I think of you in colors that don`t exist.

29.12.2011 г.

тръгвам
съпроводена от една майна
зад врата

след три часа
съм в графа пристигащи
а в мен са блесна блесна блеснали житата

28.12.2011 г.

* * *

пишат ли пишат, боговете
мишките клечат
безпътни ветровете
обвиват се
алчна е душата
за смях
за хора
за ръце вдигнати в небето
за музиката вечна
която те държи изправен
пази да не паднеш

някой се обажда "егати гадното време"
не. гаден си ти
времето си е мечта

искам прозата да е стих. винаги.

22.12.2011 г.

десет години търсене, лутане
някой като теб?
нямаше смисъл
чакат ни нови десет

ще гоня сенките ти
ще ти се усмихвам отдалеч

а  "когато искам теб, ще намирам само спомени"

постоянно, всячески, винаги
безкрайно и земетръсно
си повтарям
няма смисъл
бутам те през пропастта
на съзнанието си
ей така
като стара вещ
те обичам
и те забравям
едновременно
си мой
и ничий
след месеци, търкам останките
по кожата си
от теб
не изчезват
белезите
на копнежа
ако го запаля втори път
е свършено
безкрайно 
свършено
освен сърцето
не ни вълнува друго

а навън е приказка
душегубна приказка
в която
искаш да се изгубиш
безкрайно

стъпките пред театъра
оказват като табелки
накъде сме поели
преди месеци

ветропоказател е дъха ти
дръж ме за ръката
да не излетя

само по рокля съм
раменете ми отчайващо голи
завий ме със себе си

и все така ме приютявай
после аз ще ти покажа коя съм
но изчакай
още малко

виждам, че все още не искаш да знаеш
тежко е
не само за теб

до тогава
ще те слушам
цялата ще съм ухо
и мечта
и завивка

ще съм река
вливам се и се разливам
по джобовете ти
по цялото Ти
отмивам се трудно и дълго
не падат така лесно азовете ми
от кожата

но така или иначе
ти сам си го избра
нали?

9.12.2011 г.

петък

преминавам като закъсняваща жена
по паветата и витрините
на седмицата ми
която
лети като луда
ето го четвъртъка

близките хора
са си до мен
толкова близо
защото са близки
забравям да се прибера

неземна съм днес
като виното, което погълнах вчера

7.12.2011 г.

отчайващо е да тънеш в безнадеждна влюбеност
да посипваш себе си с отражението на един-единствен мъж
да се потапяш във всяка нота от гласа му,
а нощем да се вслушваш в дишането му

отчайващо е. и неземно.
да искаш от едно човешко същество
да бъде дракон,
да сияе, да прелита ниско
да те грабва и да отлита с теб
отвъд сините планини

понякога кръщаваш с неговото име
и злите си настроения и дългите копнежи
наричаш стари песни, аромати,
и отпечатъка на възглавницата сутрин

а после сякаш нищо не остава
изтича
между пръстите
и се стопява

и самотата е така удобна.

6.12.2011 г.

ангели

изминава още една красива година. съдбата е мила с мен, поднася ми чувства, поднася ми любов, ден след ден. хора, които ми се усмихват, хора, които ме обикват, подкрепят ме и ме приемат в живота си. мен?
срещам ги. нови и нови, приемам ги и аз, обиквам ги. хора, с които минутите са общи.
рядко съм истински сама, напоследък. не съм чувствала самота месеци наред. не страдам, когато вечер си лягам сама, не се самосъжалявам както правех преди. напротив, наслаждавам се на собствената си кожа и това понякога ме плаши. различна съм. имам си всичко. самодостатъчна или не, няма значение. дали има много хора около мен, които ме изпълват или аз сама се научих да съм щастлива, и това не знам. знам само, че тази година се запознах с едни от най-прекрасните хора, които съм чакала с години. хора, които ми показваха непрестанно нови и нови висини, отвориха различни възприятия за света. месец след месец събирах у себе си хиляди цветни стъкълца. това беше тази година.  ако на някой не му се вярва, мога да кажа, че да... и на мен не ми се вярва какво ми се случваше ден след ден... чашата беше винаги пълна, сърцето устремено, а ръката ми винаги държана от нечия друга.  ангел ме е погалил с бялото си крило, това ще да е. или небето ми изпраща ангели всеки ден. а ангелите имали човешки имена.

5.12.2011 г.

декември е

със всяка нова публикация съм по-близо. до следващото стъпало, до следващата сълза, до другия бряг на нереалните си усещания.  просто отминават дните и аз съм мишка, покрила очите си, затулила се под някоя тенджера в задния двор. сутрин ставам, пия топла вода, суетя се, усмихвам се на небето, погалвам кучето, котките, паля колата, зъзна, отивам на работа. светофари и мъгла. тишина в собственото ми дъно. дъното на тялото ми, на ръцете, на пръстите на краката. 
денят. до колко омерзителен и скофтен от поредната сива жертва на сивото си и грозно ежедневие. аз поне съм черно-бяла. но не и сива. слагам си руж на бузите и искам да съм по-розова някак. дори само в моята глава. 
имам една мисъл за бягство, която е неотменна. сякаш единия ми крак е вързан за радиатора, с пет-метрово въже и просто не мога да помръдна по-далече от стъклената маса до вратата.
чета, чета... различни статии, публикации и се уверявам някак, че не съм сама. има и други, които усещат... цялата безкрайна плява и безсмислие. но всичко е като през запотен прозорец на кола. някак далечно, вече безкрайно спряло и неистинско. 
на фона на цялата мизерия се е стаила любовта. чака, все така. казвам и отново, че не и е сега времето, но взе да става нетърпелива. сутрините, в които си до мен са все по-меки и заплашителни. или ще се спася или доброволно ще му се предам.

29.11.2011 г.

просто седя, мисля, скапвам се бавно, бълвам текстове, липсващи през последните месеци, сега дошли от неизвестното, отново. обхваща ме влага, студена и тъмна като времето навън, мрачни мисли пълзят бавно или бързо-влакове на душата ми. диктовка. поредна. едва ли ще е интересна за някого, но какво пък. после виждам, както едно време нечии думи, които напълно изразяват сегашното ми настроение. и не само сегашното. последният месец, обхванат в няколко прости думи, които дори не са изпълзяли под моята писалка.

и фразата няма смисъл пак звучи като камбана в главата ми. хубаво е. че се разпадам сама в депресията си. искам да ти кажа... че не го приемам, да ти го напиша, на челото, да го утвърдя с токчетата на обувките си по пътя към твоя дом. да го издълбая по всички плочки и павета, безкрайно и истинско като теб, да има твоето лице и твоите безкрайни ръце. но дали ще е истина? 
осезаемо усещам истинската чаровност на вълшебната картина, която съм  посадила в главата си. саксия пълна с цветовете от нашите срещи. раснали като бурени, непоглеждани от никого, избуяли, диви и разхубавени. стигнали сегашния момент.  просто вече лошото ми чувство, носи твоето име.  винаги, когато нещо не е наред, го кръщавам на твое име. обърнала съм перспективата.  and it feels like rain.

аз ти благодаря

благодаря ти, че правиш опити да ме стъпчеш с петата си, което ме кара да се чувствам жива. благодаря ти, че (не) се сещаш за мен, че (не) си съвършен, че ме караш да потрепвам тихо, когато (не) видя името ти изписан на телефона. благодаря ти, че те има, тук да ме вълнуваш, да повтаряш името ми, докато си вътре в мен. благодаря ти, че си тук и разказваш безкрайни 3д истории за твоя и моя свят. благодаря ти, че посипваш минутите със себе си, с желанието да ми се харесаш и да ме приютиш в живота си. благодаря ти, че толкова много искаш да си представиш, че съм твоето момиче и, че искаш и аз да си го представя. благодаря ти за безкрайните мигове на доволство и последните няколко изпълнени с тиха тревога. благодаря ти, че ме извади от смущението, от зимната ми преграда. благодаря ти. аз три пъти подред ти благодаря.

но това не е достатъчно. защото каквото и да правиш, през глава да се обръщаш и да се завърташ около оста си, да летиш в облаците за мен и заради мен, да ме носиш на крилата си и да сбъдваш безкрайните ми копнежи и мечти, да си неразумен и истински, да си неспасяемото мое аз, което търся от векове... каквото и да си, каквото и да правиш... не си него. нали...
но все пак благодаря. за това, че не си него, наистина. че ти не си той. защото ако два пъти го бях срещнала... едва ли щях да мога да го понеса.

17.11.2011 г.

Universe, show me more from my baby
cuz he's a master of science
he`s a freaking genius
he deserves all my orgasms

16.11.2011 г.

" казваш... "непрекъснато искам любов, а като ги видя влюбените и... бляк.." еми и аз също, да. завиждам им и не толкова.
къде са тези двама влюбени, които летяха като в картините на Шагал? къде е моята романтична представа? къде отидоха всички въздишки, които изпускахме цяло лято. къде отиде онова безкрайно желание за теб... за i`m stickin`whith you... cuz i`m made out of glue...
сънувах, че пиша текст, който включва само една дума и точка. ох. беше думата. ама ох, изпуснато като след тежка любовна нощ. ох. зад ъгъла е. онова, което ще посади пашкулите на пеперудите в стомаха ми. " 07.11.2011г.

"гладна, жадна. уморена, без глава. понеделник. мирише на сняг. а иначе е пролетно, на прага, на софийските улици все едно са цъфнали дърветата. илюзии. лудници. изненади. има ли още от онова чувство нанесено като удар в гърба, който те поваля и не те оставя да помръднеш под завивките, с тихото ох? "16.11.2011г.

няма и седмица отстояние във времето... ще взема да замълча съвсем...
често ме питат какъв цвят са очите ми
като че има значение цветът
единствено вглеждането има значение
в кого

като се опитвам да ги взра в друг
все ми се изпречваш насреща

снимка твоя
чорап забравен
смс отдавнашен
или твоя приятелка
все ще си намери причина
да ми обясни нещата за теб
хубава двойка били сме
имала параклис, щяла да ни оправи

двойка не сме били никога,
не помня да си държал ръката ми на улицата
и никога няма да бъда твоята,
онази, която посочваш от другия край на стаята,
на стар познат пред когото искаш да се изфукаш

гласът ти в телефона е без значение
целият ти си без значение
защото всичко заравям ден след ден
и се моля да не остане помен от дупката
моля се да  се прекрати, въпреки, че това е последното, което
някога съм искала

5.11.2011 г.

това беше годината на съучениците. не съм и предполагала какви ще ги свърша. наваксах си за пропуснатите години в училище. и то как.
вчера провесила крака от втория етаж на хамбара, с чаша вино в ръка, погледа зареян в свещите, размислих как всички други са без значение. единствено разказа за теб ме усмихва. и какво да го правя онова в мен? няма как.
може ли после да сънувам как зверски си повръщам червата?  отново да тегля чертата.

