I think of you in colors that don`t exist.

30.12.2014 г.

look at the stars
look how they shine for you
and everything you do
yeah, they were all yellow
your skin, your skin and bones
turn it to something beautiful
do you know?
you know...

колко си светъл. yellow. 
колко мрачина има на дъната ни, но се изплъзва, малко, по малко. капка по капка. навика на черупките, навика на страха и съмненията в същината... в целостта... в сбъдването. в силата ни... твоя или моя.
децата, които си играят с огъня, казват, нощем се напикавали. а ние сме някакви глезеници на съдбата. дришливи щастливци, чиито ръце са държани от ангели. другото е глупост.

29.12.2014 г.

жени

никога няма да бъда жена
да се науча да бъда жена
да имам търпение,
леки лунни хватки,
мъжът е така мек
тесто
никога няма да си спра езика зад зъбите,
да си преглътна сълзите
да се усвоя като малка котчица
и да отстъпя
да се увивам като змийче
да се накичвам цялата с гордите му ордени
да го приемам

слаб
и силен
можещ
тленен
бавен
лош
добър

никога до някога.

до силата на онова отражение,
което ще ме накара да замра.
да замлъкна,
да съм малка,
побирам се в джоба му,
невидима,
неискаща.
и благодарна,
че го
има.

аз в дните си

копнежът и кога пристига жаждата? 
когато до крайна степен липсва течност, 
която да се влее в теб. 

месеците - препуснали кончета, на които дишам прахта от копитцата. 
годината започнала в театъра, завършила... съвсем близо до него. в него. в черупката му. за кратко в изкорубената му кутийка - свят! 
налудности, бягства. безброй поробени сърца. всеки се върти около оста си. отпадат някои. приятелства, разрухи. винаги едно и също - само цифрите на календара се сменят, имената в телефоните ни, имената до възглавниците ни. за малко да прогоня циникът, но ето, че се настанява в леглото ми. 
задушност. криви по тавана. отчетлива промяна - повече вътрешна, от колкото външна. спомени, завити през глава, дремеща любов на пътя ми. мъгли, неясноти, желания, страсти, битки, победи, настъпления, приливи, отливи...тегоби? 
малка вселена, разширяваща се, малко тяло, все по-смаляващо се през месеците на отсъствие на мисъл за него. раздаване, хвърляне, с шепи, с кофи, просо за гладните кокошки. хамбарът е пълен за зимата. чакаме пролет и зелената трева спи под преспите. котките - близо, кучетата - бягащи, лаещи... разединяващи сълзите ми. 
строгите очи на оценяващите, топлите устни на актьорите. гъвкавите тела на актрисите. мирис на сцена, на прах. асансьори, задъхвания, спирачки, безпаметност, сила, безтегловност, готовност - да се хвърля от този мост и да се разбия на парчета като малка дървена талпа, полетяла към изгрева. събирам се. по стария начин. или ако открия някой нов. движи ме, тласка ме, драконовия ми стремеж и силата да бъда цяла, дори след корабокрушение.  дни на съмнения, дни на печал, дни на радостен смях, падаме, ставаме, държим се за ръце и танцуваме. светлини, непознати, пътешествия, спят пред прага ми и чакат леко да ги побутна. звездите, морето, стара кола през нощта пълзи по магистралата. радиото гърми. някой спи до мен.  винаги някой спи до мен. делим легла като малки деца. смеем се, докато не умрат всички ноти от смеховете във вселените. 
думи, думи, думи, букви!!!! обичам те само с очите си и с очите си изтривам всичко. лесно е. думите се запалват, изгарят, спират да съществуват. безсънни нощи, редакции, рев, осъзнаване, бачкай, да те вземат фабулите, това ти е работата. ше пишеш и ше бришеш - до края на света и отвъд! ще умираш с персонажите, ще живееш с измислените хора в главата си. ще се опираш само на стиховете си. ще си носиш книжния кръст. завинаги.
екрани, екрани, светлини, близките ми, възприятията им, светът ни на лента, осветен от бленда. камера, клапа, студ, колата, заспивам, прибирам се, пеша, сега, с теб, без теб, вървя из града, просяците ме поздравяват, цигуларят свири за мен сутрин и после обратно. влакове, чантата тежи, книгите, там под земята, плача на нечии букви, а малко дете се взира в лицето ми.
вечери, нощи, прозореца - самота и светлина, цигари, коз, вино, верандата, птиците ми, катериците ми, мрънкащите ми съседи... гората ми, топлата муцуна на кучето, меките лапки на котките, звуците от съселите на тавана... пролетта ми, светът ми, всичкото.... очите... глас в телефона ми казва, че ме обича и аз съм тук. все още. движи се тялото ми, птичото ми сърце пърха или се дави, но не изчезва и не ме изоставя... дори за миг.

28.12.2014 г.

децата

казваш ми, че съм боец
воин
еквилибрист
балансирам между хиляда стола
люлеещи се във въздуха,
но никога не те забравям

поглеждаме през рамо
към есенните круши,
които
изпопадаха
в краката ни
от онази късна есен,
когато бяхме деца

а ти ме изпращаше до вкъщи,
бутайки колелото си...

сега се опитваме
да задържим онзи пламък
в усмивките
и през разказите
да увековечим
силуетите си,
привикнали на тъмнина


лисица без опашка

снимка ме усмихва днес.
слънцето.
ръцете на баба ми.
избягалото ми куче, което в 4 сутринта ме чакаше пред портата.
софия. силна, когато около теб са любимите. и сняг, дааа!
животът. ранното му оцеляване и късното зреене. 
мокрите ми обувки, принцесешката ми коса.
смехът на непознатите, притегателните им стойности. здравей? довиждане...
и буря в сърцето, но тишина усмихната на устните.
вървя като на филм и превъртам рисувани кадри в главата ми. стигам до последното ниво и поемам на обратно.
лисица без опашка идва на прага ми, гледа с малки очета, и аз я гледам. после си тръгва, умислена, уморена. къде ти е опашката... къде  я остави?

25.12.2014 г.

съм

мрачни въжделения.
опитвам се, любов...
аз всячески се опитвам
да се издигна над себе си
и да не те затормозявам.

но не мога.
липса ужасна.
катранена, черна, немощна,
ъглеста, спукана, тленна.

