I think of you in colors that don`t exist.

27.04.2012 г.

щом е способно да ми налее очите, да ме накара да настръхна... да залитна, да изкривя устни в усмивка, да затворя очи и накрая да оставя сълзите да се промъкват под клепачите ми, докато ми стане хубаво, хубаво, хубаво...  значи е истинско! и си заслужава.

25.04.2012 г.

толкова ли е лошо,че
искам част от теб да притежавам,
да споделям

заниманията ти, музиката,
плочите, книгите...
хора като теб
и като нея,
аз самата съм такава
вълнуват ме луната и морето, доорс,
ален делон, бергман и старите руски песни
рисувам с кръгла акварелна четка
и зареждам японския си фотоапарат
с чернобял филм
слушам китари заедно с щурците
и  спя под открито небе
зимата се търкалям с кучето в преспите
а лятото тичам гола по плажа
ровя се в книжарниците с часове
и заобикалям по малките улички
взирайки се в задните тихи дворове
на тавана в моя дом пазя скъпоценности
достатъчни да запълнят с живот три триетажни къщи
сънувам дракони, летящи кораби
и непознати минали любови

бих ти дала да притежаваш малка част
от това
ако ти вдигнеш завесата
на твоите светове
поне малко

18.04.2012 г.

град, земя, вселена... нож

аз неусетно започнах да искам
да бъда твоята локва, в която прогизнаха обувките ти
да бъда този град, по който меко стъпват ходилата ти
да влизаш и излизаш в мен като в къща
да присадяш на верандата ми
да палиш тихичко лулата си и да се вглеждаш в планината
или пък да отиваш някъде по работа,
но после и да се завръщаш
по пътеките ми
покрай улуците и уличните котараци

да бъда град, земя, вселена
разстлана

да бъда кухненския нож
подостряш ме
държиш ме здраво с дясната ръка
разряваш хляба, посипват се трохи
изохквам тихо докато ме оставяш на плота
и оставам тихо и наострено да те чакам
в тъмнината

17.04.2012 г.

завихряне

до известна степен не мога
да потъвам докрай
в едно единствено същество
но стига ми да срещна някой
малко по-буден
за да имам пълната вечер
онази наситената с ненаситното

и така завихрена от
моите си центрофуги
виждам, че
ти си само човек, а побираш
у себе си всичко

гледам те с огромни очи
и не ми се иска да вярвам
че пак ще те срещна
за да не спукам
балона мехурен
на първоначалното
усещане за сплетеност
взаимност
вечност

10.04.2012 г.

мама

... Тихо вятърът тича и небето не е съвсем ясно...Моето малко момиче спи .Щастливо?Нещастно?Сънят сигурно надзърта зад ъглите на съзнанието и бяга...уплашен от толкова мисли.защо не си върши работата този вятър? Ще се договоря със слънцето-на него може да се разчита.Ще блесне светлина.Спи,мое малко момиче..


текст писан от мама, миналата година, горе-долу по това време. помня този страшен ден. няма да го причиня отново. нито на нея, нито на себе си.

6.04.2012 г.

на В.З.
/жените ме вдъхновяват и повече/


аз като млада бях красива
и сега съм
но друго някак беше
имах котешко око
дълга до кръста коса
естествено
с нея завивах придошлите в къщите ми
и с нея ги изпращах
на сбогуване
от ъгъла на големия каменен чардак

на онзи, който поостана
родих му син
и кръстих го на себе си

в очертанията  на петичките му детски
поставях всички мои мечти несбъднати
понякога и сълзи
замина след години
по белия свят нещото и той да дири

сега изтръпваме уши в телефонните слушалки


да, майче, ял, съм, и се обличам
ти как си, зле те чувам...


но не мислете, че тъна в забрава
почукват ми често по входната врата
почитатели
и онези млади поетеси
които така съм вдъхновила
с тяхната проекция за себе си
у мен

а онзи, който се позадържа, детето дето му родих

той си тръгна отдавна
прогонен, изпратен
забравих цвета на очите му

има друг, естествено, да
по-млад е  от мен
и обича меките ми ходила
в длани да държи
вечер
докато съм така уморено спокойна

дните ми и сега са дълги и безкрайни
препускам
въпреки изглеждащата ми преклонна възраст
в очите на онези пилета русокоси
двадесетгодишните

аз съм жена
знаете ли това
каквато не сте и сънували
и скоро няма даже да ви се присъни

умея и винаги съм умяла
с една ръка да приспивам дете
с другата да меся хляба
а междувременно да чета
последната критика
за новата ми книга

4.04.2012 г.

и отново имам себе си
а сякаш винаги е било така
добавките са временни
в чашата разтварях ги сама
изпивам чая, нищо не остава
оглеждам се в порцелановото дъно
усмихвам му се лунатично
продължавам

не желая да слушам ничии думи
не искам насилени чайници
да врят припряно на печката
а аз все да им се суетя

ще си взема кана електрическа
и ще спя блажено на дивана
после ще стана някак историческа
и недовършената строфа ще оставя

другащесъмдругадругадруга!!!

меркурий

излизаме най-сетне от ретрограден меркурий
а луната расте
всичко е друго днес
измито от вчерашните сълзи

ще бъде ли всичко наред, каза ми
не може да ти обещае никой

но аз знам, че ще бъде

въпреки думите, които
всеки може да изрече
и пак да останат празни

въпреки всичко
влизам в друга фаза
и за ден, два
спира да ме е страх