4.11.2011 г.

облекчение е да те познавам

вчера дълго потъвах у себе си. приютявах се всемирно. усещах един безплътен, постоянен страх пропил цялото ми същество.
мислих и чувствах безкрая. любим ми е. на теми сякаш.... " дали лесбийките не слушат винаги испанска музика?" или... "как черен котарак и жълто куче спят под навеса на плод и зеленчука." винтя това въображение. то пък се усмихва.
и чак днес стигнах до извода. "облекчение е да те познавам." истинско.

3.11.2011 г.

хралупа

ще си направя истинска хралупка
с рафтовете хиляди безбрежни
до тавана
ще има и писма, хартии, гирлянди,
стари радеа, плочи, акордеони,
на баба ми фустите и герданите,
на майка ти велурените чанти
и истинската положителна енергия
на един милион братовчеди

1.11.2011 г.

И извиках задъхана: "Смешно! Пошегувах се само в яда.
Той,  усмихнат спокойно, зловещо,
ми отвърна: "Не стой на студа."


      Ана Ахматова

                       
                        * * *

не е истина, не е истина, не е истина.
онова в корема, в гърдите
не е истина. не е истински.
друга реалност живеем. друга.
има една паралелна, в която
ти не ми казваш това, аз не го чувам.
там, не ми казваш нищо, просто мълчиш
усмихваш се, минават дните.
загледан на същото място.
константа.
нищо не се променя, не го искам така.
сънувам вълни.
казваш, че са промяна.
промяната е вътре в нас.

не прави този избор. остави избора да те избере. не казвай, че няма смисъл. има. винаги има начин да намериш малкото останало на дъното на чашата.

                       * * *

да вървя безпирно по празните нощни улици
да знам, че теб те има,
зад парапета на терасата
зад стъклата на прозорците

но не мога да те накарам да ме обичаш
и от тихата слабост ми се доспива

благодаря на воините за подкрепата,
за силата, дадена безмерно,
за чудесата, които споделят с мен
през един миг между деня и ноща
когато слънцето залязва зад сенките
когато е тихо и градът не се бунтува

остава силата на мълчанието ми
безпощадно като изгрева
и знанието, че каквото и да става
ще се събудя. някъде.

31.10.2011 г.

никой не може да разбере.
а и никой не трябва.
само мое е.
само аз го знам.
не го пускам на свобода.
неспасяемо е.
не го оправя нито рев, нито нищо.
оправят го само чужди ръце
за минута-две.
после лека вечер.
и си тръгвам.

smoke

дали защото е есен (този сезон, който винаги ме е мачкал) се потдавам се на лудостите. спирам цигарите, мисля за теб.
лягам, ставам, прегръщат ме нечии ръце. едни, други, трети... my heart goes BOOM...
лягам, ставам... очите ти. твоята картина, ангел с жезъла от светлина, разцепва земята, разцепва и моята глава.
няма друга истина.
няма по-сладка завивка. няма и да има.
продължавам.
пуши ми се. слънце, смях... наново, спасяват ме чуждите ръце.  трия ги. нови. други. дай още няколко крачки към върха. връщам се вкъщи, туф, припадам наново, сгромолясват се планините, градени с дни. въздушните кули, вятърните мелници. има ли смисъл?
сутрин. ставам от леглото. усмихвам се на небето и го моля да изхвърли мисълта за теб.
излизам. студено е. и пак ми се пуши.
и пак и пак.. все същото, въртя се, година ще мине, едно и също, не съм мръднала... ето ме, тук, ръцете готови само за едно. ненужното. но няма да пуша. погребвам вредните идеи, приветствам тази новата, непознатата в мен, прегръщам я, макар, че е странна... отказвам цигарите. а теб?

27.10.2011 г.

длан

все повече чернови. не смея да изговоря, напиша онова стаеното в гърдите. мислите отекват и се сбъдват полумагически. не смея да желая желанията. да мечтая мечтите. все недоволна съм в остатък, от сбъдването.
единствено искам да се приютя на топло в огромните ръце. и да спя безпаметно, измърквайки котешки. през клепките да се уверявам на няколко часа, че си безкраен като длан. длан ширнала се по врата ми.

14.10.2011 г.

есен

щастливо. просто се сещам за миналата есен и за студа. сега е топло, по-топло, най-топло. грее отвътре, отвън от всякъде. процежда се през пердетата, през цепнатините на перваза. най-важното-осветявам си го сама. сама съм си камина и свещ и калорифер и всичко... е има няколко странични чифта вълнени чорапи, на които съм благодарна.за вълнените чорапи. срещнах ги през пролетта. колко хубаво. сега ми носят усещане за цялост, за смях, за приятелство.
случват ми се странности, както винаги на мен ми се случват, на кой друг. и постоянно имам усещането, че нещо грандиозно предстои или пък се заформя в момента. в кратки мигове се отделям от земята, виждам се отгоре и всичко е някак незначително, освен особената светлина, която излъчвам в присъствието на точните хора. усмихвам се и се връщам.
харесва ми как продължават да отпадат някои фактори в живота. а други все така остават. как не ги променя времето, как не ги отмиват вълните, незнам. интересно колко ще издържат в този си вид. нося се на една малка платформа в океана и чакам лодката да срещна. търпеливо.
и знаете ли какво... "lovers in my bed" ... they dont look the same.

5.10.2011 г.

смисли

цялата съм клише
разтичам се от яд
заливам се в тишина
предпазвам си гласа,
да взема утре по-високи тонове

разбърквам косите си
оставям ги на вятъра
да следват птиците
по облаците на онова
розово небе

надвечер
надвиснали, стаени световете,
побрали се в една лула
в ръцете ти,
на пейката,
при гълъбите,
където не спират измислиците
да се тълпят
по плоските керемиди
на нашия град

по пътеките, които водят към дома ми
събирам стъклени перли
все по-търкулнати
все по-бляскави
гоня ги търся ги
мамя ги
имам ги
прибирам ги в кутии
крия под леглото
само за мен
забравям ги
с години
взимай си времето, дето не го даваш на никого
взимай си тесните гърди, в които не се побира детски юмрук
взимай си дарбите, тръпчинките, хубавите фенси занимания
с веселите ти приятели, с хубавото ти куче
с малката ти лъскава количка
и онези кецове на задната седалка
взимай си пръстена,
взимай си гривните
кестените
сушените цветя
малките китайски вазички
рецептите за суши
и клечките за хранене

взимай си всичко
остави ми само себе си
за още час
да се полюбувам на отражението ти
в огледалото

"Обичам, когато гол мъж се реши в банята пред високо цяло огледало. Сресва назад мокрите си коси. Това е класа. Обичам да си слага на страните нагарчащ парфюм, а леко да се подсмихва."*

час ще ми стигне. да ти изкажа вечността в сърцето си
да ти приложа тъмните хватки от задната страна на луната
да се укротя в подножието на ръцете
и да заспя уморено

на излизане не ме буди
остави ми бележка по полската мишка
и й предай, че си ме обичал


*Виктор Ерофеев, Мъжко богатство

1.10.2011 г.

ти

“помниш ли тихото влюбване?”

“помниш ли първата нощ?”

усмивките през тълпата...
студеният вятър в четири сутринта

“помниш ли първата среща?”

“петчасова.”

и всички дежавюта,
и усмивките, и недомлъвките
лекото довършване на изреченията на другия
с думите “да, знам, знам го това усещане”
черната ми рокля, черното цвете в косите
случайно се докосват ръцете
сред стотина други около нас

“усмихни ми се пак, искам само теб да усещам.”

“толкова си хубава.”

“толкова си истински.”

“толкова ми е хубаво”

нереално е...


“искаш ли да остана до сутринта?”

“вече е сутрин, чуваш ли изгрева?”

не обичам сутрините, те ни разделят в две различни посоки
за да ни съберат в друга вечер
и ноща пак да е силна, могъща
както никоя друга

“защо не ни го позволи? защо?”

“Ти.”

29.09.2011 г.

червената шапчица

да, плаче ми се защото нищо не остана в кошницата
раздадох до една питките със масло и сирене
а бях тръгнала към баба ми
не срещнах Вълчо,
а срещнах по пътя
две три заблудени гъсеници,
изядоха ми питките
мамка им
докато ги чаках да станат на пеперуди
после разбрах, че са някакви други
не им растели крилца
а все оставали да си пъплят
по мекия мъх
на влажната гора

20.09.2011 г.

silence tells me secretly.... everything

тишината мълчи ли в прозореца?
зад решетките на обявеното щастие,
зад крайните стъпала,
на тъмното стълбище
вървежът е така спокоен между три и четири
сутринта
прибирам се и има път към моя дом
нося примирението в гърдите си
за една неосъществена снимка
люлея се между сега и преди
не искам да се връщам назад
не искам това дежа-вю
съдбата има велико чувство за хумор
мамка й на иронията
и на цинизма
if you don`t know what it is - it`s Jazz!
then you are so jazzy, `couse I really don't know what the hell are you!

17.09.2011 г.

празно. отвън и отвътре. някой се смее...смея се и аз, разтеглям устни в усмивки, но не е истина.
животът на прилепи и охлюви. охлювите се влачат бавно, прилепите излитат диво и безпаметно.
после празна стая. мирише на дърво, на гора. празно. сухи очи, дори няма истинска драма и рев. коридорен или завит през глава, огласяш всяка брънка на матрака.

пречупват се вселените у мен
а на касата ми искат лична карта
за трети път тази седмица
после един младеж ми казва:
" наистина ли си на..."
"да, наистина"
отговарям му аз,
а си мисля за теб.
къде си...
няма значение.
вече всичко е такава плява
и омерзителност
до едно време,
в което потъват стъпалата ни
като в гладко, прозрачно езеро
после се правим, че сякаш не съществува.
и като едно време, лек пиянски разговор,
в който обаче не завалям нито една дума
и не казвам нито една истина
всичко е парфюмирано до припадък,
извезано зад пердета, зад дантели,
така страшно прикрито, да не би случайно да
заподозреш,
да ме сгащтиш на местопрестъплението
наречено копнеж.
усмихвам се, сякаш зад прикритието на
розов захарен памук, искам да ти кажа, да ти кажа...
има ли смисъл... от тези думички,
хитри и претендиращи да бъдат мен.
не, няма.
мълча до последно
като партизанин,
като тихата принцеса, която шиела ризи за братята си лебеди
а тя май беше някакво селско момиче...
пък се ожени за принца?
виждаш ли... как с мълчание се постигат някои неща
само дето аз повече не искам да се женя за никакви принцове
само искам да си потопим отново ходилата в гладкото езеро
и да забравя, да забравя... че съм имала идея за някакъв...без значение до колко...
нормален живот.
отказах се отдавна, погребах зад хълма
идеята да бъда като другите
ще ми простите ли всички, чиито сърца премазах като валяк?
дано.