да те видя щастлив, да те видя усмихнат, летящ...
мечтая за това от вечност.
а добивам само спомени за небивали дни
и горя, в самотата на човек,
към който са прострени хиляди ръце,
но нито една от тях не е тази,
която иска да го докосне.

ten thousand spoons when all you need is a knife.

съсипвам се в безпаметност.
наливам в бездънната чаша и търся свят у нея.
но светът не е истински, знаеш.
когато не можеш да му повярваш.
не искаш.

и се давя в чашата си,
така, както може би са
се давили мнозина преди мен.
в същия час на нощта.
със същата непреодолимост,
безнадежност.
и разкапващо се желание, което
се стича по ръба на света.

а някой друг - някъде
се дави, заради мен,
или заради теб....
но на мен ми е все тая...
не пропускам друг нетленен свят да влезе.
неискаща и неинтересуваща се.
станала на прах и кости.
съм.
мъртви души, хора от минал живот, завинаги погребани в сърцето ми. не ги отривам дори на светлите дни. заравям ги по-дълбоко за сметка на нови, на които да се отдам до последния си атом.
замряла, не дишам. мълча и се разпадам в очакване на иден ден, който вероятно няма да се случи. човек съм. лицемерен или всеопрощаващ, светъл... но човек в крайна сметка. не съм извънземно, елфа или трол. не съм еднорог. аз съм хуманоид. сложно-егоистично изтъкан, опитващ се да блести сред звездите. обичам те. и не мога да го пренебрегна или заровя в двора. не мога да се правя, че не съществуваш.
филми за преродени соул мейтс на коледа ми действат като бумеранг, който хвърлих вчера, но той се връща, за да ме удари право по главата. баам! успявам в последния момент да го спра с един мноого бърз ритник. и да му кажа да ходи да празнува някъде. коледа е, мамка му.
събудих се за живот след дълъг двудневен сън и желание за изпълзяване към градските ниши, където да се препълня от същества, от всякакъв род. да оставя града да се влее в кожата ми, да заспи в пазвата ми, да се приютим, двамата.
цветно и смешно, позлатени гирлянди танцуват някъде из косите ми и заравям всичките си страхове и вълнения, някъде... пазени за следващото утре.
днес никой няма значение, освен аз и златното ми приятелско тристишие, с което мога да споделям всеки страх и всяка нота от смеха си. удавям очите си в нечия чаша, прелитам ниско над покривите и се покривам със случайни погледи, ръце, усмивки, срещи, думи високо казани, за да "не бъдат чути".

и потъвам бавно в музика
без да помня, без да ме е страх
не изпитвам нищо
само топлина и смях 


23.12.2014 г.

обърканост на сетивата. клепачите несвикнали да са затворени - сега не могат.

въртележка и пристрастяване към огъня. когато гориш, в това, което правиш колкото и незначително да изглежда за някого... или нещо.
питат ме "имаш ли щастие?"
аз питам от кой вид.
и вътрешно знам, че го има. независимо.
има го... дали е в нечии други ръце или не, всичко това са относителностите, в които ни склещват рамките на физическите ни тела, в които сме затворени.
а душата ми е в твоята, от толкова отдавна, че е трудно да си го представя, дори.
случвания, от които боли до степен на разпад.
неслучайни. говор. думи. тишина.
някой - нещо иска от мен, а аз пак съм мида, неспасяема. черупчицата пада само за едно име. с причина или не. мога ли да излъжа отражението си? огледало, в което се виждам цялата, от глава до пети.
други думи се забиват в ума ми, смея се на глупавата ирония и на това, че е късно или рано за всичко. винаги сме се разминали. в желанията си... човеци, с опростени, съкратени същности и заглавия.
но не и сега. защото е ясно за всеки, че това си ти. аз. ние. другото е плява. страхът, омерзеностите, болките и недоверието. ако ги премахнеш - остава една светлорозова, бяла, искряща като детско око. дума, която ни е страх да изречем. приличаща на кукла от хартия. лека и мека. чуплива. с душа.

21.12.2014 г.

цвят и свят

здравей, утро...
неделно, спечено, подуто, мъгливо, в което се опитва да се прокрадне лъч през прозореца. съмнения дни наред за силата на думите ми и угаснали желания за перфектност. но не завинаги. умората си казва думите. изреченията. сентенциите.

уморих се да се будя навсякъде другаде, но не и у теб.
светлинка на телефона ми подсказва, че мислиш за мен.

тишина в бяла стая и монитора, който е естествено продължение на пръстите ми. гадно кафе. опипвам лицето си, очите си, с настоятелна ръка, така, сякаш да се убедя, че главата ми е още на мястото си. изтръпнали зеници и мозък лиснат по хлъзгавия ламинат.

отделно от това, благодарна и щастлива. живея дните според себе си, от година никой не ме смущава по груб и зъл начин. ето, декември е, а аз пак съм на края на най-щастливата си година.
и онова безпаметно чувство, което помита дните ми вулканично, съсипващо, но и подаряващо безкрайните светове, нови, вълнуващи... несъществуващи или не... 
в копнежа и думите са се скрили всички онези истини, които винаги съм искала да видя и насила или нарочно украсявах невидими дървета с гирлянди, за да добият поне малко цвят.
сега измислен цвят не е нужен. има го, зад клепачите, зад пръстите на ръцете, в малките ъгълчета на устните ти, които се отварят в усмивка. и леко навеждаща се глава, за да светнат очите ти и да кацнат върху моите. безпощадно сливане на два цвята, за да се получи нов.

18.12.2014 г.

просто ден


безсъници в софия. 
букви скачат из леглото ми, а не дихания. еуфории, място не си намирам.
раздавам цял ден енергия на други. не, че и аз имам такава, но я взимам на кредит от чувството под лъжичката. парцалени човечета търсят любов. клошари кретат с ушанки, слепци с бели пръчки. на всеки ъгъл бабка. в трамвая дрисла с куче, хора с очила. актьор-клошар говори за островски. стари къщи се рушат. грозни блокове стърчат. в ушите ми музика. градът лети в зимната си топла декемврийска сутрин. джобовете ми пълни с думите ти, с трепети на душичките спечени и северни сияния. нося се като зимна пеперуда към светнал прозорец. нося се по улиците отеснели от познати лица. нося се към себе си, нося се към теб. нося се към утрото или към нощта. един от онези хубави дни, когато слънцето те мами, а хората се усмихват. широко. 
с чаша в ръка по цигара, идвам да потъна в очите ти - всеки ден различен цвят, оглеждащи се в моите. вглеждам се в позите ти, малките ти белези, бенки, гънки на устните, косъмчета на косата, брадата. уча ги наизуст ден след ден, както първокласник учи стих за осми март. 
и няма дъно и няма време и няма никой и всичко друго е глупаво, сиво, не ме касае. когато ти си тук. а после светнало, пламнало, търсещо, лутащо се, след минути, когато те няма.
следобед изтощена и плачеща се добирам до вкъщи. сънят е ласкател, безпаметник. тъмна дупка, в която потъвам до шията. 
после се будя и отивам при старата си приятелка - клавиатурата.
превърнали сме думите в наши крехки отражения.
в продължения на ръцете ни, когато не се докосват.

