I think of you in colors that don`t exist.

26.01.2013 г.

все сънувам как ме прегръща някой, не зная кой е той и от къде идва в сънищата ми. не го познавам. лицето му ми е познато само в съня ми. и тази нощ беше филм. и се гледах отстрани. място с много хора, градина,чаши в ръцете и едно голямо бяло платно, на което се прожектираха кадри. и на фона на всичко бяхме аз и ти. ти, непознатия. и всичко вече беше ясно помежду ни. и нямаше за кога да се чака повече. защото достатъчно бяхме чакали. и в тази градина, сред многото хора, докосвайки се случайно и поглеждайки се през рамо, ние си се обричахме. в нещо, което имаше смисъл. в пориви, които не търпят клетки. пускахме ги на свобода и забравяхме цял един свят.
събуждам се и котка мяука под прозореца ми. а, да. ето я реалността. таванът и леглото, печката работи, кафе няма, къщата празна. събота на обяд. свивам и пуша. после забравям.

24.01.2013 г.

таван

имах дом. той беше някъде далеч между сърцето ти и малкия трън в петата. между раковска и солунска. между две течения през лятото и три ребра на радиатора през зимата. той беше твоят дом. но в него аз се чувствах. чувствах себе си. и теб. приютявах се у него. извънредно или делнично. гледах на улицата като на заден двор, а трамваите бяха тихи борове, тръгнали по своя си работа. понякога се будех и тихо се вслушвах в звуците, които носи градската нощ. твоето дишане беше моята нощ. този дом е ненаписан роман. остров между пропастите. откраднати въздишки. тайни или явни. сега живеят там непознати. непознати и неподозиращи.

преосмислям

сутрин отварям очи
вали сняг
целият двор е бял
и не сънувам,
а живея зимата

не пиша,
защото съм щастлива
прописвам
защото
не съм себе си

въртя калейдоскопа
на живота си
и имам чай за закуска

оглеждам се
в нечие отражение
и чуждите хора
които срещнах
вече не са ми чужди

преминавам
през прекрасното
ром, планина, трева,
шепа усмивки,
покривката с червени риби
е толкова синя
почти колкото
пуловерът ми
и очите
на моменти

само къмпингите
щели да ми останат
ако скоро не запиша
висше
ми нека ми останат
на вас какво ще ви остане
диплома?

магия тече във вените ми

18.01.2013 г.

три и двайсе` сутринта

вече бутона "нов блог", го бъркам с "нова публикация". моето аз в 3:20 сутринта. след работа и след тежък разговор. винаги изцяло и по правило, нещата не се случват според плана ти. прецакват се, объркват се и се разместват. ако трябва да вляза в клише ще кажа -"майката си ебават". 
седя си тук, на сто и шестдесет километра от дома и се чудя дали този, който спи зад мен на леглото е моят мъж или моят мъж е някъде на сто и шестдесет километра от мен. там седи и се чуди и той. или моят мъж е на хиляда сълзи разстояние. ако е така... аз трябваше да съм го намерила още в шести клас. може би моят мъж е много-много по-далеч. а може би спи зад мен? или е на точно сто и шестдесет километра от мен? или...
другото съм просто аз. лаптопа, музиката, хората, които срещам. и това е. аз съм си аз. побирам се в ръчна чанта за багаж. тежа точно толкова, колкото себе си. имам огромен белег на лявото си рамо и много мразя да говоря за него. казвам, че е от скачане с парашут. и хората ме гледат с еййй такива очи. но мен хората по принцип си ме гледат така. без майтап. нещо им правя впечатление. като им се усмихна и те мяууу... обезоръжени. бива ме в усмивките. гледайте да не ви се усмихна и на вас някой ден. 
но това са подробности. истината е, че душата ми е горяла и сигурно и сега гори, но просто не и личи. умее да се смее и да подритва въгленчета с крак, колкото и да и се пищи. огънят боли.
истината е, че колкото и да се стремя към слънцето, винаги се заклещвам още на някой облак, преди да съм преполовила пътя си, дори.  истината е скрита зад някой камък в стената. но това не е моята истина. и моята къща. истината издирва пътища и пролуки, прекосява морета и планини, изминава хиляди километри пеша... но все пак успява да излезе наяве. и избира странни маршрути. истината я надценяват. по-грозна е от колкото я мислехме. иска ти се да я смачкаш. да и напукаш бузите от шамари. тази истина... дето толкова искахме. заради нея стоя будна, заради нея нищо не е наред. и вървя и клеча и квича и се давя в собствените си сълзи. и съм алиса и съм пандора. и съм просто човек. с колене. с подути клепачи. с накърнено достойнство, с наплескана чест. аз съм жена. но и рицар. и моята чест е моето его. но все пак не изцяло. аз вярвам в това си достойнство. аз вярвам в красотата. аз вярвам в хората. в техните сърца. аз вярвам, че не е това начина и че има по-склонни пътеки. и вярвам най-много в това, че так където расте любов, там друго не вирее. тогава какво?

11.01.2013 г.

sail away

готвя, мириша цялата на кухня. спомням си "мирис". и моето днешно е индийско. къри. мисля за душ и далечното ми.  което чувам понякога, сънувам всяка нощ и денем му отдавам мислите си. зад всяка песен има истинска история. човешка. и нашите песни още не са написани. и пак  прелива сърцето. няма еднаква обич. всичко е в нюанси. обречено или изпълнено.

щастливи са тези, които имат приятели. няма нищо по-хубаво, след майчината любов.  щастлив е този, който има с кого да отплава.

6.01.2013 г.

лесно е да го кажеш, сега, когато си намерил любовта. и тя е едва на няколко месеца. пеперудена и крехка. лесно е, да вярваш в щастливия край, когато го живееш. а какво ще кажеш за десет години търсене? лутане. и сега още десет. въпреки, че всички знаем. и аз и ти знаем до съвършенство в чии ръце ще свършим малко преди финалните надписи на нашия глупав сериал.