12.09.2011 г.

майка

„Знай със сърцето си, че когато си отидат полубоговете, идва ред на боговете."
                                                                                                                 Емерсън

Благодаря ти, мамо, за твоите гардении. Които получавам не само на рождения си ден, а всеки ден, с повод и без повод. Само майката е способна на любов. Всичко останало е плява.

11.09.2011 г.

може би и аз ще започна да пиша смислено, когато ми се уталожат копнежите поне малко. но този ден не искам да идва. винаги ми е било като на филм. незнам точно какъв жанр, но абсолютното кино. смислен или не, моят. който разширява очите на другите от очудване. вълшебствата, които си създавам, заобикалят ме всеки ден. преминавам през хората, улиците, площадите и никога не искам да спирам... искам да вървя...  да е тайфун,  поне още известно време. и не искам никой да се жертва, да си тръгва или да бъде задържан. искам да е ръка за ръка. като от онези гирлянди хартиените... които изрязваш с малка ножичка. и после разпъваш като пружинка.
знам, че един ден ще се появи нещо в живота ми, за което ще трябва да се раздам до последната си капка енергия и обич. а до тогава... ще е друго. ще съм си аз. и ще летим. и времето понякога ще е спряло. за дълго. и хората понякога няма да ги има, нито световете... ей така ще изчезват с дни.. без спомен.
23.06.2011
 
анонимният е спрял да спами, въпреки, че скоро се е почувствал като Героиня от Турски Сериал. много сладко. колко пъти трябва да обесня, че това е творчество, а не дневник. 
ако на някого му действа като балсам на егото, браво, радвам се. обаче... не това е от значение. не пиша тук, за да си изразявам чувствата, едва ли не, защото не мога да ги изкажа с думи лице в лице. е... има отношение към вътрешните ми вълнения, светове, към всичко мое, но не е биографична книга. и не ми е приятно като някой се рови тук, да търси себе си, буквално!... като да си търсиш физиономията на обща снимка на класа. 
един текст четеш го десет пъти и все може да ти се стори различен, а какво остава като го четат десет души, например? всеки си вади отделни строфички и им прави дисекция, както си знае.  непознатите по ще разберат какво аджеба съм искала да кажа!
четете и се хапете отзад!

6.09.2011 г.

останалото е история

два гердана
две книги
една палачинкова торта

малка стъклена лула
и топче трева
хиляди безкрайни текили с портокал
без канела

мечти разцъфнали набързо
но още по-бързо погребани
няколко безшевни рани,
не от кървящите

три вечери
приготвено месо във фурната с картофи
и домати от малките
от пазара
и курабийки
от пекарната

безкрайни задушни вечери,
как мирише на Рай твоята спалня

как ще ми липсват кривите ти палци
и меката ти усмивка
как ще ми липсва да те сънувам
докато спиш до мен

как всичко изтече безкрайно
безплътно
и безпощадно

как ми зее
отвътре
вратата
отворена
затвори я
силно я тресни

да не чувам звуци извън нея

2.09.2011 г.

понякога... не чувам смисъла... няма ги крилата... понякога, но не и винаги.

когато падна, се изправям

не ме сломява нищо никак

но срива ме гласът ти за минута

кой е?
аз съм.

няма ли друго, освен твоето Аз?
не и в твоят избродиран като гоблен... Живот?
там са твоите кончета, малко пасище и люлка на върбата вързана
там е лилаво и синьо и сте само ти и рамките сребристи на гоблена
прибирам ви на тавана за дълго

не ми се издържа на гаденето от умрелите пеперуди
не ми се издържа на твоите тласъци
гузни
продънени желания
искам светло, чисто чувство
необвързано към гладката земя
несъбудено за прашни ходила
с крила... родено с крила
Летеж?
нямам нужда от парашут, за да летя
всъщност рядко съм на земята
поне не на твоята
не съм пехотинец
крилато съм
родено в облаците



30.08.2011 г.

 нито ти, нито той имате неговата миризма. на сапун и мечта. гадост гадна. извадете ми амигдалата, станала съм непонятна и непосилна да се спра и да се облещя на слънцето.



минават дните с времето. минават мечтите. заменят се с нови.
минава и мечтата по миризмата на твоята спалня.
заменя се с нова.
остава дупка, която пълня по малко с всяка чужда усмивка.
остава прекъсната нишка, хавлия и няколко неизказани обичам те

24.08.2011 г.

ми то се иска малко интелигентност, малко сила, две щипки достойнство, една целувка между вратлето и ухото, разбъркваме, малко да поври и стига.
няма как под вола телето да видя. няма как да търся и все да не намирам. еми на грешно място. не така. не иначе. хайде сега, друго е. той на мен да ми обяснява.... ще се бараме по акълите и подобни смахнати речи.
не.
ако имаше малко талант щеше да ме запазиш, щеше тънко да се измъкваш и още по-тънко да ме прикоткваш обратно към себе си. щеше да ме оплиташ в недостъпности, желания, копнежи, малки жестове и тихи проскърцвания на паркета под кръста ми.
но нямаш талант. не си любовник. не си дори музикант.
скучна ми става твоята мрежа. оплитах я сама около себе си, забавлявах се до някое време. уморих се да се закотвям сама и сама да си подлагам капаните. искам ловецът да си спомни най-сетне къде му е пушката. няма ги патроните, обаче. халосни, халосани.

и до сега не мога да обясня как се случва онова вътрешното.. раз-праз и няма връщане. дойде ли края. няма връщане, знам си.


23.08.2011 г.

ако някой някога поиска да ми направи подарък... не го правете!

чуждата кола премазах,
два пъти даже!
два чисто нови телефона изпрах в пералнята,
един изпуснах на шосето-
сгази го кола,
всички останали летяха
през рамото ми,
към стени,
над нечии глави,
от лифта с леко туп в снега...
диамантения пръстен загубих в морето

диамантения пръстен загубих в морето

диамантения пръстен загубих в морето

неудачия...

но първи ден, в който не сме се скарали
вчера.
и така искам да потъна в очите ти.
макар и за кратко.
само там успокоявам душата си.










17.08.2011 г.


И те мисля по светофарите
по дългия тегав път към дома
после бавно те отхвърлям
отварям книга и какво ми казва виргиния
моля я за теб да ми подскаже:


ДЕБНЕ В ЪГЪЛА
кога ще скоча
и ще го глътна.


ТАКА МЕ Е СТРАХ
да ти кажа коя съм.
Да ти кажа коя съм.



Уморена от собствените виргинии
заспивам
и сънувам
че утре ще е друго
Че утре ще е друго.
И че вече не ме е страх да ти кажа коя съм.


Оправдава те оновамилосъщество
с усмивката.
Дето и то те обича.
Дето жена му ми каза, че
жените извайват форми
около мъжете
контролират
направляват.
Лесно ти е на теб,
си мисля
когато мъжа ти е слънце
но не само
и те гледа с очите
пълни с малките му дечица.

А преди това друго
ето пак ми говорят за теб
ДА ГО БИЕШ
ИЛИ ДА ГО ОБИЧАШ

това е той.
Това е.

Не може ли и двете?
А не може ли нищо.

Уморена.
Ето я пак тази Умора.
От всичко.
Искам малката стая с верандата
и на стефчо онова
тимисеусмихвашдокатоприготвямчая

искам и онези малки петички да ми потропват
по верандата.
Искам го вече.
С два голден ретривъра
и мирис на сено.
да.
идеята за теб.
Не съществува.
Тази нощ сънувам за последно.
После трия, трия...
и край.
“веднага се обграждаш с друго много ясно”
И В ТОВА СЪМ ДОБРА.
Но стига.

11.08.2011 г.

как ме бодва, жарва отвътре навън... като чуя онази песен. на майка ми и на татко ми... forever young ... да, наистина... вечно млад за теб и ти за мен... и така ще бъде. старостта не проличава, вътре в теб живее едно същество, което е на една и съща възраст винаги. и винаги показва точен час.
а аз се втурвам по стръмните пътеки, да те търся все така задъхана. намирам ли те, някъде зад ъгъла, забравил миризмата на парфюма си, пиперлив и мъжки, така ми дъхва на сила и копнеж, ритва ме по кокалчетата, подкосява фустите на роклята ми.


след много приказки мълчанието идва тичешком.
заляга по ъглите, затиска фугите на дограмата
запълва цепнатините по тавана.
запълва всичко между нас.
и освен него нищо не остана

какво се случи с всички думи
които излетяха като прилепи
през устите ни?
не се материализираха...

7.08.2011 г.

"обичал бавния разтвор на блендата, защото дългото затваряне гарантирало повече запечатан живот..."

честит рожден ден, за твоят ден рожден


защото обичам
как бърчиш леко нос

как повдигаш вежди по челото
как държиш цигара
умислено се вглеждаш някъде зад мен
ей така с тази поза, съвършено естествена
с твоята си походка,
с миризмата, която само ти имаш
в целия свят
и с това, че си себе си


и тази малка рибка окото ти
черно въгленово
маслиново
живо, искрящо, мислещо, търсещо
и пластиката на ръката, с онзи жест твоят
единствен
който никому не принадлежи
и на никого не подражава

как разрошваш коса
как се смееш иронично
как оправяш панталоните си
как  местиш диафрагмата
 на фотоапарата
как се усмихваш...

как искам да имаш място за себе си
само твое
където
постигаш желанията и копнежите
и да бъдеш щастлив
независимо от всичко
и да разпръскваш цялата светлина,
на която си способен

5.08.2011 г.

котка

все по бърза съм. за добро или за лошо.

одебелява се кожата с годините. сърцевината остава все по-надълбоко, а очите все по-сухи, все по-рядко капят сълзи. форма на живот-изменчива, което впоследствие се оказва устой. някакъв. естествено, че знам какво искам, ти какво си помисли? че ще чакам като куче пред прага на сърцето ти? котешка е моята порода. с леко отегчение се оттегля и котката, когато нещо не й се понрави достатъчно. полягва си на сянка и потъва в сън. или просто затиска някоя мишка с лапата си. докато пак не й омръзне.
подвеждащ е външният ми вид. вътрешният също. котката дреме, мустаците й потрепват, ядосва се леко, но не и истински. засмива се презрително, поглежда косо, всичко й е ясно, на нея. не можеш да я бавиш с празни шепи. чака я сянката и мекото пране на дивана. ще си полегне за неопределено време, а нощем ще видиш за миг опашката й, как се изнизва през външната врата. потъва в мрака, тръгва по нейни си дела, неизвестни никому.