свят хартиен
оригами
лястовичка
лист от тетрадка

с ръката ми в твоята
мога
да вървя до ръба на света и обратно.
или пък да скоча от там.
всичкото мастило на този свят не може
да изпише онова което е в сърцето.

очите са мощни далекогледи,
бинокли,
прожектори,
притеглят и осветяват с друг цвят - несъществуващ.
прокопават земната повърхност
до дъното на океаните
или
високо над облаците
със светлина, която е по-топла
от всяко земно чувство

17.12.2014 г.

ти

летящи мисли се превръщат в звук
на устни доближаващи се тихо.
въртим се в замаяност.
за миг се сливаме,
а после уж е трудно
да се откъснем
но няма разлика,
защото живееш в главата ми.
където си построи къща, на един бор.

понятията се замиват.
изчезват образи.
заменят се с друго.
логично е.
естествено.
спокойно, тихо като в лодка,
понесла се по равни води
лек вятър...
но и буря.
вилнее в сърцата.

спрели едно срещу друго,
сърцата се гледат цяла вечност.
и знаят със силата на всяко знание
че си принадлежат.

не искам нищо, нищо не очаквам!
"и заради това ще получиш всичко"

всичко?
то е тук. няма място за повече, няма място за дума,
за сричка.
няма въздух, дори.


12.12.2014 г.

кочина в стаята ми. непривично оставям да се търкалят различни предмети, незнайно от къде появили се. mess. в душата и в несъществуващите гардероби. мисля в lyrics. не искам  да се съвземам от тези усещания. обратно в дните, когато нямаше утеха. обратно в търсения, мисления, поробени усещания, нужда от заземяване. от пролука -  времева.  ограбени думи, затворени врати на съзнанията. отварят се при вятър, идващ от далече.

с едно желание на дъното, на път да се трансформира в неумолим копнеж.
за прости неща - до толкова естествени, че чак да ти се завие свят.
и онези мечти за човек дишащ с думи и музика, обичащ да пътува, обичащ да говори, но и да мълчи. буден, когато спиш и кръщаващ костите на тялото ти с имена. ключици като запетайки.
петна по чаршафите и открехнат прозорец, за да влезе малко, съвсем малко свят. един миг, не повече.

градът е заспал и непонятен. неразбиращ треперещите ни сърца. и ръцете ни, които се опитват да се държат близо до собствените си тела и да възпират поривите да са на лицето ти, в косата ти, в ръката ти.

да крача с теб по нощните улици и да се скриваме от нощните лампи в някой безистен, като в хралупа. здравей, аз съм тук и устните ми са топли и като за теб направени.
да тичам през безразлични улици и лица, сякаш никой-никога не се е раждал, само аз и ти.
да се намокрим от някой дъжд или фонтан, да премръзнем, докато загубим памет и сила.
да се скрием някъде на топло, някъде, където мога спокойно да разлея чашата си на пода или да опитомя усещанията ти за тяло.
тялото - триизмерно, наситено, достигнало ме.



ципокрили

няма смисъл?
ИМА смисъл.

емоциите (прекарвам ги като слон през иглено ухо)
през разума.
и стават чувства.
(уж)

товаря вселената с мисли
пращам ги като писма в бутилка
и се надявам да достигат твоя бряг
в непроменена форма

прекалено хубаво би било, за да е истина.

позволявам на вкостенялото
си сърце
да се разлисти
пеперудено
без претенция
без очаквания
(нищо не очаквам - и пак съм разочарован)

ускорен курс по убиване на его.
с лопата.
по главата.
праааз, шрааз...
(it's a new art form showing people how little we care)
спирачки.

но!
как да искаш нещо от някого
като самият ти не знаеш какво?
да даваш, вместо да взимаш -
по-добрият вариант

в краткото време на съня
сънувам, че те целувам.
искам повече сън
но няма.

не знам нищо за теб,
а знам всичко
нужно
и
пак нереална истина
съвършено
измислена
завършена
като от онези стъклени преспапиета,
които съдържат малък свят
със стереопорен сняг
и трябва само да ги разклатиш,
за да завали.

леко, нежно като ципокрили
простираме крехки пипала един към друг
без да знаем какво ни очаква
извън кошера.

бавно ме лекуваш от страха.

щастийце.

любимости се случват. уж има спирачка, пък се носим като в шейна, фиууууу, няма спиране по склона, завоите се взимат мъчно. но все пак кормило съществува. здраво го държат ръцете, на моменти го изпускат, ей така за... удоволствие.
невероятна привилегия имаме. точно ние, да. да се чувстваш на място, у дома, щастлив, препълнен. да мрънкаш за най-сладката болка, която ти носи мазохистично удоволствие.
да молиш за муза. да успяваш да я съблазниш. бавно да изкачваш стълби.
да срещаш любимо лице на всеки светофар.
това място, тази сграда, дето се насели в сърцето ми още с първото влизане... и усещането за нереално спокойствие, когато седна на меките или твърди седалки. студените стаи, недоспалите лица... и реалността е като на милиарди светлинни години от онази другата, отвън на улицата.
и не стига всичко това... малко ми беше...
сега
и ти
си там.

прескачаме времеви континуум или не знам, но влизаме в някава ера.. не на водолея, а на винолея, предполагам, защото сме слънчеви-гроздови деца и зимата е наше притежаниe. 
амин.

11.12.2014 г.

подарък

не мога да повярвам, но ето, че коледа пак чука на вратата. и ако имах малко време, щях да напиша писмо и аз на дядо ти с бялата брада и дебелия тумбак. и щях да му поискам, знаете ли какво - време. нищо повече. спрели стрелки, мълчание, топлина и две чаши с вино. тишина - гърмяща тишина, дошла след порои от думи. отпуска за думите - ваканция. стига.

