I think of you in colors that don`t exist.

18.01.2013 г.

три и двайсе` сутринта

вече бутона "нов блог", го бъркам с "нова публикация". моето аз в 3:20 сутринта. след работа и след тежък разговор. винаги изцяло и по правило, нещата не се случват според плана ти. прецакват се, объркват се и се разместват. ако трябва да вляза в клише ще кажа -"майката си ебават". 
седя си тук, на сто и шестдесет километра от дома и се чудя дали този, който спи зад мен на леглото е моят мъж или моят мъж е някъде на сто и шестдесет километра от мен. там седи и се чуди и той. или моят мъж е на хиляда сълзи разстояние. ако е така... аз трябваше да съм го намерила още в шести клас. може би моят мъж е много-много по-далеч. а може би спи зад мен? или е на точно сто и шестдесет километра от мен? или...
другото съм просто аз. лаптопа, музиката, хората, които срещам. и това е. аз съм си аз. побирам се в ръчна чанта за багаж. тежа точно толкова, колкото себе си. имам огромен белег на лявото си рамо и много мразя да говоря за него. казвам, че е от скачане с парашут. и хората ме гледат с еййй такива очи. но мен хората по принцип си ме гледат така. без майтап. нещо им правя впечатление. като им се усмихна и те мяууу... обезоръжени. бива ме в усмивките. гледайте да не ви се усмихна и на вас някой ден. 
но това са подробности. истината е, че душата ми е горяла и сигурно и сега гори, но просто не и личи. умее да се смее и да подритва въгленчета с крак, колкото и да и се пищи. огънят боли.
истината е, че колкото и да се стремя към слънцето, винаги се заклещвам още на някой облак, преди да съм преполовила пътя си, дори.  истината е скрита зад някой камък в стената. но това не е моята истина. и моята къща. истината издирва пътища и пролуки, прекосява морета и планини, изминава хиляди километри пеша... но все пак успява да излезе наяве. и избира странни маршрути. истината я надценяват. по-грозна е от колкото я мислехме. иска ти се да я смачкаш. да и напукаш бузите от шамари. тази истина... дето толкова искахме. заради нея стоя будна, заради нея нищо не е наред. и вървя и клеча и квича и се давя в собствените си сълзи. и съм алиса и съм пандора. и съм просто човек. с колене. с подути клепачи. с накърнено достойнство, с наплескана чест. аз съм жена. но и рицар. и моята чест е моето его. но все пак не изцяло. аз вярвам в това си достойнство. аз вярвам в красотата. аз вярвам в хората. в техните сърца. аз вярвам, че не е това начина и че има по-склонни пътеки. и вярвам най-много в това, че так където расте любов, там друго не вирее. тогава какво?

Няма коментари:

Публикуване на коментар