4.08.2011 г.

скачам!... ти си стой горе .))

Отварям си празна публикация с име “Богът на дъжда”. Колко повече е от една празна папка, само аз си знам. Но е празна. Ей така, сякаш не съществуват всички тези дни между нас.
За пореден път слагам няколко точки в края на изреченията от живота си, можеби няколко запетаи, които всъщност би ми се искало да са триеточие. Объркаха ми се мислите, обърка се всичко, от както се прибрах в този прашен град. Там, на онези плажове, зарила крака в ситно стрити от вълните миди, там под небето, което трещи и излива цялата си вътрешност в морето и върху мокрите тела, там сред хората забравили всичко тежко, освободени от излишен товар и грижи... там забравих и аз. Там е лесно, естествено, че да. Да не мисля за друго, освен за себе си и за големия свят, който душата ми не може да обхване. Пристигнах и ме обзе паника. Сякаш страх. Незнаех от какво. Сега разбирам... потапям се пак в предишната реалност, от която избягах. И кратката ти прегръдка, сякаш уверение, че всичко е наред, се стопи с ноща. Дойде денят, който ми напомня, че не всичко е добре, че пак си сам, че миговете на трепет и вълнение от предстоящата среща са безпаметни и преходни, като денят, който се обвива около ноща, като вълните, идват и си отиват, като всички хора, влизащи грубо в живота ми и после излизащи безшумно и все по-често.
Натоварила съм те с цялото излишно значение на света. Което малкото ти тяло и все по-малкото ти сърце не могат да поемат. Знам, че трябва да те оставя да си отидеш. Да потънеш в мъглата на спомените, там където прегръдките ни ще са просто хубав сън, който може и да си спомня някога, в някое унесено състояние между ноща и съня или в миг, забързан, просто ще преминеш през главата ми като нещо вяло, несигурно дали е съществувало.
Да се оставя да полетя, да се оставя мигът отново да ме носи, без да се вкопчвам, без да му отдавам магични предопределености. Случило се е... защото просто се е случило. Не защото ние сме свързани по странен и неразделен начин, не защото ти си ме търсил по тротоари и улици и на дъното на желанията си. Не защото аз съм те чакала немирно и болно, отчаяно и възторжено. Не защото. А защото понякога пътищата се пресичат, за да срещнеш нови и да поемеш отново на някъде. С простотата на някоя пътека, която не винаги води към твоят дом. Тя има свое значение. Аз имам свое собствено значение, то не се припокрива с твоите безкрайни въжделения и изтомни копнежи за вятър.
Да. И аз имам копнеж по вятъра. Господи, колко е безкраен този порив на атомите ми, колко е категорична душата по въпроса за свободата. И Господи, щастието не е на хиляда сълзи разстояние, нито на една ръка, нито на края на света, нито в топлия скут, на някого, когото обичаш. Щастието, Господи си го поставил у мен още когато малката енергия на съществуването се е родила в някоя звезда. И го нося като кръст, като прашинка, като горест, изваждам го в някой миг, после пак го завивам на топло между гърдите си. Щастието не може да ми го даде никой, дори той да носи най-прекрасното име на света, дори да има очи, които искам да има детето ми, дори и само шепота на устните му да ми е достатъчен да се почуствам жива, дори да е истински и само мой и нощем, когато се събудя в ръцете му да благодаря на всички Вселени, че са ме срещнали с него. Дори. И от осъзнаването на тази истина, боли. Нали знаеш. Ние, човеците обичаме да ни боли.

18.07.2011 г.

на М.
(отражение на действителността)


естествено, че ме боли от неосъществените ми кроежи. но повече ме боли от гласа на егото, зазидан между камерите на сърцето ми. повече ме е страх от това да остана сама, от колкото да съм с теб и пак да съм сама. и това, че мислех едно, но сметките са криви. е, да криво е.
сега да си намисля друго?

не си ми кукла.
парцалена.
не си ми рибка.
аквариумна.
ти си ми онзи, отпреди сто години.
онзи, чието лице исках да зърна за миг,
отдалече.
онзи, при вида, на когото се подкосяват крачетата,
меки.
онзи, чиито думи не са ми безразлични,
чиято мисловност ми е вкусна,
чиито ръце са ми съвършени,
онзи, когото наричам приятел и на когото
мога да се опра да не падна,
някога,
без значение.
но забравих тази малка подробност.
забравих колко мил си ми
колко ме е умилявало това ти лице
колко нулево е било пространството
между прегръдките ни.
винаги.
и забравих.
защо?
за да те вържа за китката си, за да секнат копнежите,
за да изям цялата торта, до последната ягода
и да се търкалям с препълнен търбух.
и благодаря ти, че ме спираш,
че искаш да ме имаш за повече
защото ако зависеше само от мен
вече щях да съм го разрушила, онова,
всичкото, което го имахме.
и което се смали до неузнаваемост,
заради грубите ми думи и безумния ми глас
заради това, че ЗАБРАВИХ.
веднъж.
забравих коя съм, забравих кой си.
забравих кои сме.
двамата.
аз.
ти.
обичат се хората. написал й го.
на стената, на ръката
написал го по цялото й тяло с въздишките си
а на мен ми напират на устата думи,
докато всичко е вплетено някак
ама са тъжни или пък груби
и няма смисъл
и остатък

16.07.2011 г.

къща през сезоните

аз ще бъда винаги тук
да се вглеждам в ъгъла на устните ти
и да търся себе си в очите ти
ще остана цяло лято
цяла есен
зима
пролет
вечност
можеби ще бъда друга
или няма да е истинско
но ще бъда тук
за себе си
за теб
просто няма да можеш да ме изгубиш
сред житните класове
на идния ден

ще посипвам главата си с пепел
ще наливам вино в каните
ще събирам паяжините от долапите
и ще търкам дъските
с оцет
после лекичко ще се полюлявам
на люлеещия се стол
от ракита
(който ти ми изплете)
със шал от кашмир и кашмирена котка
в скута

ще се изтягам в студените чаршафи
и ще чакам да ми ги стоплиш
по малко
нощем, когато тръшваш
снежната врата
и се сгушваш в ъгъла на сърцето

ще намери утеха
тази тиха надежда
за единство и празнота
за извара с мед и орехи
за мирис на обелена краставица
която нареждам точно по обед
върху ленената покривка
и чардаците на къщата стенат тихо
но пронизително
а печката плаче за още дърва

има я тази мечта
от години
от векове
от предишни животи
и я виждам
и я вглеждам
с всеки изминал ден
тихо пристъпвам към нея
и те чакам
като онази, която се убола на вретеното
и после чакала, чакала
и си спяла

15.07.2011 г.

It's like ten thousand spoons when all you need is a knife

ей така високо, в космоса... да те изстрелва, после да те мачка, в ъгъла да те завира, на земята, ниско долу, където усещаш миризмата на пръст и на прах, и на трева, и си жив.
това, което не те е убило, те е направило по-мъртъв.  летиш и пълзиш,  влиза в главата ти като дим, оставящ спомен, след себе си, но и впечатлението, че един нов свят се е създал някъде сред звездите или на дъното в душата ти. изригнали са вулкани, слънца са залезли завинаги, луни са се създали, сблъскали са се вселените... и целия космос е гърмял, трещял.. а всичко е било вътре в теб.
мазохист.

вътре в теб има четири заключени врати. имаме ключ само за една от тях. за останалите три го крият. не ни го дават. да погледна през ключалката на втората, после да разбия бравата, да нахълтам, докато не стигна последната. ако е празна стаята, ще разбера, но ако има някое съкровище, недостъпно за мен, ще го отмъкна и няма да се върна никога. ще се скрия, под леглото, ако има легло. ще седна до прозореца и ще те чакам, с вперени очи в мрака, докато не се усетиш. ако никой не дойде, още по-добре. ще съм сама с твоите четири стаи. ще доживявам тихо дните си и няма да роптая.

14.07.2011 г.

"счупен ключ. замлъкнал телефон"

нечакано, непредизвикано-мълчанието ти премина всяка граница.


отвъд сините планини. през девет земи в десета.
стопявам ледове, руша високи манастири.
"но аз самата, аз самата... съм много глупава,
 когато в усмивката си се засмея,
и като птица на четири клона се люлея..."

"аз съм в  теб, ти си в мен...
отпреди..."
знам. аз всичко вече знам. и това знание е тежко.
всичко е друго сега.

кога ще съм "жената, заради, която ще застреляш президента".

не сега. не и утре.
няма нужда. нуждата е стара.
едноока. недовижда, милата, горката.

другостта? е в мен.
"като път, изгубен път.... и няма връщане."

а аз умея да обичам.
някои могат да плуват,
да летят,
да рисувят,
да готвят,
да приспиват деца,
да пеят на глас,
да се борят,
... аз умея да обичам.

но и за това се искат двама.

13.07.2011 г.

липси

ей такапросто
безгласно
тъпо
женско
безспирно
недоволно
неволно
двуутробно
безцелно
долно
гадно
пошло
противно
леко
розово
нежно
мисловно
с ръце
със сърце
с крака
с глава
с душа
с косата, миглите, ноктите,
и подметката на обувките
със глас и без глас

те липсвам....

безкрайно.

12.07.2011 г.

нова си и и моямоямоямояяяяяяяя.
цялата ти.

не.

тръгвам с празен сак. няма да се връщам. ще си напазарувам там.

ти си ми любимият анимационен герой. но от 3д-то ме заболяват очите.
няма спасение.
няма и да има.
стига с тази тревожност. гледам напред.
ако те няма на хоризонта ми, няма те и в леглото ми.

такива

ти си такъв?
е, и аз съм такава.
тогава.
кога?
веднага.
няма време.
няма смисъл.
няма мисъл.
има лайна.
и няма път и няма мост.
защото си такъв.
а аз такава.
а те?
не съществуват, аз ти казах.
а скоро ти ще си при тях.
отвъд
границата
на възможностите си.

8.07.2011 г.

като да пишеш смси на телефон, който е спрян. като да чакаш някого да дойде пеша, от друг континент. като да се опитваш да налееш чай във вече пълна чаша (това го знаем добре). невъзможности. трудности и сложности. не можеш да привързваш друг към себе си. всеки в неговата вселена.  уж по течението на една и съща река, но...  "не можеш да влезеш два пъти в една и съща река".
заклещва се душата. за още няколко живота... като остатък, отпечатък.

7.07.2011 г.

стари думи. овехтели и еднакви
губя ги ежедневно
изписват се на челото ми
не мога да ги изрека
копнежът е брутален, зъл и тесен
без въздух ме оставя
друг път присядам мълчаливо
на прага на сърцето
оставям всичко точно както е
без мисъл и подредба
с едно едничко чувстване

6.07.2011 г.