колкото - толкова. всичко друго... вече е тук.

10.12.2014 г.

вещицата любов е наблизо. 
прави от думите ми робини.


резюме на всяка една идея за нея, минала през тялото и сърцето ми през годините. 
от онази детска представа в книгите... 
от възпитание на чувствата до железният светилник. онази, дето с любов, сядаше да зашие копчето на ризата му, а аз дванайсетгодишна и с очи пълни с платноходки... заспивах с радиото до главата си.
формирах се като някакво болно романтично създание, което градеше въздушни кули. 
мама и тате и идеята за тяхната жива, меняща се...падаща-ставаща...  рос и рейчъл и раците... 
спомням си пиян разговор с Бу, в шест сутринта, когато се скарахме, дали съществува или не... тя твърдеше, че я няма, че е мит, а аз много се ядосах и дори се разплаках. смешки. 
следват хиляда сезона разочарования, тълпяха се на прага ми, разбиваха се като вълни. и достигнати само насън усещания. другост, неразбраност...
приятелството като вечен заместител. щастието да имаш с кого да отплуваш. рядко.
и достигане до онзи момент, който се изговаряше по различен начин от различните хора, но винаги значеше едно - живееш в несъществуващия си свят, където няма нито една истинска стойност. колко дълго ме нараняваха тези думи. докато свикна да живея със себе си. колко пъти се припознавах и оставях тепсията на прага. до момент, когато спрях да дишам. дробовете ми бяха пълни с пясък. дълго съвземане, сенки блъскат на вратата ми, търсят от къде да влязат, накрая нахлуват през отворени прозорци и обръщат къщичката ми наопаки. човек умее най-добре сам да се наранява, нали сам си знае слабите точки и натиска по тях.
но колкото и клишета и сърца да разбивах, все вървях по улицата и знаех, че има някаква уловка, но и смисъл. много пъти съм мислела за безплътното присъствие, все сънувах едно неясно лице, усещах как някой ми диша във врата, каквото и да правех. ама дишане, не заплашително, а учестено, опитващо се да ме настигне... някъде там. между раковска и солунска. между кристал и седмочисленици. между баровете и пейките. между софия и вселената. 
любовта не живее на дъното на океана. не е някакво митично чудовище, в чиито корем сме напъхани всички. любовта е една семка, която посяваш на собственото си дъно. покълва. бавно, но сигурно. единствената реалност. в нея няма мъчност, няма трудност. има въздух. не и пясък.
думите, които белязват животите ни са единственото течение, което ни движи един към друг. със силата на угаснал вулкан. но нямаме лукса да се преобразим в насекоми кацнали на стената, които се взират едно в друго, докато не умрат.

9.12.2014 г.

дните

"... защото ние сме като дървени трупи в снега..."
Кафка

творецът на глада,
гладът на твореца?

сезонни възприятия
метеоролози...

сънят
сексът
храната
душата
мирът.


вътре, вътре...
вън!!!
на прага...
до прозореца

релси.
извън.
без броня
със шлем

без гащи
по гащи
здравей...
здрасти!
утре, днес....
разминавания
нереалности...

глупости.

трансформирай ме
преразкажи ме
метаморфозО

не сега
утре
другаде
оф, стига!

мразя ви
обичам ви

добре...
може би...
винаги
някога
същото
другото

тясно
широко
мокро
дълбоко

и умората ме тласка напред, люлее ме нагоре-надолу, наляво-надясно. не мога - не! ще успея - да! сили нямам. сили имам. сили влагам. сили вдавам. у себе си. вглъбявам, преценявам. после сънувам, едва-едва в тези 4/24...
сили имам, сили нямам... успявам.
създавам.
себе си, предимно.





8.12.2014 г.

сутрин

затиснат в статистиката ми
спиш в будно състояние
светиш
произвеждаш
летяща енергия,
която се блъска на прага ми
отварям вратата
и я каня да седне
и да пие кафе.

7.12.2014 г.

ъгълче

виното ми свърши.

пак посрещаме новия ден
заклещени между букви и признания
изпотени
овъглени
задушени
от нещо, което друг не може да проумее.

между две отделни чаши.
които не признават физическите разстояния,
застанали на пътя им.

зная, че думите са особена истина,
живеят някъде в отделна вселена,
но така сме я съградили
като къща,
в която не прониква свят
през прозореца
през цепнатините
на дървените й капаци
къща, с висока ограда,
през която не достигат чужди очи
само твоите
моите.
и е повече от истинска.

и всеки ден е движение, няма константи.
има вливания, разливания и нещо мъничко,
което отглеждаме
и неусетно достига огромни размери.
толкова големи, че се побира някъде зад сърцето ни.
спи и се радва на шанса му за живот.

когато те намерих, всичко беше инстинкт.
подчиних му се сляпо
не знаех причината
сега разбирам.
имало е защо.

спи...
казваш, кацнал си на ключицата ми.
аз съм се спряла на ъгълчето
на устните.
там, където нощуват усмивките от сънищата ти.
и малки феи,
които ме рисуват в съня ти.



спиш ли?
бягам ли през клепачите ти.
бързо, унесено, изплъзващо се
безплътни усещания
стават ярко осезаеми
за измислени сетива
живеещи някъде
в дълбочините ни

събуждаш ли се?
каца ли на рамото
мисълта от съня
носиш ли я
през деня
във джоба на ризата си...

тичам ли към теб?
или бягам в устрема си
да те срещна и да не те срещна
най-много ме е страх от себе си

чудовищата живеещи в телата ни,
дали ще се харесат...
защото меките, прозрачни усещания
са на път да се слеят
преливайки

ведра са раменете ми
почиват на сянка
ще поседнеш ли за глътка
или ще изпиеш всичко
до дъното

не мога да задържа течението
опитвам се
но водата помита всичко по пътя си
вдига боровете растяли
стабилно в главите ни
изкоренява ги
и ги захвърля
някъде далеч

дълго
пресичаме стъпки на площадите
а сега... със страхове
спящи
в пазвите
се опитваме
да вярваме
че още сме живи
и всичко е възможно





комар

топъл зимен ден
там под земята във влака
ми каца комар на ръката
не го оставих да пие
изгоних го
и се мотах сама
под земята
като комар
в топъл зимен ден
но не намерих ръка
на която да кацна

3.12.2014 г.

на Л.

