, че чак да ти се завие свят.
и онези мечти за човек дишащ с думи и музика, обичащ да пътува, обичащ да говори, но и да мълчи. буден, когато спиш и кръщаващ костите на тялото ти с имена. ключици като запетайки.
петна по чаршафите и открехнат прозорец, за да влезе малко, съвсем малко свят. един миг, не повече.

градът е заспал и непонятен. неразбиращ треперещите ни сърца. и ръцете ни, които се опитват да се държат близо до собствените си тела и да възпират поривите да са на лицето ти, в косата ти, в ръката ти.

да крача с теб по нощните улици и да се скриваме от нощните лампи в някой безистен, като в хралупа. здравей, аз съм тук и устните ми са топли и като за теб направени.
да тичам през безразлични улици и лица, сякаш никой-никога не се е раждал, само аз и ти.
да се намокрим от някой дъжд или фонтан, да премръзнем, докато загубим памет и сила.
да се скрием някъде на топло, някъде, където мога спокойно да разлея чашата си на пода или да опитомя усещанията ти за тяло.
тялото - триизмерно, наситено, достигнало ме.



ципокрили

няма смисъл?
ИМА смисъл.

емоциите (прекарвам ги като слон през иглено ухо)
през разума.
и стават чувства.
(уж)

товаря вселената с мисли
пращам ги като писма в бутилка
и се надявам да достигат твоя бряг
в непроменена форма

прекалено хубаво би било, за да е истина.

позволявам на вкостенялото
си сърце
да се разлисти
пеперудено
без претенция
без очаквания
(нищо не очаквам - и пак съм разочарован)

ускорен курс по убиване на его.
с лопата.
по главата.
праааз, шрааз...
(it's a new art form showing people how little we care)
спирачки.

но!
как да искаш нещо от някого
като самият ти не знаеш какво?
да даваш, вместо да взимаш -
по-добрият вариант

в краткото време на съня
сънувам, че те целувам.
искам повече сън
но няма.

не знам нищо за теб,
а знам всичко
нужно
и
пак нереална истина
съвършено
измислена
завършена
като от онези стъклени преспапиета,
които съдържат малък свят
със стереопорен сняг
и трябва само да ги разклатиш,
за да завали.

леко, нежно като ципокрили
простираме крехки пипала един към друг
без да знаем какво ни очаква
извън кошера.

бавно ме лекуваш от страха.

щастийце.

любимости се случват. уж има спирачка, пък се носим като в шейна, фиууууу, няма спиране по склона, завоите се взимат мъчно. но все пак кормило съществува. здраво го държат ръцете, на моменти го изпускат, ей така за... удоволствие.
невероятна привилегия имаме. точно ние, да. да се чувстваш на място, у дома, щастлив, препълнен. да мрънкаш за най-сладката болка, която ти носи мазохистично удоволствие.
да молиш за муза. да успяваш да я съблазниш. бавно да изкачваш стълби.
да срещаш любимо лице на всеки светофар.
това място, тази сграда, дето се насели в сърцето ми още с първото влизане... и усещането за нереално спокойствие, когато седна на меките или твърди седалки. студените стаи, недоспалите лица... и реалността е като на милиарди светлинни години от онази другата, отвън на улицата.
и не стига всичко това... малко ми беше...
сега
и ти
си там.

прескачаме времеви континуум или не знам, но влизаме в някава ера.. не на водолея, а на винолея, предполагам, защото сме слънчеви-гроздови деца и зимата е наше притежаниe. 
амин.

11.12.2014 г.

подарък

не мога да повярвам, но ето, че коледа пак чука на вратата. и ако имах малко време, щях да напиша писмо и аз на дядо ти с бялата брада и дебелия тумбак. и щях да му поискам, знаете ли какво - време. нищо повече. спрели стрелки, мълчание, топлина и две чаши с вино. тишина - гърмяща тишина, дошла след порои от думи. отпуска за думите - ваканция. стига.

колкото - толкова. всичко друго... вече е тук.

10.12.2014 г.

вещицата любов е наблизо. 
прави от думите ми робини.


