I think of you in colors that don`t exist.

29.09.2011 г.

червената шапчица

да, плаче ми се защото нищо не остана в кошницата
раздадох до една питките със масло и сирене
а бях тръгнала към баба ми
не срещнах Вълчо,
а срещнах по пътя
две три заблудени гъсеници,
изядоха ми питките
мамка им
докато ги чаках да станат на пеперуди
после разбрах, че са някакви други
не им растели крилца
а все оставали да си пъплят
по мекия мъх
на влажната гора

20.09.2011 г.

silence tells me secretly.... everything

тишината мълчи ли в прозореца?
зад решетките на обявеното щастие,
зад крайните стъпала,
на тъмното стълбище
вървежът е така спокоен между три и четири
сутринта
прибирам се и има път към моя дом
нося примирението в гърдите си
за една неосъществена снимка
люлея се между сега и преди
не искам да се връщам назад
не искам това дежа-вю
съдбата има велико чувство за хумор
мамка й на иронията
и на цинизма
if you don`t know what it is - it`s Jazz!
then you are so jazzy, `couse I really don't know what the hell are you!

17.09.2011 г.

празно. отвън и отвътре. някой се смее...смея се и аз, разтеглям устни в усмивки, но не е истина.
животът на прилепи и охлюви. охлювите се влачат бавно, прилепите излитат диво и безпаметно.
после празна стая. мирише на дърво, на гора. празно. сухи очи, дори няма истинска драма и рев. коридорен или завит през глава, огласяш всяка брънка на матрака.

пречупват се вселените у мен
а на касата ми искат лична карта
за трети път тази седмица
после един младеж ми казва:
" наистина ли си на..."
"да, наистина"
отговарям му аз,
а си мисля за теб.
къде си...
няма значение.
вече всичко е такава плява
и омерзителност
до едно време,
в което потъват стъпалата ни
като в гладко, прозрачно езеро
после се правим, че сякаш не съществува.
и като едно време, лек пиянски разговор,
в който обаче не завалям нито една дума
и не казвам нито една истина
всичко е парфюмирано до припадък,
извезано зад пердета, зад дантели,
така страшно прикрито, да не би случайно да
заподозреш,
да ме сгащтиш на местопрестъплението
наречено копнеж.
усмихвам се, сякаш зад прикритието на
розов захарен памук, искам да ти кажа, да ти кажа...
има ли смисъл... от тези думички,
хитри и претендиращи да бъдат мен.
не, няма.
мълча до последно
като партизанин,
като тихата принцеса, която шиела ризи за братята си лебеди
а тя май беше някакво селско момиче...
пък се ожени за принца?
виждаш ли... как с мълчание се постигат някои неща
само дето аз повече не искам да се женя за никакви принцове
само искам да си потопим отново ходилата в гладкото езеро
и да забравя, да забравя... че съм имала идея за някакъв...без значение до колко...
нормален живот.
отказах се отдавна, погребах зад хълма
идеята да бъда като другите
ще ми простите ли всички, чиито сърца премазах като валяк?
дано.

12.09.2011 г.

майка

„Знай със сърцето си, че когато си отидат полубоговете, идва ред на боговете."
                                                                                                                 Емерсън

Благодаря ти, мамо, за твоите гардении. Които получавам не само на рождения си ден, а всеки ден, с повод и без повод. Само майката е способна на любов. Всичко останало е плява.

11.09.2011 г.

може би и аз ще започна да пиша смислено, когато ми се уталожат копнежите поне малко. но този ден не искам да идва. винаги ми е било като на филм. незнам точно какъв жанр, но абсолютното кино. смислен или не, моят. който разширява очите на другите от очудване. вълшебствата, които си създавам, заобикалят ме всеки ден. преминавам през хората, улиците, площадите и никога не искам да спирам... искам да вървя...  да е тайфун,  поне още известно време. и не искам никой да се жертва, да си тръгва или да бъде задържан. искам да е ръка за ръка. като от онези гирлянди хартиените... които изрязваш с малка ножичка. и после разпъваш като пружинка.
знам, че един ден ще се появи нещо в живота ми, за което ще трябва да се раздам до последната си капка енергия и обич. а до тогава... ще е друго. ще съм си аз. и ще летим. и времето понякога ще е спряло. за дълго. и хората понякога няма да ги има, нито световете... ей така ще изчезват с дни.. без спомен.
23.06.2011
 
анонимният е спрял да спами, въпреки, че скоро се е почувствал като Героиня от Турски Сериал. много сладко. колко пъти трябва да обесня, че това е творчество, а не дневник. 
ако на някого му действа като балсам на егото, браво, радвам се. обаче... не това е от значение. не пиша тук, за да си изразявам чувствата, едва ли не, защото не мога да ги изкажа с думи лице в лице. е... има отношение към вътрешните ми вълнения, светове, към всичко мое, но не е биографична книга. и не ми е приятно като някой се рови тук, да търси себе си, буквално!... като да си търсиш физиономията на обща снимка на класа. 
един текст четеш го десет пъти и все може да ти се стори различен, а какво остава като го четат десет души, например? всеки си вади отделни строфички и им прави дисекция, както си знае.  непознатите по ще разберат какво аджеба съм искала да кажа!
четете и се хапете отзад!

6.09.2011 г.

останалото е история

два гердана
две книги
една палачинкова торта

малка стъклена лула
и топче трева
хиляди безкрайни текили с портокал
без канела

мечти разцъфнали набързо
но още по-бързо погребани
няколко безшевни рани,
не от кървящите

три вечери
приготвено месо във фурната с картофи
и домати от малките
от пазара
и курабийки
от пекарната

безкрайни задушни вечери,
как мирише на Рай твоята спалня

как ще ми липсват кривите ти палци
и меката ти усмивка
как ще ми липсва да те сънувам
докато спиш до мен

как всичко изтече безкрайно
безплътно
и безпощадно

как ми зее
отвътре
вратата
отворена
затвори я
силно я тресни

да не чувам звуци извън нея

2.09.2011 г.

понякога... не чувам смисъла... няма ги крилата... понякога, но не и винаги.

когато падна, се изправям

не ме сломява нищо никак

но срива ме гласът ти за минута

кой е?
аз съм.

няма ли друго, освен твоето Аз?
не и в твоят избродиран като гоблен... Живот?
там са твоите кончета, малко пасище и люлка на върбата вързана
там е лилаво и синьо и сте само ти и рамките сребристи на гоблена
прибирам ви на тавана за дълго

не ми се издържа на гаденето от умрелите пеперуди
не ми се издържа на твоите тласъци
гузни
продънени желания
искам светло, чисто чувство
необвързано към гладката земя
несъбудено за прашни ходила
с крила... родено с крила
Летеж?
нямам нужда от парашут, за да летя
всъщност рядко съм на земята
поне не на твоята
не съм пехотинец
крилато съм
родено в облаците