преди време един човек ми каза, че ще бъде в живота ми независимо като какъв.

любовник, брат, приятел, баща...
бях очарована... никой така не ме беше обичал.
но той ме беше излъгал.
искаше ме за себе си.
искаше ме диво и горестно.
а егото му растеше.
чудовищно.
ден след ден.
заедно с моята слабост.
заедно с невъзможността ми да взема решение.
между две човешки течения.

блъсках се и се уморявах.
като пъстърва с отрязани перки.
а когато най-сетне успях...
когато той вече ме имаше
когато бях само негова
той ме ревнуваше и от вятъра.

може би аз си бях виновна за всичко.
на една невярна жена не може да се има доверие.
може би недостатъчно му показах
колко ми е важен.
но това недоверие ни разпадна
на два отделни атома, които така и не се сляха в един.
и толкова болка се вля във вените ми, че
си обещах да се запечатам
да се затворя като мида
поне за известно време.

а днес срещам теб.
ти стъпваш на пътеката ми.
в един топъл ден.
закъсняваш, спомняш ли си?
повтарям името ти със списък в ръка
и те чакам...

минава време.
чудя се защо така ми се повръща, когато те видя.
дълго не мога да си го обясня...
после разбирам...
наричам го с името ти това чувство, което
слагам под възглавницата.
наричам деня си с твоето име.
и изгревите и залезите си.
и всичко.
а си бях обещала да не го правя.

страх ме е...
но ето, че престъпвам клетвата си
и дори се осмелявам да ти го кажа.
да те натоваря докрай...
да се разкрия докрай.
пък да видим.

а ето, че ти ми казваш
"не съм сам"
а аз вече го знам.

и ето, че те разбирам.
че сега ти си в онази моята невъзможна
ситуация
от преди време.

и този път аз искам да кажа
но без да те лъжа
най-сериозно и отговорно
че ми е все тая каква ще ти бъда -

любовта е най-доброто лекарство срещу егото.
искам да си щастлив.
просто е.
а аз да витая там някъде.
с присъствие
или отсъствие.

прекалявам с пълна сила
не зная кога да спра
и не искам
честно - нечестно
трябва - не трябва
понятията се размиват
като акварел с капка вода
и се нося по цветното му течение
между червено и синьо
между вечните думи
обагрени с цвят
който не прилича
на нито един
от познатите
досега
днес млади осемдесетарски лица ме гледат от чернобелите снимки на днешните вече поостарели. наши. родители. и господи как се изплъзва това време и колко всичко е бързо вече, не така бавно, както преди, когато имаше домашни телефони и времето спираше много често. сега времето се случва като вихрушка. като сезоните - примигваш и вече сезонът е друг. не искам да спираме времето, не. далеч съм от тази мисъл. но искам да не го изпускаме, да го държим като комета за опашката, с която можеш да полетиш навсякъде из вселените. и да не го пропиляваме. толкова е кратко. толкова е малко. а толкова много ни чака. работа и писане и усмивки и всичко... постоянното случване и стремежи. копнежи. любов. защото без нея не може. любов във всичките й откачени и невероятни форми. всякаква. задъхана, споделена или не, вълнуваща, трептяща, жива, дишаща, мигновена и нараняваща и бавна и бърза и пролетна и есенна... всякаква.
и отново е зима и отново протести, лайна, омерзености. и на мен ми е болно. и на мен ми е нетърпимо. и аз се чудя къде ще отида утре, когато завърша. след всичкия този труд и рев и мачкане и напъни и радост и сълзи и и и.... извръщам очи от всичко, сърцето ми не може да го понесе. буквално се разпадам от мисълта за това, което се е ширнало из България. а сега трябва да съм цяла, повече от всякога. да имам енергия и устрем.  бля-бля...
а ми е тъжно. и студено. и омръзнало.
но има едно нещо, в което вярвам. всеки избира къде да се роди и според мен (а не само според мен, разбира се) има относително знание за съдбата, която му предстои. относително, защото никога нищо не е докрай запечатано - тук, на земята е мястото на свободния избор. мястото, където можеш да изпиташ чувства, да изчистиш карма, да натрупаш карма. да решаваш. да страдаш. да обичаш.  и сам да си отговорен за това. и както надявам се вече на повечето ви е ясно - няма случайности, няма и да има. заради това мисля си, че не сме избрали случайно да се родим в България. поне повечето, които и след раждането си имат осъзнатост, защото вярвам и в това, че някои го нямат и никога не са го имали. но този осъзнат избор - да се родим тук, да живеем тук, той е лично наш.  и никой за нищо не ни е виновен.
говорила съм много пъти за личния свят, който си изработваш сам, за да оцелееш. ако го нямах, щях да съм умряла още преди десет години.

2.12.2014 г.

няма текст - няма секс. това е положението.

овеществените думи умират като изпълзят изпод пръстите. замират, заспиват и губят смисъла си, докато не оживеят в нечии очи, в нечие съзнание, в което могат да влязат... оглушително.
опират се в мен нарцистични очи, а аз съм сляпата къртица, която рие целенасочено, но все така безока се припознава в силуети, сенки пръснали се... неподозиращи, вклиняващи се някъде, в дълбочината на осезанието й.

кокошчица

клъв-клъв
идва в съня ми кокошчица
кълве уморени криле
кълве остарели зърна
скрива се, бяга
иска да отлети. но не може.
аз ще я приютя.
в меките клепки на съня
зад пухените му двери,
зад реалните
озлобени усти,
зад паветата сиви,
с които римува деня си.
в съня, който ще бъде дом
за колкото пожелае
и другото
сивото
зъбатото
мокрото
калното
ще изчезне.

клъв-клъв.

1.12.2014 г.

нас

знам, че не е толкова лесно
и е страшно
и е глупаво
някак налудно...
безотговорно?


но все пак
и то като всичко
на този свят
има нужда от шанс
онова мъничко нещо
наречено
нас.
а на ухото ми
виси
ключът
колко удобно, нали?

загубено парче от пъзел
безсмислици
равнина
протяжност

търся хълм,
че да виждам от високо
не помага
катеря се
до ръба на сърцето

и се спирам
на средата на пътя
защото
въздух не достига


28.11.2014 г.