резюме на всяка една идея за нея, минала през тялото и сърцето ми през годините. 
от онази детска представа в книгите... 
от възпитание на чувствата до железният светилник. онази, дето с любов, сядаше да зашие копчето на ризата му, а аз дванайсетгодишна и с очи пълни с платноходки... заспивах с радиото до главата си.
формирах се като някакво болно романтично създание, което градеше въздушни кули. 
мама и тате и идеята за тяхната жива, меняща се...падаща-ставаща...  рос и рейчъл и раците... 
спомням си пиян разговор с Бу, в шест сутринта, когато се скарахме, дали съществува или не... тя твърдеше, че я няма, че е мит, а аз много се ядосах и дори се разплаках. смешки. 
следват хиляда сезона разочарования, тълпяха се на прага ми, разбиваха се като вълни. и достигнати само насън усещания. другост, неразбраност...
приятелството като вечен заместител. щастието да имаш с кого да отплуваш. рядко.
и достигане до онзи момент, който се изговаряше по различен начин от различните хора, но винаги значеше едно - живееш в несъществуващия си свят, където няма нито една истинска стойност. колко дълго ме нараняваха тези думи. докато свикна да живея със себе си. колко пъти се припознавах и оставях тепсията на прага. до момент, когато спрях да дишам. дробовете ми бяха пълни с пясък. дълго съвземане, сенки блъскат на вратата ми, търсят от къде да влязат, накрая нахлуват през отворени прозорци и обръщат къщичката ми наопаки. човек умее най-добре сам да се наранява, нали сам си знае слабите точки и натиска по тях.
но колкото и клишета и сърца да разбивах, все вървях по улицата и знаех, че има някаква уловка, но и смисъл. много пъти съм мислела за безплътното присъствие, все сънувах едно неясно лице, усещах как някой ми диша във врата, каквото и да правех. ама дишане, не заплашително, а учестено, опитващо се да ме настигне... някъде там. между раковска и солунска. между кристал и седмочисленици. между баровете и пейките. между софия и вселената. 
любовта не живее на дъното на океана. не е някакво митично чудовище, в чиито корем сме напъхани всички. любовта е една семка, която посяваш на собственото си дъно. покълва. бавно, но сигурно. единствената реалност. в нея няма мъчност, няма трудност. има въздух. не и пясък.
думите, които белязват животите ни са единственото течение, което ни движи един към друг. със силата на угаснал вулкан. но нямаме лукса да се преобразим в насекоми кацнали на стената, които се взират едно в друго, докато не умрат.

9.12.2014 г.

дните

"... защото ние сме като дървени трупи в снега..."
Кафка

творецът на глада,
гладът на твореца?

сезонни възприятия
метеоролози...

сънят
сексът
храната
душата
мирът.


вътре, вътре...
вън!!!
на прага...
до прозореца

релси.
извън.
без броня
със шлем

без гащи
по гащи
здравей...
здрасти!
утре, днес....
разминавания
нереалности...

глупости.

трансформирай ме
преразкажи ме
метаморфозО

не сега
утре
другаде
оф, стига!

мразя ви
обичам ви

добре...
може би...
винаги
някога
същото
другото

тясно
широко
мокро
дълбоко

и умората ме тласка напред, люлее ме нагоре-надолу, наляво-надясно. не мога - не! ще успея - да! сили нямам. сили имам. сили влагам. сили вдавам. у себе си. вглъбявам, преценявам. после сънувам, едва-едва в тези 4/24...
сили имам, сили нямам... успявам.
създавам.
себе си, предимно.





8.12.2014 г.

сутрин

затиснат в статистиката ми
спиш в будно състояние
светиш
произвеждаш
летяща енергия,
която се блъска на прага ми
отварям вратата
и я каня да седне
и да пие кафе.

7.12.2014 г.

ъгълче

виното ми свърши.

пак посрещаме новия ден
заклещени между букви и признания
изпотени
овъглени
задушени
от нещо, което друг не може да проумее.

между две отделни чаши.
които не признават физическите разстояния,
застанали на пътя им.