лято

не искам да се затварям между тези стени, белите. софийско ми е. тясно.

помниш ли онзи мирис на миди, на езеро, на вода, на синьо, на зелените бири с мента, на разказите за Африка и онази случайна среща на най-пустия плаж. скачаме срещу вълните и имаме нашия ден, нашата вечер.
с раздрънкания мерцедес, караме към къщата с чардаците, безкрайните, сменят се скоростите с лявата ръка. седим между седалките. после съм изгоряла на очила и се будя красива. ти си само спомен, още на следващия ден.

" аз ще избягам, нали знаеш"
" няма проблем. аз го искам и така"

после случайни засечки, гледаме се на сфетофара през очилата, в огледалата за задно виждане. мълчим. аз с него,  ти с нея.

представяш ми я като малко дете.

"кажи добър ден, де"

аз се смея и я чувствам някак близка. смешно.

някога. в минал живот.

авокадо

глупавата тя. сама си го правиш. наистина. искаш разни неща, казваш, че нищо не искаш, говориш в някакви странности. асоциации.  пространствени абстракции. ти си  котка. а мишки бягат в очите ти. избягай на някъде или се овладей.
или пък намери някой точно толкова луд, който да разбира и последния ъгъл на тялото ти. или му дай време.
но не искаш.
последния път даваше време и на времето... ама... всичко изтече. до последната капка. остана усмивка. зелена като листо, като авокадо, като сън през май.
пазиш си я за после.

4.07.2011 г.

"падаш ставаш продължаваш"

естествено има защо да ме е....
... всичко онова, което се  е събрало под лъжичката и съдържа целия яд, болка, страх, нежност, копнеж, смисъл, самота, раздяла, разочарование, спомен, захарен памук, вафли, шоколад, сладолед, зеленя рокля, червени обувки, сняг, лято, пясък, лодка, весла, кола, пътека, язовир, море, море море.... хиляди цветни залези, няколко петъчни изгрева, чайки, цариградско в шест сутринта, в едната посока, после в другата и ръце, ръце, ръце.... няколко хиляди чифта ръце, едни изящни съвършени, други не дотам, малко груби, недодялани, но всичките красиви. едни ме държат леко зад врата, прокарват пръсти през косата ми, в таксито, в пет сутринта, някои ми сочат блузата, сякаш съм се изцапала, пък аз се връзвам на тази стара шега...всекипътвсекипът.... има такива които ме носят или ме дърпат, или ми удрят шамар - звънтящ с най-унизителния звън на земята или клатят заканителен пръст или ме завиват като с одеало, ей така ме предпазват от целия свят, после държат пръстени и букети, накрая ми махат за сбогом, през някое стъкло, запотено. клише...
сега?
някои не съществувате, защото аз не ви помня, други завинаги, ама от онова най-гадното завинаги, за което няма дума и няма път назад. завинаги във вените ми. залостени, заключени. там, където историята няма памет и няма време и няма мисъл и няма прошка. и е край, страшен и тъжен или хубав и леко грозен, но край истински и категоричен, от онези, които идват внезапно или с години, тъмно предсказани от някоя врачка или усетени на другия край на ноща, когато въздухът се спира на гърлото и се давя в съня си.
"падаш ставаш продължаваш" ... и няма край.
"Градът се превръща във Вселена, когато си влюбен в един от неговите обитатели"


приютяват те нощните стъпки на непознатите,
които следваш без мирис и разбиране,
без цел и посока, без мисъл и особена стойност.

има гласове, музика, лица, събития
хора, хора хора... пак си малка прашинка, въртиш се
като пени... между стените...
всичко е с причина, която вече не може да се улови
няма време, няма смисъл, няма никого
освен очите... в сънищата, безпощадни

тези дни, този град, безспирен  вятър
носи те на раменете си и те спуска от високо
с главата надолу
не мислиш за последствията, само тихо си представяш
алтернативните финали
филм
няма финал този филм

има ли смисъл?
да търсиш под дърво и камък
решенията на енергиите,
които се простират между ръцете на хиляди континенти

има ли смисъл... да завършвам тази строфа
диктуваща се безконечно в главата ми
в тази сива сутрин
в която се мъчи слънцето
да пробие облаците
както аз се мъча да си пробия път
през тунелите на сърцето ми

1.07.2011 г.

ТРУДНИ СА МИ УСМИВКИТЕ. заболява ме лицето от мръщене. изгнивам като тиквичка панирана. трябва да върна себе си. сама. защото иначе после ще е тъпо. и тъпо ще боли.

жените с руси боядисани коси. поувехнали. с оръбени усмивки, очукани токчета. дали от лош живот или?

хващам се, че мисля за глупости. врътвам си мислено един шамар и се смъмрям наум.

гледам небето. сиво, а е розово. външно съм чиновник. бюро. ех, че дума.

няма ли да мине този ден. вече няма място за нищо, няма време за въздишка. сгъстил се е въздухът като крем карамел.

имам едни ежедневни желания. и все не успявам да стигна до тях. малко като мираж се загубват през конските препускания на забързания ден, през хорските лица и тревоги.

не мога да съм стожер. за непознатите. мога да пазя сянка само на себе си. и на още един, най-много двама.

идват ли по-добри дни? или вече са дошли, защото от вътре ми е огнено, драконово, сияещо, лавинообразно и същевременно тихо. като в сън. като в нямо кино. като в мечта.

29.06.2011 г.

празни мисли, на един пълен човек

не можеш да имаш всичко на света. но всичко, което идва или си отива е от значение. и оставя във вените следа, която години не могат да изменят. изтрият. оставя бразда. сърцето никога не се възстановява напълно.и колкото и да те е страх просто поемаш поредната чаша с въздух, изгълтваш я наведнъж и се потапяш... под водата... там, където течението те носи... понася те или те блъска в някой подводен камък.
често ми е глупаво, недоизказано. но всеки всичко знае и няма нужда от думи. правя изборите ежедневно с тази решителност, на която съм способна сама. логични са събитията от последните месеци. това, което последва. съкращавах хората и приемах ветровете, които нахлуваха без предупреждение. уверено, машинално, следвам единствено душата и инстинкта.
и знам, че ще бъда разбрана. без да обяснявам.
казах, че повече няма да приемам хора, в живота си, които не вярват в прераждането и не ходят на палатка. твърде елементарно и същевременно съдържащо у себе си всичко.

20.06.2011 г.

шума на вятъра в житата

и аз искам да си осиновя полярна мечка и да си я гледам вкъщи, ама не става. за това си взимам котка. бяла. казва се мечо. каква ирония.
не можеш да опитомиш нещо, което е диво по природа, което не пуска корени, защото така е устроено. и полярната мечка не се потдава на опитомяване. но това не пречи да я искам.
тези дни мозъкът ми работи на съвсем друга честота. вероятно няма засечки с ничие съзнание. прекалена вибрация. висока или ниска, незнам.

лисицата. спомняш ли си? беше толкова отдавна...

"...  но твоята коса е с цвят на злато. и когато ме опитомиш, ще бъде прекрасно! житото, което е златисто, ще ми напомня за теб. и ще обичам шума на вятъра в житата... "

а дали аз се потдавам на опитомяване? и до колко?
някак все си оставам диво животно.
нямам нужда от разходка. познавам само гората.
но пък имам нужда от шума на вятъра в житата.
и от теб.

винагивинагивинаги

същества... със сърца.
със копнежи.
товарят ръцете си всеки ден...
с тревоги, с разстояния, с невъзможности...
няма ли кой да им каже?





"нищо и никога не се случва по план
иначе нямаше да е истина."

"вървим отново без цел и без посока
а все още сме деца... или пък не?"

"спомняш ли си онзи преход през хълмове и поляни
само с ръцете ни хванати, а в другата държим по бутилка
вино
червено
домашно"
"да. търкаляхме се на връщане."

"много ми е топло.
да се изкъпем във фонтана... само за малко."
"после си тръгваме. ще си полегнем на дивана и ще помечтаем."

" ти някога замислял ли си се за ... пътищата. кой ли ме чака зад ъгъла?"
"по-добре да не излизам. и така сме си добре. после ще боли повече."

"колко е часа?"
"ясин без двайсе` "

"страх ме е."
"и мен, също. опасявам се. "

"добре, кажи какво ти пречи?"
"онзи там с шапката виждаш ли го?"
"аха. и?"
"е точно той. пречи ми."

18.06.2011 г.

за тандемното сънуване. но не само.

доколко мога да чуя предупредителните сигнали... да се отпусна и да дишам или да напрягам съзнанието си за знаци, за предзнаменования, за всичко, което по-късно ще ми е ясно. смисъл. защо се е случило така и как точно трябваше да бъде...
естествено външно се оставям на течението, а вътрешно се свивам като заек, с малко заешко сърце.
през какво преминавам, ден след ден, за да стигна до сегашното, до днешния момент... светъл е мамка му, изглежда пълен с лъчи...  и една тиха идилия... пък погледите се впиват, сливат...
хората са странни същества. търсят онази, безмерната, която те убожда някъде отляво или в стомаха. обичат да им се свиват червата само от мисъл.
онази мисъл безпаметна и обсебена.
за тандемното сънуване. но не само.

16.06.2011 г.

саундтрак

Като издишам дима от цигарата имам еднакво изражение всеки път
като поглеждам в очите ти, сините, търся облаци и вселени
и усещам само теб в цялата стая
другите са фон
мислите и гласовете им са саундтрак на смеха ни
после те обичам цялата, цялата, с всеки атом до последния косъм
на косата, до последната мигла на очите, до последната звънтяща дума
в ушите


Когато отварям очи сутрин искам да ми е тихо
искам да стъпваш в мен предпазливо
като в храм
да се спираш тихо до свещниците
и да присядаш нежно на пейките по ъглите
после да разтваряш с дъха си и последния спомен
от сънищата, бавно да ме извикваш в тази реалност
докато правиш кафето и ме поглеждаш крадешком иззад хладилника


През деня ти си моят саундтрак, обаче
звучиш в ушите ми при всеки удобен момент
и пиша за теб през всяка пауза за кафе и цигара
измислям те в стихове, дълбая лицето ти по белия лист
и те пазя за себе си до вечерта
когато ще ме имаш за себе си

Паля цигара и те гледам с крайчеца на окото си
пееш отново някаква стара филмова музика
докато приготвяш вечерята
затваряш шкафовете с крак
а аз тихо си мисля, че обичам онази извивка на врата ти
която не съм виждал никъде, никога
и у никоя
празните пространства в главата ми се тълпят, като народ, на площад, на стадион, на Великден, пред църквата, като деца пред витрина със сладкиши.
отново се е залепил страхът в душата ми. като дъвка на подметка, като захарен памук за коса, като моментно лепило на пръстите.
искам да летя. като биплан, като джонатан ливингстън-чайката, като щъркел над панчаревското езеро.
обичам късата дистанция. допускам хората, които обичам, толкова близо, че спирам да ги виждам. от близост.
не обичам да ме държат на една ръка разстояние. когато се случи, просто си тръгвам. без обяснения.

