I think of you in colors that don`t exist.

27.05.2011 г.

теб

мисля си има ли смисъл, има ли значение, за теб,
както има за мен
видимото е незначително, не съществува,
отстрани погледнато няма нищо
между нас
и в нас
но все пак се преплитат невидимите нишки

чудя се в тихите си настроения
къде е границата между това да си свободен
и самотен
къде е разликата между това да правиш каквото си искаш
и нищо да не ти се прави

има ли смисъл да започваш
нещо, което след месец ще е приключило
в изисквания и задушавания,
в "ти не ме обичаш, както аз те обичам"
в "защо не ми вдигаш телефона"
и в други клишета,
но има ли смисъл да не започваш нищо
и всички пеперуди на стъклото,
които впоследствие пускаш в корема си,
да излетят на вятъра
ей така
свободни и несъществуващи
целият копнеж изтича в канавката
когато не го подхранват ръцете ти,
когато има само един телефонен глас в слушалката
и три откраднати следобеда
за месец
когато мислим отделно един от друг,
дали другият мисли за мен
но нищо не се случва
освен забавяне, умора, работната седмица
за стотен път приключва,
в няколко думи и две усмивки
наум усмихнати

знам, че всичко знам, но това не ми пречи
да се страхувам понякога,
че все нещо пропускам,
че греша, че се разминаваме по някакъв странен
и особен начин,
че неизживените мигове
се сърдят, че аз няма да си простя тази нерешителност след време
но за това се искат двама, нали?
единиците отделни
не правят числото 2

но и това е клише.

уморих се да се лутам, между двете реалности на
"добре съм така" и
"искам онова"
не е истина всичко това, не е
но го имам заложено в главата си
нормално, човешко
за някого, който е свикнал винаги
да има продължение на собствените си ръце
чрез нечии други

и се появяват други хора,
препускат през дните ми като коне,
емоциите също
и все имам странното усещане, че ги деля
на теб и другите
кога се случи това незнам
и защо точно ти

няма да изрежа този път
всички уличаващи ме думи
няма да оставя поредна чернова
ще си кажа всичко

но какво от това?
отново мнение, което ще сменя
триста пъти за следващите
24 часа
отново реалност, която е изменчива
и нестабилна
като вятъра
като дните, които
ме обгръщат
меки като одеало
и летните вечери,
които често не искам да деля с никого...
с никого...
... но все пак с теб.