зная, че думите са особена истина,
живеят някъде в отделна вселена,
но така сме я съградили
като къща,
в която не прониква свят
през прозореца
през цепнатините
на дървените й капаци
къща, с висока ограда,
през която не достигат чужди очи
само твоите
моите.
и е повече от истинска.

и всеки ден е движение, няма константи.
има вливания, разливания и нещо мъничко,
което отглеждаме
и неусетно достига огромни размери.
толкова големи, че се побира някъде зад сърцето ни.
спи и се радва на шанса му за живот.

когато те намерих, всичко беше инстинкт.
подчиних му се сляпо
не знаех причината
сега разбирам.
имало е защо.

спи...
казваш, кацнал си на ключицата ми.
аз съм се спряла на ъгълчето
на устните.
там, където нощуват усмивките от сънищата ти.
и малки феи,
които ме рисуват в съня ти.



спиш ли?
бягам ли през клепачите ти.
бързо, унесено, изплъзващо се
безплътни усещания
стават ярко осезаеми
за измислени сетива
живеещи някъде
в дълбочините ни

събуждаш ли се?
каца ли на рамото
мисълта от съня
носиш ли я
през деня
във джоба на ризата си...

тичам ли към теб?
или бягам в устрема си
да те срещна и да не те срещна
най-много ме е страх от себе си

чудовищата живеещи в телата ни,
дали ще се харесат...
защото меките, прозрачни усещания
са на път да се слеят
преливайки

ведра са раменете ми
почиват на сянка
ще поседнеш ли за глътка
или ще изпиеш всичко
до дъното

не мога да задържа течението
опитвам се
но водата помита всичко по пътя си
вдига боровете растяли
стабилно в главите ни
изкоренява ги
и ги захвърля
някъде далеч

дълго
пресичаме стъпки на площадите
а сега... със страхове
спящи
в пазвите
се опитваме
да вярваме
че още сме живи
и всичко е възможно





комар

топъл зимен ден
там под земята във влака
ми каца комар на ръката
не го оставих да пие
изгоних го
и се мотах сама
под земята
като комар
в топъл зимен ден
но не намерих ръка
на която да кацна

3.12.2014 г.

на Л.

преди време един човек ми каза, че ще бъде в живота ми независимо като какъв.

любовник, брат, приятел, баща...
бях очарована... никой така не ме беше обичал.
но той ме беше излъгал.
искаше ме за себе си.
искаше ме диво и горестно.
а егото му растеше.
чудовищно.
ден след ден.
заедно с моята слабост.
заедно с невъзможността ми да взема решение.
между две човешки течения.

блъсках се и се уморявах.
като пъстърва с отрязани перки.
а когато най-сетне успях...
когато той вече ме имаше
когато бях само негова
той ме ревнуваше и от вятъра.

може би аз си бях виновна за всичко.
на една невярна жена не може да се има доверие.
може би недостатъчно му показах
колко ми е важен.
но това недоверие ни разпадна
на два отделни атома, които така и не се сляха в един.
и толкова болка се вля във вените ми, че
си обещах да се запечатам
да се затворя като мида
поне за известно време.

а днес срещам теб.
ти стъпваш на пътеката ми.
в един топъл ден.
закъсняваш, спомняш ли си?
повтарям името ти със списък в ръка
и те чакам...

минава време.
чудя се защо така ми се повръща, когато те видя.
дълго не мога да си го обясня...
после разбирам...
наричам го с името ти това чувство, което
слагам под възглавницата.
наричам деня си с твоето име.
и изгревите и залезите си.
и всичко.
а си бях обещала да не го правя.

страх ме е...
но ето, че престъпвам клетвата си
и дори се осмелявам да ти го кажа.
да те натоваря докрай...
да се разкрия докрай.
пък да видим.

а ето, че ти ми казваш
"не съм сам"
а аз вече го знам.

и ето, че те разбирам.
че сега ти си в онази моята невъзможна
ситуация
от преди време.

и този път аз искам да кажа
но без да те лъжа
най-сериозно и отговорно
че ми е все тая каква ще ти бъда -

любовта е най-доброто лекарство срещу егото.
искам да си щастлив.
просто е.
а аз да витая там някъде.
с присъствие
или отсъствие.