дни наред изригвам вулканично и не спирам с кълването си по клавишите. хубавото на влюбването е, че те засипва с муза, че направо те залива и нямаш време да запишеш всичко от водопадите, които шумят в главата ти.
днес е петък и от умората ли или въобще от всичко съм смазана до степен на затъмнение.  нещо ме яде, ей там вътре в дъното на малкото ми тяло. и понеже днес видях, че явно думата "сама" е най-повтаряната тук. а, да и "вселена" и разни други възвишени неща... но няма значение, сама съм, колко учудващо и няма как, освен да си го излея. отново. тук. 
след всичко, което избълвах в последните месеци, за щастието и нещастието, за чакането, за знанието, за съзнанието за самосъзнанието... днес се е настанил в стомаха ми отново старият ми приятел - страхът. честито. впрочем днес разбрах, че в първия си роман димитър димов повтаря около 90 пъти думата съзнание - не е лошо да се знае, въпреки, че тази лекция ми подейства като чук, поради чисто егоистични причини, които вероятно никой не е в състояние да разбере... но! да се върнем на страха и на лайняното ми самочувствие, че съм го погребала, че няма какво да губя, че видите ли всичко съм надживяла и всичко съм надмогнала, ама аз себе си съм надмогнала, та камо ли ВАС. изпадам в автонихилистично състояние и искам да се самоизям, защото виждам как методично си се лъжа и си угоднича сама на себе си. никой не ме е лъгал, никога. аз сама си се залъгвам и най-смешното е, че винаги с една и съща лъжа. опашата като маймунка. днес съм няколко стъпала по-напред, виждам уж по-ясно, не съм онова изгубено зайче, но пак си замазвам очите и си казвам поредната мантра за смелост, а всъщност... така съм зацапала пейзажа, че искам да спра времето, защото всеки евентуален "сценарий" (точно тая ли дума?!) ми се вижда плашещ. но... всяко чудо за три дни, единственото, което не си спестявам и е истина е това, че животът, както отдавна ми каза Илия Д. е като зебра - черно, бяло, черно, бяло, а накрая гъз - а после опашка и фиууууу... айде!
стига.

Turn down these voices inside my head
Lay down with me
Tell me no lies

27.11.2014 г.

парадоксът на несъществуващите прегръдки е, че могат да ти липсват без изобщо да са били истина. 
завихряне, центрофуга, дните летят, бе ай спрете се малко... на нищо не прилича това отсъствие на мозък. безоблачност, въпреки, че навън са се струпали облаци, надвиснали над главата ми като хора пред химическа тоалетна по време на концерт. имам ли нужда от шамар и някой да ми сложи две тухли в джобовете?
но какво друго мога да загубя... освен онова, което го нямам отдавна, така или иначе.  нямаш нищо -  не могат да те ограбят.  и други размишления от сорта на... последните звезди угаснаха - моля запалете лампите. как я събирам тази дуалистична природа, сама си се чудя. амин.

26.11.2014 г.

слива ми се всичко до степен на разливане, до протичане на мозъчни клетки по дюшемето. слива ми се текстът на незнаен, но любим и приказките му, че гледал кротко как  навършва трийсет. сливат ми се песните от плейлиста и отгоре изплува една, която отдавна ми беше пратена и разчленена от слушане, до толкова, че като я чуя да не усещам нищо. 
преливки със снощния вкус на вино в устата ми и разговор, в който потъвам и не съм в тялото си, не съм в стаята, не съм никъде, сляла съм се и чакам да се родя. 
не ми се вярва дори колко безразсъдно глупава умея да бъда и да скачам от върха с главата надолу, като вероятно се мисля за птица, която ще полети. но това е свързано с единствения ми канон - да следвам себе си като месия и да не забравям никога коя съм и какво съм. 
искам да затворя момента в буркан, да го спра, да го препарирам, защото знам колко се разтича после и идват разни незнайни лайна - фактори външни, вътрешни, всякакви, невъзможности, градени с години, вкостенели сърца, его, което мре да разрушава и да не дава възможност за въздух и радост. и сама си се учудвам - кога станах толкова смела и страхлива едновременно? така вярваща в пътищата, в неслучайностите, в хората, в теб, в мен, в остарели истини и наръбени клишета... и цинична, в същото време. рационализирам цинизма си и си давам ясна сметка - той е провокиран, привнесен, не е мой и никога не е бил. чуждо тяло, било тук за чуждата угодия, за това да не съм случайно смешна и неоромантична, да си пукам розовия балон отвреме - навреме, за да не полудея съвсем. в нечии чужди очи. незначителни. колко хиляди пъти чуваха ушите ми, че светът ми не съществува и реалността чака на прага. фак оф. пореден път. този горе обичал смелите. а сърцето ми е винаги младо. умее да се възражда. всеки път.
...със сетивата на диво животно, бягащо от себе си.


Думите са великани. Уголемяват реалността. Приземяват я или я изстрелват в орбита.
Дали чертежите ми по повърхността на Вселената са само крясък... Губещ се, там, където няма условия за звук. Има ли я онази нишка или чертая във празно пространство, опипвам несъществуващото?
Времето е мит. Ние сме митологии.
А аз мога да съм всякоя. Пенелопа. Юдит. Саломе, носеща главата ти на тепсия. Медея, убиваща неродените ни деца. Или Шехеразада, неспирно завързваща думи около шията си, за да се спаси от смъртта. Мога да бъда всичко. Или нищо. Само го прошепни.

23.11.2014 г.

счупени човешки грънци

намираш ли се в буквите ми?
посипвам ли те с овехтели изречения...
разчлени думите.
надзъртай между тях.
тук всичко е възможно.
нищо не е табу.
всичко е свят и шепа, едновременно.
и свободата е начело на парада.

а така ме е страх да ти кажа...
от както ти казах едно.
мълча и витиеватствам, в това съм добра.
казвам много, не казвам нищо.
понякога вдигам рамене и не знам.
а друг път изстрелвам непоискани, нечакани думи.
после дори не съжалявам истински.

"счупени човешки грънци",
 чувам от сцената днес.


после
не ми се излиза от театъра.
както вчера 
исках в тази неистинност да живея
да се пукат артериите ми от фалшиви кино целувки,
макар, да виждам отстрани и камерата и бума,
макар, да тракат зъби и да болят кости от студ.

там само забравям за собствения си декор.
и за бутафорното си
спряло
сърце.

22.11.2014 г.