14.06.2011 г.

клепки

живееш си в твоя свят.
делят ни хиляди години, часове.
делят ни невидими стени.
бетон.
докосваш се до мен и после пак,
затваряш се зад клепките непробиваеми.

13.06.2011 г.

шепоти

знам, че ще се появиш в момента, в който забравя за теб. ще ми нарушиш безмерното. лежерното и нежното. и после пак ще има тласък. безгласен повик и забравен блясък.
ще се събуждам в очакване, в лутане към твоите ръце. ще се намирам в безвремие, в което ти ще движиш часовниковите стрелки.  и докато се лутам между теб и себе си, навярно пак ще те загубя. или пък ще те имам в някоя странична вечност.  която нищо не забравя. дори зрънце копнеж.
но нека. нека да се случи невъзможното и този път. да има нежности на килограм и думи все свенливи. признания в късен час и чисто нови шепоти.

10.06.2011 г.

"Безплътно пак до мен се движиш
лицето ми недей да виждаш
сега разбирам, че те искам
кажи "добре", играй на чисто."



колко мигове мога да съхраня, да архивирам тихо в главата си, за да погледна после през рамо и да си спомня всичко.  колко място има в душата ми и кои спомени да изтрия, за да има място за нови. кои да запазя?
отварят ми се хоризонтите... безпаметни са тези дни,безкрайни... усещам промяна, отново, за кой ли път. разтварят се чакани енергии. и не ми е банално. въобще. търсиш нещо, криеш се, бягаш, после го виждаш на пътя. или винаги е било тук?

9.06.2011 г.

сахара са очите ти. няма капка вода и пясъците ме прегръщат, докато потъвам там
океан е лицето ти. разлива вълните си по коленете ми
гора са думите ти. с мирис на треви и на летен повей от билото на планината
вятър са ръцете ти. вдигат ме високо над покривите на града
диви коне са чувствата. пускам ги на воля, докато не се уморят

8.06.2011 г.

just the way we are

дали имат някаква съдбовност всичките тези години? в които ни нямаше. а сега ни има. и е логично. ако си пусна нашия живот на филм, такъв направен в оранжевко и жълто, на места малко сив, заради сивите блокове.... дали ако го изгледам ще намеря кога показват пушката и знанието, че тя ще гръмне до края. дали ще разчета на сто процента онези малки предзнаменования, за срещите ни, случайни или не, за това как ни събира и разделя животът през няколко години... дали краят ще е логичен и хубав, сладникав и тъп или просто няма да има край, от тези филми, които остават отворени, така, че зрителят да си го доизмисли. май така е най-добре. никога не можем да се вкараме в клише. защото просто не сме от тия. .)))

6.06.2011 г.

имам своя принадлежност. към тези, с които ме свързват пясъчните минути нощем, птиците, които запяват в три сутринта, жабите, опитващи се да надвикат, някого, който никой не може да надвика...
идва момент, когато си сам и тогава, да просто си сам... в друг момент... сте заедно. не е лошо. просто явно така сме устроени. с изконното право да си щастлив и да си имаш близки същества, ръце, които за теб са отворени, очи, които в теб са вгледани... от неочакван ъгъл.
и неповторими са безкрайните връзки между хората, създаваш ги като паяжини, невидими, докато не ги огрее слънчева светлина. за час, за ден, за вечер се променят хиляди светове, безбрежни, всичко се извърта на градус, за който не е измислено и число. не знаеш какво те очаква, сутрин, когато отвориш очи и си под небето, огъня угаснал, а макси ми казва, че съм "холивуд"... и се чувствам като холивуд, на брега на язовира, там, с коса, цялата в пясък. преминавам през деня като тайфун, отново... леко ми е на душата, смея се на концерта, после очите ми се наливат с три кофи сълзи, при вида на момичешките прегръдки и виковете "Ваня, обичаме те!" ... Господи, колко мъка има по света. но и колко радост, мамка му. сърцето ми не може да побере всичко... разпадам се и се събирам, през пет минути. но действа ми успокояващо нечие присъствие, гласът ти докато заспивам, все едно се носим по течението на една и съща река, всеки в собствения си сън.
и пак съм с усмивка на светофара. колко е лесно всичко. колко е лесно да си щастлив. колко малко му трябва. на сърцето.

30.05.2011 г.

стрели

на точното място прицелваш стрелата

зад ухото ми, до косата

в гръб ли го правиш незная

но оставам винаги до края

да видя дали и този път

ще улучиш

точното място

мекият глезен под завивката

или тихото ъгълче на усмивката

овала на рамото

шепота в огледалото

дали ти свършиха стрелите,

че пак идвам сама

крия се по ъглите

на осветената стая

все ще намеря

пролука

да избягам от тука

28.05.2011 г.

но колко няма значение, колко нищо не съществува,
колко самите ние не съществуваме... нереалните реалности, мъчат се всеки ден да ми се доказват колко са истински, не им вярвам, не вярвам на собствените си атоми, затворени в това физическо тяло. и колко самата аз съм без значение, нещо си помислила, видяла, казала някому или прошепнала зад ъгъла. и същевременно всичко отеква във безкрайната вселена... запазва се някъде и е от огромно значение за ... всичко. всяка мисъл, всеки повик.

и ето стоя в прашната стая. горещо е, лепкаво, съботно-работно, отегчително. и влиза момиче с жълта рокля и сламена коса. боже... тя мирише цялата на цветя, на сапун, на жасмин, на окосена трева, на люляк, на кокиче, на сълза... изпълва цялата стая със себе си. вътрешно ме усмихва, непонятно е как всичко изведнъж е друго... а този цвят на роклята й... той не съществува, възпроизвеждат го очите ми. и този мирис на цветя и той не съществува... ако нямах обоняние да го усетя. а всъщност... и този ден не съществува... всичко е сън, в който сънувам, че сънувам съня си... и така до безкрай. ще се събудя ли някога?

27.05.2011 г.

теб

мисля си има ли смисъл, има ли значение, за теб,
както има за мен
видимото е незначително, не съществува,
отстрани погледнато няма нищо
между нас
и в нас
но все пак се преплитат невидимите нишки

чудя се в тихите си настроения
къде е границата между това да си свободен
и самотен
къде е разликата между това да правиш каквото си искаш
и нищо да не ти се прави

има ли смисъл да започваш
нещо, което след месец ще е приключило
в изисквания и задушавания,
в "ти не ме обичаш, както аз те обичам"
в "защо не ми вдигаш телефона"
и в други клишета,
но има ли смисъл да не започваш нищо
и всички пеперуди на стъклото,
които впоследствие пускаш в корема си,
да излетят на вятъра
ей така
свободни и несъществуващи
целият копнеж изтича в канавката
когато не го подхранват ръцете ти,
когато има само един телефонен глас в слушалката
и три откраднати следобеда
за месец
когато мислим отделно един от друг,
дали другият мисли за мен
но нищо не се случва
освен забавяне, умора, работната седмица
за стотен път приключва,
в няколко думи и две усмивки
наум усмихнати

знам, че всичко знам, но това не ми пречи
да се страхувам понякога,
че все нещо пропускам,
че греша, че се разминаваме по някакъв странен
и особен начин,
че неизживените мигове
се сърдят, че аз няма да си простя тази нерешителност след време
но за това се искат двама, нали?
единиците отделни
не правят числото 2

но и това е клише.

уморих се да се лутам, между двете реалности на
"добре съм така" и
"искам онова"
не е истина всичко това, не е
но го имам заложено в главата си
нормално, човешко
за някого, който е свикнал винаги
да има продължение на собствените си ръце
чрез нечии други

и се появяват други хора,
препускат през дните ми като коне,
емоциите също
и все имам странното усещане, че ги деля
на теб и другите
кога се случи това незнам
и защо точно ти

няма да изрежа този път
всички уличаващи ме думи
няма да оставя поредна чернова
ще си кажа всичко

но какво от това?
отново мнение, което ще сменя
триста пъти за следващите
24 часа
отново реалност, която е изменчива
и нестабилна
като вятъра
като дните, които
ме обгръщат
меки като одеало
и летните вечери,
които често не искам да деля с никого...
с никого...
... но все пак с теб.

20.05.2011 г.

аз не искам, не мога

да те искам и да те стискам

до задушаване да се обвивам около теб

и ръцете ти и лицето ти

и целият ти

аз не искам, не мога

да бъда причина

за теб

все едно каква

и все едно коя

аз не искам не мога

нищо не мога

и нищо не искам

и ми е празно.

17.05.2011 г.

някъде е пролет
облаци се осмеляват
денят надвива ноща
танцуват жълти клони
аз искам да съм на върха
на планината
там където се стеле пясък от сахара
там където се завихрят бури
от пътеките на всички пустини и океани
там, където земята пази сърцето си
и е малка разликата между живота и смъртта

някъде е лято
жени къносват косите си
и носят деца на гърба си
някъде е знойно
мъже дъвчат тютюн под навес
вечерта е с прашни длани, колене
носи залез в джобовете си


някъде е ... тъмно
само лодка се белее
и в тишината сядам
докато ми притъмнее
ех каква душа планета
дайте ми почивен ден
аз съм мъничка комета
скоро имам ден рожден

16.05.2011 г.

точка

просто я виждаш в един миг... естествено не е това, което си очаквал, но въпреки всичко се пълнят ведра в теб и преливат... и не е... не е клишето, което чакаш. да я видиш, означава, че вече си се осъществил, дори да сте се разминали, дори да е било само за миг...всичко е осъществено.

а вече е май

има хубави дни, вечери, нощи, когато всичко е лятно, тихо, спокойно.
потъваш в сън и забравяш останалото. всичко е достъпно.
и ако мога да задържа това състояние. ще съм в нирвана.
приспала гласа на егото. приспала всички несъгласия на азовете.
без да искаш, без да обещаваш. (..."не искат и не обещават те"...)
без да даваш, без да отнемаш.

толкова е лесно
просто ей така

12.05.2011 г.