прекалявам с пълна сила
не зная кога да спра
и не искам
честно - нечестно
трябва - не трябва
понятията се размиват
като акварел с капка вода
и се нося по цветното му течение
между червено и синьо
между вечните думи
обагрени с цвят
който не прилича
на нито един
от познатите
досега
днес млади осемдесетарски лица ме гледат от чернобелите снимки на днешните вече поостарели. наши. родители. и господи как се изплъзва това време и колко всичко е бързо вече, не така бавно, както преди, когато имаше домашни телефони и времето спираше много често. сега времето се случва като вихрушка. като сезоните - примигваш и вече сезонът е друг. не искам да спираме времето, не. далеч съм от тази мисъл. но искам да не го изпускаме, да го държим като комета за опашката, с която можеш да полетиш навсякъде из вселените. и да не го пропиляваме. толкова е кратко. толкова е малко. а толкова много ни чака. работа и писане и усмивки и всичко... постоянното случване и стремежи. копнежи. любов. защото без нея не може. любов във всичките й откачени и невероятни форми. всякаква. задъхана, споделена или не, вълнуваща, трептяща, жива, дишаща, мигновена и нараняваща и бавна и бърза и пролетна и есенна... всякаква.
и отново е зима и отново протести, лайна, омерзености. и на мен ми е болно. и на мен ми е нетърпимо. и аз се чудя къде ще отида утре, когато завърша. след всичкия този труд и рев и мачкане и напъни и радост и сълзи и и и.... извръщам очи от всичко, сърцето ми не може да го понесе. буквално се разпадам от мисълта за това, което се е ширнало из България. а сега трябва да съм цяла, повече от всякога. да имам енергия и устрем.  бля-бля...
а ми е тъжно. и студено. и омръзнало.
но има едно нещо, в което вярвам. всеки избира къде да се роди и според мен (а не само според мен, разбира се) има относително знание за съдбата, която му предстои. относително, защото никога нищо не е докрай запечатано - тук, на земята е мястото на свободния избор. мястото, където можеш да изпиташ чувства, да изчистиш карма, да натрупаш карма. да решаваш. да страдаш. да обичаш.  и сам да си отговорен за това. и както надявам се вече на повечето ви е ясно - няма случайности, няма и да има. заради това мисля си, че не сме избрали случайно да се родим в България. поне повечето, които и след раждането си имат осъзнатост, защото вярвам и в това, че някои го нямат и никога не са го имали. но този осъзнат избор - да се родим тук, да живеем тук, той е лично наш.  и никой за нищо не ни е виновен.
говорила съм много пъти за личния свят, който си изработваш сам, за да оцелееш. ако го нямах, щях да съм умряла още преди десет години.

2.12.2014 г.

няма текст - няма секс. това е положението.

овеществените думи умират като изпълзят изпод пръстите. замират, заспиват и губят смисъла си, докато не оживеят в нечии очи, в нечие съзнание, в което могат да влязат... оглушително.
опират се в мен нарцистични очи, а аз съм сляпата къртица, която рие целенасочено, но все така безока се припознава в силуети, сенки пръснали се... неподозиращи, вклиняващи се някъде, в дълбочината на осезанието й.

кокошчица

клъв-клъв
идва в съня ми кокошчица
кълве уморени криле
кълве остарели зърна
скрива се, бяга
иска да отлети. но не може.
аз ще я приютя.
в меките клепки на съня
зад пухените му двери,
зад реалните
озлобени усти,
зад паветата сиви,
с които римува деня си.
в съня, който ще бъде дом
за колкото пожелае
и другото
сивото
зъбатото
мокрото
калното
ще изчезне.

клъв-клъв.

1.12.2014 г.

нас

знам, че не е толкова лесно
и е страшно
и е глупаво
някак налудно...
безотговорно?


но все пак
и то като всичко
на този свят
има нужда от шанс
онова мъничко нещо
наречено
нас.
а на ухото ми
виси
ключът
колко удобно, нали?

загубено парче от пъзел
безсмислици
равнина
протяжност

търся хълм,
че да виждам от високо
не помага
катеря се
до ръба на сърцето

и се спирам
на средата на пътя
защото
въздух не достига