твърде объркано,
разбъркано,
ръце в коси,
напукани устни,
чаршафи на топка
дървена луличка
меки възглавници
болка
лека
в ребрата
смисъл
усещане
вечер зад завесите
с летящите риби
редуващи се еуфории с тишина
надничат клони от прозореца
оформила съм образ в сърцето
нереален?

но в него има нещо светло
и обрамчено
от небето и облаците

заспивам с благодарност
под възглавницата
че още умея
да вярвам

в нещо средно
между
предопределеността
и себе си

21.11.2014 г.

благодаря ти, Господи, че ме събираш в шепата си. всеки път, не зная как успяваш. благодаря ти за срещите и за разделите. за усмивките, когато най имам нужда и за птиците, които кацат на рамото ми ежедневно. благодаря.

20.11.2014 г.

там, където...

сега съм там, където чакам да свърши песента, за да я върна от началото. чета за чуждата невъзможност, за писането и плаченето, за поезията в социалните мрежи, за всички онези лайкове, от които можеш да повърнеш черва. чуждата невъзможност, след всеки ред става все по моя. 
засядам на стъпалото, в което поне имам знанието, но също и една заклещеност, която ми носи вдъхновение. но нищо друго, светя в празно пространство и се опитвам да си спомня гласът на камбаните. вътре, дълбоко, зазиданите им преливки и тихите им стонове.
не си задавам въпроси, на които отдавна никой няма отговор. мълча и кротко се разпадам на съставните си части. стоя в онова пространство, където всичко е така обществено. и ме завладява усещането, че нямам правото на глас, в тази проста демокрация на сърцата. 
поставям последната точка в предходното изречение и щръква кратката мисъл в главата ми, какви егоисти сме и колко ни е любимо да плуваме като късчета лед в самотата си, която с нищо не може да бъде стопена. получихме безброй шансове за размразяване, но нито един не ни отърваше. а имаше как. сега не. дори да се научим наизуст, да се обръщаме лице в лице в сънищата си, дори да пренесем на гръб огромните си тежести, дори да се откажем от света и той да отвърне лице от нас. дори... 
харесва ни на нас да дишаме с болката си. нали само тя произвежда редове и многоточия.

19.11.2014 г.

щрак, шраз и праз - с любовта шега не бива

събуждам се и мътилката от вчерашното вино се е събрала в главата ми. всичко е същото и нищо не е както вчера. градът сиво оцветен, недоизмислени булеварди ме лашкат в различни посоки.  вървя с айрян в ръка и се опитвам да си отворя очите, да събера мисли, да се сетя накъде отивам и какъв ден е. преплитат се възлови усещания, потвърдени вероятности, запазили вкусовите си качества и надничащи в сърцето ми от вчерашния ден. всичко е толкова точно и частиците така ясно си пасват една в друга, че не смея да им се меся, да искам или да съм недоволна.  нямам и намерение. отпускам се в това доверие, Вселената си знае, пише списъk "to do" в джобния си бележник и се подсмихва. аз й намигам и се усмихвам като в реклама на спестовен влог,докато пресичам светофара на зелено. пресичам и сърцето ти, на пръсти.

17.11.2014 г.

през мен

времето е
малко,
недостъпно,
тясно.
не го притежавам, не ме притежава.
излизат рязко сред другите - истинските, нужните, значимите, разбиращите, обичащите. оглеждам се и е почти празно.
почти сама съм, люлея се на някой малък ръб и тате ме прибира вкъщи.
уморих се равновесия да пазя, не светя ясно, светя с продърпан абажур.
скапвам се и искам да спя, да замина, да се предам?
да се върна, някъде, където с ясни очи ще виждам всичкото и то ще вижда през мен.

12.11.2014 г.

искам тясно склещено пространство, само дъх и опит да те намеря. да не усещам свят и друго, само теб и кожата ти, очертана като пъпна връв в моята посока. вятър няма, тихо е, прилепнало, чакам като дете в коледна нощ, чакам и мълча.

11.11.2014 г.

свят

...а ти придобиваш нов облик в очите ми.
гради зеницата ми със сърцето твое отражение и свят.

9.11.2014 г.

да се пръсна, в мозъка си, дълбоко в кожата си, зад нея, зад слепоочията, вътре в гръбнака ми, да се пръсна, от болка от скука, от безметежност, от омерзения.
да се прекърша, от любов, от чувства, от лудост, от самота, от самовзиране, от листопада, ако щеш.
да се размъкна, както съм се сбрала, да се опустоша, да се самовглъбя, да изчезна, да се затрия, да се удуша, да се предам, да се измоля отново от Господ и от небето.
да стъпвам на пръсти, да моля на колене, да се самосъздавам и превръщам в облак, който плува в очите ти.

защото, мантрата е, че не мога да те накарам да ме обичаш, да ми се усмихваш, да ме искаш, да ме гледаш, да ми правиш кафе, да ме чакаш, да ме носиш, на гръб, ръце, рамене.
"леко, има стъпало!" слизам или се изкачвам, няма значение, ръката ти ме придържа.

но не мога. нищо не мога и нищо не знам. седя и пиша тъпото ти име и дори не мога да ти призная колко ми прилошава, когато те зърна с крайчеца на окото си.

последните няколко дни

 днес
лисицата спи в скута ми,
а аз
пиша монолог за нея
 
 сега
смачканият ми фасон почива
върху плещите на музиката

 щом
клавишите почукват, 
значи всичко е наред

 напоследък
се убеждавам
колко всичко е
на мястото си
и сякаш нищо не ме помръдва.

от скоро
близостите са сгушени
в нови приятелства

 сякаш
почивам, но
се приготвям за скок

 намествам се
на по-удобно,
заемам ли всичкото място
или пък правя малко за теб?

 спя
клепачите ми потрепват
събуждам се до усмихнати лица

 съвземам се
заемам се със себе си наново

5.11.2014 г.

на ръба да се скапя и аналгетикът ме спасява, но сълзите по бузите ми се спускат за друго... силна и по-силна и най-силна съм, но се уморявам понякога и аз съм човек и просто искам някой да ме гушне.

те

Тя обича да спи сама. с три възглавници. понякога я навестява котка. мъжете в леглото й са различни. стаята й мирише на хижа. има много книги и два куфара. глобус и летяща риба. на стената ангел и снимка на залез. под леглото няма прах. Тя рядко пуска телевизора, но когато го прави - го изключва от кабела. вечер сънува обесници и говори на сън. на прозореца й умират нощните пеперуди. които преди живееха в корема й. през деня мисли за филми и букви. прибира се уморена и щастлива. когато ходи по улиците пее и си свири с уста. Тя слуша музика, в която се пее за любов. понякога си мисли, че целият свят й принадлежи. понякога, че не принадлежи никому. пие кафе и често забравя да яде. гледа града като туристка. усмихва се на непознатите.  а понякога им крещи. не обича да я настъпват по обувките.  на излизане от метрото дава пари на цигуларя. има си правила за просяците. те често й искат пари.