Белег

искам и мен нещо да ме белязва
белег на шията
или просто някой град
в който съм забравила душата си

белязват ме...
годините прекарани в бягство
белязват ме...
дните-векове със всеки един от вас
белязват ме сродните ми души,
отвъд океана или през улицата
белязват ме думите
белязват ме книгите
четката и грапавият кадастрон за акварел
белязват ме кредата и черният въглен
белязват ме ремъкът на фотоапарата ми
и последните десет пози
белязват ме едно сухо мартини
и две маслинки с бадем
топено сирене, препечени картофи на тиган,
уиски, с неизвестен произход...и грамофоните...
белязват ме два кроасана в три през ноща
и телевизора включен,
защото не ми се спи
белязват ме приликите с майка ми
разликите с баща ми
и съответсвието с брат ми
белязвате ме всички,
с които незнам къде свършвам аз
и къде започвате вие
съшити, като стара книга, с безбройни листи
белязват ме сънищата ми пророчески,
нали ти казах...че се сбъдват
белязва ме цялата ми дълга съдба
като Приказка без край
като Милион и едно желания
с кака Лара
белязват ме белите ми ботуши на сватбата ми
и бежавият гербер в косите ми
белязват ме зъбите ти, когато се смееш
сякаш тихо се впиват в сърцето ми
и немога да спра да те гледам
и се сливат очите... зелени и кафяви
както се слива кладенец с дъжда
белязват ме пясъчните бури
в ръцете ми
и малката фея, която живее на миглите ми
белязва ме ноща тъмносиня
и дните светлорозови
белязва ме сянката от лозницата на двора
и синьото перде на верандата
белязва ме всеки атом от който съм съставена
и ме белязва срещата, към която стъпвам всеки ден
уверена и изтомена да я чакам...
вървя към нея неусетно с тласък, с крачка твърда
вървя към нея... все така белязана...
ех да можех...
но не мога
мога само в тишината да се взирам
докато се разтопя
докато изчезна
и сама себе си не виждам

в какво се съдържа тази увереност,
че съществувам
за това, че виждам ръцете си?
за това, че ме отразява огледалото?
или, че другите хора реагират на присъствието ми
... възможно е това да не е истина

и мен да ме няма
и никога да не ме е имало


така както мълчи телефона
така както вечер съм сама
и няма никого
и просто се изгубвам в безкрая
на мислите си
толкова еднакви
така е напълно възможно
да ме няма
и никога да не ме е имало

не се отразявам в очите ти
не се отразявам и в мислите ти
само в нечии други...
но има ли ги изобщо
и всичко е толкова мъничко
всичко е толкова незначително
всичко...
е
на
моменти
и все пак имам нужда някой да ме подсети
че съществувам
но не само
недостатъчно е
искам някой да ме подсети...
че съдържам у себе си
всичко.

11.05.2011 г.

хора

колко сме преходни само
тленни прашинки
лесно разрушими отвън и отвътре
крехки създания
раними
а всъщност...
войни несломими
създания пред, които нищо
и никой не може да се изпречи
превземаме върхове и дълбини
преминаваме километри
пустини
океани
а дълбоко в сърцата си
искаме само едно
рамо
скут
огнище
топло легло
усмивка
на която да се опрем
докато преминават животите ни
като бързите влакове
на безкрайността

10.05.2011 г.

Бог

мразя това състояние
а искам...

море през декември
лодка с две весла

лято
спален чувал на плажа
и звезди
кола с пълен резервоар
и отворени прозорци

радио, неспирно свирещо до сутринта
някой спи непробудно до мен

късен следобед
неделя
или малка нощ
петък
ягоди с кисело мляко
на верандата
мирише на трева
и жабите пеят джипси кингс

задух в стария безкраен апартамент
спуснати завеси
топли завивки
и тихо влюбване
за стотен път

тихи софийски улици
вървим безкрайно
без да знаем посокота
знаеш ли, че мик джагър е вечен? и е бог.
хубаво звучи, ама на практика не е толкова лесно да избираш трудните пътища. лесно е да вървиш по познати, стари улици, чиито неравности знаеш наизуст. но ако се осланях на това, до сега да не съм се отклонила по-далеч от градинката пред блока, където живеехме, когато бях на две.
смътно ми се мержелее някъде далеч, онова време, нашето.
всичко понякога е толкова забравено и изгубено, сякаш никога не е било.
минали... отминали животи... отдавна забравени... есенни дни.
и потъваш в очите ми в "синьо безвремие"... в нечии чужди очи.

господи, дай ми сила да устоя на собственото си аз, на мен, на моите ръце, на всичко мое. само за това те моля.
защото съм чума... и откъде се пръкнах такава незнам.
има мозък, в изобилие, тече през ушите направо, достатъчен да осъществя всичко, обаче го проумявам едва за ден и после... наново.
накъде бях написала, че да достигаш хората е като да се стремиш ежедневно към слънцето. със залеза всичко започва отначало, до следващия изгрев. е и с мен е така. приемам уроците, после ги забравям и само с тънкото си подсъзнание успявам да ги помня.

ако някога напиша книга, ще си забраня да е за мен. ще бъде за всеки друг, но не и за мен... защото това занимаване на хората със собствената ми персона, колко е досадно... понякога. все едно нямам нищо друго на света, не познавам никого и нищо не е значимо, освен този аз. всемогъщ. ех, в азове се губим, без пощада. лудница.
ще си нарисувам сама картина като на лиз. стъпила с четири крака на земята и гледаща света със сърцето, а не с очите си.
трудно е. да съдържаш в малкото си петдесеткилограмово тяло толкова различни енергии и същества. не е човешко, просто. няма място за всички ни. хайде някой да напусне. онази там... сприхавата, най-добре първа да си тръгне.
ще има повече пространство, няма да съм препълнената чаша с чай.

7.05.2011 г.

не мога да стана друга. рано или късно някой ще ме проумее до последния атом в главата си. но е рано. за всичко.

3.05.2011 г.

Спомням си веднъж някой някога ми каза:" Дните без теб минават неумолимо, като нещо без право на обжалване"...
Е, има право на обжалване. Но не винаги.
еднооката усмивка пускам
всички сте еднакви, друже

"колкото и да се лъжем любовта е безпощадна.
поотделно ни е тъжно, заедно ни е досадно."

после няма път отделен
има само няколко пътеки
свързани с много други
като линиите на дланта ми
но всеки в своя коловоз
и ако случайно за момент
глава надигнем
ще видим единствено себе си

нещо като огледало
са очите ти
дори в тях виждам само себе си

1.05.2011 г.

твърде съм стара понякога за всичко
нищо не се получава лесно
винаги има неразбрали
какво трябва да се случи?
да си закова сърцето на сянка
да се отърся от миналото
и от бъдещето
и от всичко
да се отърся, че Хищницата Любов е наблизо
и да запомня
че когато съм в цикъл
не трябва да ти пиша смси

лично

Отражение на действителността (ми) за разнообразие (едва ли не...)

* * *
знам че всичко е илюзия, знам, че често трябва да мълча, за да не отразявам грешни реалности върху белия лист, които да оставят кофти впечатление в чужди очи. знам. но понякога нямам сила. да съм аз. нямам сила да съществувам в малката си вселена, слята с безкрайната. нямам сила да съм прашинка, да чувствам и да копнея. нямам сила да се събуждам с една и съща мисъл в главата, чудейки се, дали тя е правилна или реална.

имах най-прекрасната седмица. запознах се с толкова нови хора, гледах балкански синдром по станислав стратиев, постановка на мариус и беше великолепно, толкова изпълващо и загряващо, че сълзите и смехът се сливат в едно и хълцаш през смях и мислиш за това, че си българин като всички хора в този салон и само ти и те сте способни да разберете докрай героя на сашко кадиев, който викаше: "хора, срам ме е, че съм човек. срам ме ееееееееееее". не просто българин, а човек. представяте ли си?
после дълго мислих, мислих... всяка вечер се смея някъде, с някого, после се прибирам и главата ми става убежище на безкрайни малки енергии, гадинки, червейчета и плазмодии на душата ми, на отражението от света, който съм прекарала през призмата си през деня. и както вчера каза един човек "от много мислене, понякога се насираш".
е, нещо подобно се получава. накрая заспивам.
и всеки ден е безкраен... някак вълшебен, черешите цъфнаха и тази година, но като че ли са по-бухнали и красиви от всякога. или както ми казаха, явно моите възприятия са по-бухнали и по-широки. от всякога.
и след цялата тази седмица от емоции и хора, е след всичко днес е неделя и на мен ми се плаче, сигурно защото вчера толкова се смяхме, толкова толкова, че чак ме заболя ченето от смях, изпразних се тотално, нямаше нито една смееща се фея у мен, всички излетяха през устата ми. или просто знам, че имам всичко, което съм искала или дори не съм се сещала да поискам, имам го, няма значение, а всъщност нямам нищо. защото искам само едно, а не мога да го имам. и не трябва. защото се уча да живея по друг начин, защото не искам да следвам старите пътеки. защото се насилвам, против цялата ми същност и природа, шеметна и необуздана, сега съм я впрегнала в повод и се опитвам да направлявам този дракон, характера ми, карам го да вдишва огън навътре, карам го да лети ниско над покривите, без да ги докосва, карам го да е тих като лястовица... да излезе от люспестата си кожа и да се пребори със змейските си черти. и е трудно. много е трудно да вървиш срещу себе си, да се бориш като с мечка, с желанието и порива на кръвта си. който е така преходен, мамка му, като всичко останало, и изтича през пръстите ми и се загубва... а аз седя като скала, като тъпан насред площад, като заек в храстите, като малка керемида, откъртила се от покрива и аха да полети към земята... седя и чакам вятъра да ме отвее. да ме вдигне високо, да ме разбие на парчета, да се случи нещо... но не мога. имам тухли в джобовете и не ми се лети. а страхът? той е голям мизерник, и съвсем скоро се запознахме наново. припомни ми всичко за себе си. копеленце.
има ли какво да губя впрочем като нямам нищо?
не.
ами тогава?
"тогава пускай дракона и не му мисли много-много. че от мислене, понякога се насираш".
животът се случва. това е.
п.с. и все пак не вярвам в онова за връзките и хората... защото ако е така, какподяволите ще откриеш светещата точка?

29.04.2011 г.

Очертай си кръг, в който да седиш. През който да не се разпростираш. Очертай си душа. Очертай си крилете, с черни малки кръгчета, през които да не преминаваш. Да летиш по-ниско, защото може да се блъснеш в някой самолет. А от сблъсъка боли. Очертай си щастие. Очертай си мигове вълшебство. Очертай си любов. И не я прекрачвай! Никога. Защото после ще е тъмно. Очертай си себе си, очертай си същност, сетива. По-късно и Тетива. На лък. За да се целиш тихо и пресечено, за да внимаваш с мишените. Очертай си извивка на ръцете и на талията, поза на ръцете и сила на смеха. Очертай си граница. Очертай си световете. Но после не се сърди на никого, че ти е тясно.

"Умира бавно този,
който бяга от страстта и водовъртежа на чувствата,
които връщат блясъка в очите и спасяват тъжните сърца." Пабло Неруда

26.04.2011 г.

и знам какво искам... ама го искам докато не го получа, после е късно или рано,
после ставаме глупаци... и губим всичко... ей така

* * *
повтарящ се мотив
като тънка червена шевица на везана бяла кърпа
Yesterday is gone.

* * *

Има ли и трябва ли да има причина, че се чувствам жива?
И дори на думите им е припряно и притеснено
да изкажат...

като препълнен джоб, като кошница с круши,
като майчина прегръдка...
като свобода
като пръстен
безконечен
без начало или край

сега просто седя
в пространството
вися
и се правя, че не усещам

идват дни... някакви
незнам точно какви
когато всичко ще се промени
защото безсилни сме
пред промяната
но тя носи у себе си
всичко

и от всичко мога да се спася
да избягам, да прескоча
да руша и да създавам
само от себе си не мога
а аз съм тази
която натоварва копнежите
с излишества
и на която никога нищо не и е
достатъчно

а понякога е нужно малко
знаете
но всичко е така преходно
че взе да ми омръзва
както всичко ми омръзва
както ми омръзва понякога
от собствената ми кожа

няма да довърша започнатото
и този път
или пък не?

21.04.2011 г.

а има ли нещо по непонятно или вълшебно
по безгрижно или естествено
от безкрайната близост на четири очи
от безвремието, което обхваща ноща
от това, че всичко е мълчание,
стенание
между четири стени
и една завивка в двадесет и три
и трамваят тупти по релсите
и няма значение ничие
мнение
нямат значение хорските глави
защото ние не съществуваме
аз или ти
защото вие не съществувате
той или тя
защото има само една линия
на безкрайността
и тя се побира в няколко мига
преди да заспя

20.04.2011 г.

Казвам се Иван, но приятелите ми викат Боби

до утре
или до скоро
до другата година
когато ще се върнеш
иска ми се да вярвам, че ще е е утре
или просто в сряда
че ще се събудя някоя сутрин
и ще ти се обадя
на домашния телефон
или просто ще отида до вас
ще звънна на вратата с баничка и кисело мляко
и всичко ще е същото
нищо, че вече те няма шеста година
нищо, че си през океана
просто една сутрин
пак ще сме съседи
пак ще се гледат прозорците ни
пак ще ми отваря вратата с крак майка ти
и ще ми казва влизай на вътре, направо
той още не е станал
пак ще имаш рожден ден, на който
никой не си канил
а всички сме у вас
и ти си ни чакал, естествено
пак...
колкото и да знам, че това няма да се случи
понякога си го мечтая
защото знам, че и ти

19.04.2011 г.

"I wish that I could just be brave
I must become the lion hearted girl
Ready for a fight"

Опитвам се да свързвам мисли и настроения в текст. Отново служа на Думите. Текат в главата ми като реки, искам да ги излея. Като леген с вода през терасата или чаша лисната в мивката. Но знам, че няма смисъл. Няма и да има. Преди време си бях казала "От както разбрах колко празни са думите, живея по-лесно". И беше по-лесно, наистина. Но бързо забравих, усложних. Сега знам, че често думите са или празна вибрация или енергия, която често се материализира. Знам, че Вселената има уши и то навсякъде, във всяко забравено от Бога място и най-добре да мълча. Дори възклицанията нямат смисъл, когато съм сама на сфетофара, просто мисъл, която изплува на устните ми. Достатъчни са мислите, които се сбъдват, какво остава за вербализираните желания. Мога ли да си позволя поне да ги напиша?
За първи път изпитвам нещо подобно на страх. Страх от Думите. Точно от тях? Тези, на които вярно служа или тези, които са ми верни поданици?
Има нещо магическо, което осезаемо усещам, има тънка, прозрачна пелена, която обвива дните ми и която не искам да руша. Удобно ми е в това състояние. Защото отново няма да има връщане назад, а все едно съм се изправила на ръба на земята, за първи път се страхувам да скоча, все едно скачам за малко и после пак се връщам на ръбчето, оставам там, докато вятърът повдига косите ми... а отдолу... отдолу е всичко, което някога съм искала.
И за първи път искам да го захвърля, не искам да го взема, не искам нищо да получа. Уморена съм да взимам, да давам... да градя стени, да паля мостове, да имам сама себе си, да те имам до себе, да ме имаш за себе си... да сме, да бъдем, да Е. Уморена, уморена. От всичко, което можете да си представите, от всичко, което съществува. Изобщо.
Но това е просто един миг. Който отминава, докато мигнеш с очи.

17.04.2011 г.

Днес добре, утре всичко наново

"...омразата създава независимост,
а любовта заробва..."


Една тънка линия между пълната хармония
и големия хаос. За един миг. В който потъват световете,
а всъщност нищо не се случва и преминаваш сух на другия бряг.
После цяла нощ отекват кошмарите в главата ми.
Достатъчен е този миг, да те извади от равновесие,
да те събори на земята и да ти припомни, че има
едни случки по времевата линия, които седят на някоя
точка и съществуват, в минало, бъдеще, сегашно...

Дори незнам защо се съборих,
защо си го позволявам?
И няма сила на света, с която да мога да те излича.
Колкото и да ми се иска. С времевата линия не можеш да се ебаваш,
няма как просто.

Зловещо ми е. Как всичко се архивира, как се пресмятат минусите и плюсовете, как се завъртат моментите като зъбци на часовник, които пасват един на друг. А аз все едно съм между тях, по-малка от прашинка (!) и тичам в стремеж да не си заклещя някой крак.
Но тези чудовища си ги създаваш сам. Като дете, което вдъхва живот на тъмната ниша в гардероба.
Защо? Защо трябва да живееш в главата си? Там е прашно и тъмно и нищо не е истинско и реално. Там е тясно, там всичко е със преобърнати стойности, защото призмата ти е леща, която извърта образите наопаки и те заблуждава. Там се е е свило и егото, блъска се между стените, иска да излезе и да изпояде всичко, което се изпречи на пътя му. Не може. Да живееш цял живот с клишетата. Просто не се получава.
мозък на боза
объркано съзнание
мирис на трева
препълнила съм си сърцето
като чаша с чай
няма място и за лъжичка мед
изливам го на пода


Не искам да прекалявам, да се впускам, да се руша, да измислям стени около себе си или да строя мостове. Искам да съм константа, равнина, хипотенуза, величина, някаква. Устойчива, поне малко. И за малко. Разливам се, после се попивам, тека като река, вливам се като вълна, после следва отлива. Мисля, но мислите не са това, което бяха. Вече всичко е вибрация. Няма стена на която да се опра, само въздух и тишина навсякъде. Удобно ми е в това въздушно състояние, в което просто оставяш случките да се случват. Пък казваха, че това е да си щастлив. Без да се напъваш, без да усложняваш. Опростяваш, опростяваш до последно, като съкращение на дроби, а накрая остава само едно число, което съм аз самата. А всички останали са като малки пчели, жужащи около собствената ми центрофуга, която ме засмуква и ме изплюва през няколко дена. Простирам се на слънце, да изсъхна, после обратно в коша за пране. И в пералнята. Не се уморявам, а се награждавам. Пълня очите си с възхита, докато гледам поредната емоция. И ето, че знам какво искам. От години го формирам, от години го търся, пък то много ясно, че е било под носа ми. И е най-естественото и просто нещо във Вселената. Не прилича на нищо, което да ми е познато. Няма мирис и форма, няма вкус и облик. Но е. Изпълва ме малко по малко, толкова е просто, толкова е лесно, няма драма, няма сълзи, няма величания, няма гръмки и големи думи като любов, вярност, защита, себеотдаване. Има прости правила, лесни за изпълнение. Има желание за свобода, за вятър, за промяна. Да летиш в посока известа само на теб самият.

"Две неща ми трябват на земята -
те са любовта и свободата.
Жертвал бих живота безвъзвратно
за любов,
любовта да дам за свободата
съм готов." Ш.Петьофи

13.04.2011 г.

страх ме е именно от това,
да заробя отново себе си
в собствените ъгли на съзнанието си
силата е слабост
дълбоко ограничаваща и категорична
няма спирка
няма мост
по който да премина
и да се върна назад
там където имаше защита
и не се чувствах едновременно като
на бойно поле
и в легло с пухени възглавници
страх ме е само от самата мен
и от всички магически визуализации
които превръщам в чиста реалност

11.04.2011 г.

г-н Морков

не е лесно да презентираш сам себе си. денонощно. да си високо одухотворен поет
и ласкател на собствените си стихове. не е лесно да се галиш по челото всяка сутрин.
и да си повтаряш колко си красив. гениален. незаменим. с бляскави доспехи.
и ореол около главата си. ще го канонизираме скоро. иначе за къде е днешната литература без него и без неговата женичка, която десперетли се нуждае от още един чифт обувки. уморявате ме, незаменими, с изтомните си въжделения. мисля, че и Светът трябва да узнае за вас. и за вашата проза. а за лириката, може да се помисли дали да не я пуснем да звучи в космоса.

10.04.2011 г.

sleapless

мисля, че знам какво искам. искам да имам силата да правя това от което имам нужда. просто да бъда себе си. независимо колко гадно или тъжно, отчаяно и нереално изглежда отстрани. независимо на колко съм години или какво говорят другите за мен. дали ме осъждат, дали съм им смешна, дали ми завиждат и тайно искат да са като мен, дали ме съжаляват или цъкат с език възмутено.абе мечта. знаеш ли какво е мечта? да я имаш, да я следваш, денонощно, неотклонно и ако има с кой да я сбъднеш... дори тя вече не ти е нужна, понякога.
в нежно настроение съм. слушам the cranberries и си мисля за детството и за това, че слава богу има ги хората, с които се чувствам спокойно, защото просто знам, че са вечна част от мен. до толкова, че незнам къде свършват моите ръце и къде започват техните. и те са мои малки други половини, осъществени по странни начини. но знанието, че това е така, че е нормално и реално и най-естественото нещо на планетата, ето това знание ме кара да заспивам усмихната. макар, че доста често е особена, цялата тази свързаност, предвид разстоянията и отделните ни животи, стряскащо е, свиква се, обаче.
и за детството. уж вече не сме деца. е аз не виждам разликата. нито в смеха, нито в погледите, нито в реакциите, не виждам, просто не ги виждам тези десет години. само едни наслоявания са се получили. по лицата, по душите. но и те не се виждат с просто око. нищо не личи на усмивката ми и на дупчестата ми душа, която до скоро пълнех с пластелин. сега тепърва трябва да я разпълвам, за да правя място за нови усещания, защото не става само в буркан.
обзела ме е сила. искам да изляза и да изкрещя на нощното небе, че аз съм аз и съм тук и сега, и не мога да заспя, защото преливам от енергия. да му прелея малко и на него. а ако ми отвърне с дъжд ще бъде приказка, защото от вчера го моля, но дъжд не идва. кога?