Той спи на голямо легло, а до него има плочи и грамофон. обича да се излежава до обяд. пее си в банята и излиза бос от нея. разхожда се гол из къщата и пие кафе на терасата. понякога готви, друг път, не. мечтае, ходи да плува, смее се на анимационни филми. мечтите му са огромни, съмненията също. момичетата в леглото му са различни. някои се заседяват по-дълго от останалите. пише до късно, усмихва се тихо, понякога снима със стар кодак фотоапарат. Често се успива и излиза бързо от вкъщи. Той изкачва пеша стълбите, извежда кучето в парка. слуша собствения си саундтрак. слива се с града.  носи очила.  всички го познават. той обича да свети. проблясва с ритъма на нощта. бърза и говори по телефона. обича зимата. и пролетта. често се влюбва. понякога си мисли, че винаги ще е сам. но винаги е сред хора.

2.11.2014 г.

откровение

чета се назад и в четенето си се спомням. разлиствам себе си у себе си. заривам дупки, цепнатини и неравномерности на егото. колко много премазани съдби, смачкани приятелства, сълзи, копнежи, стремежи, чудя се как не ми се е пръснало малкото злощастно сърчице. някой е бил до мен, после але хоп, скачай в пропастите и напук на всичко изплачи очите си за хиляден път. спрях да броя, твърде отдавна. но от съвсем скоро започнах лесно да заравям, лесно да забравям, лесно да преглъщам залците умора и несигурност. не търся на кого да се подпирам. отдавна се подпирам на себе си, за по-лесно. а отдавна беше желанието за това и невъзможността да го осъществя. сега се получи лесно. лесно изплувам, трудно се давя.  мачкам само с безразличие и толкоз. който чака - ще дочака, ми е написал преди много, много, ама много дни, човек, който също се сблъска с озъбеното ми същество, в момент, когато се опита да се насели у мен прекалено. напомнят ми сега само чаршафите, които видях онзи ден. дежа вю, което обръща корема ми и искам да повърна. вкопчвах се и се вкопчвах във всякакви болни умове, докато не разбера, че трябва да лекувам моя си, а не техните.  мислех, че като ги спасявам, спасявам мен. разбрах, проумях, имам го, това, всичкото, за което ронех сълзи от крокодил.
питала съм като малко уплашено зайче, само, че с драконови крила, още неразбрало, че ги притежава: идват ли по-добри дни? или вече са дошли, защото от вътре ми е огнено, драконово, сияещо, лавинообразно и същевременно тихо. като в сън. като в нямо кино. като в мечта. 
помня, много добре, сякаш беше вчера, тихото същество, което живееше в корема ми и се хранеше с човешко месо и как никога не му стигаше и винаги искаше да се залости зад нечия врата, да се приюти някъде, при някого, който да му казва "обичам те". помня и ангелското си начало, което се уморяваше да се бори с демоните, страхуваше се и зъзнеше в студените зимни дни, когато щастието беше зад решетки, зад нечии други ръце, зад ъгъла, там, при някого, когото вечно чакам и той идва, но се оказва поредното емоционално-рушащо-ме-същество, което иска да застана до него, заради русата си коса, заради умния си поглед, заради тясната си рокля, заради някоя си глупост, заради внушението, че ме обича и заради ред други неща... неизвестни никому....  
и аз все така се влачех след тъпата си надежда и някъде между всичката тази простотия един ден, мамка му не помня кога, но не беше отдавна, един ден се опрях на себе си и разбрах, че няма никакъв смисъл да чакаш нещо, което те е подминало, няма да дойде или нямаш нужда от него. отпуснах се и реших, че ще живея, заради друго. и като момичето, което се опитваше да ме убеди, че няма страх, че страхът е мъртъв, да точно като нея, с малката разлика, че страхът никога не изчезва напълно, просто намира нов начин да излезе и да те сграбчи за гушата. но както и да е, вече не се страхувам от страха и от нищо не се страхувам. и дори вече влюбването ми не е така случайно. не е така смъртоносно и насилено, не е така очакващо и застрашаващо животите на обекта и субекта. не е. то е едно светло чувство, в което няма какво да загубя, дори да не получа нищо, дори да ме заболи, дори, дори, дори... радост от самото му съществуване и никакви очаквания, отварям спокойно обятия, разпервам се, разлиствам се, разпъвам се и чувствам, че съм нова, цяла и завършена, себе си, колкото никога.

1.11.2014 г.

отклонения в малката душа на писалката ми, която развива недостатъчност на мастилото си и търси молив, че да му сподели колко й е криво, че скоро ще стане непотребна, а с нея не написаха и една дума, която да й е истински симпатична.

ноември в малкия-голям град

понякога съм уморена от града. от сезоните му, от сградите, от обитателите, от писателите, от актрисите, от вечните барове и от думата "здравей" на всяка крачка. сякаш живеем в малко селце. всеки е спал с всеки или, ако не е... скоро и това.  подземният влак ме поглъща в топлия си стомах и бягам към малката си стая, където съм невидима до следващото утре. 
заведи ме някъде, където ще забравя този свят. заведи ме някъде, където никой няма да ни срещне и никой няма да шушука зад гърба ни. заведи ме там, където никой не ни познава. отведи ме, само за нощ, само за ден, някъде в краен квартал, на никому неизвестна улица.
а после пак ще им се усмихвам, защото въпреки всичко, знам, че ще ми липсват.

23.10.2014 г.

въпросителни

обърквам ли те със себе си, разбърквам ли те целия? карам ли костите ти да скърцат, да пукат... от облекчение или от омерзение?
далечните близости, все това ми е в устата. а така искам в устата ми да бъдеш ти.  не искам да те изяждам на една хапка, искам да те гледам отдалеч, как пристъпваш към мен - бавно и с лека стъпка, носиш се като миризма на палачинки в неделя сутрин. носиш се като малко корабче, хванато от вълните, люшкаш се насам-натам, а аз седя на брега и заравям ходила в пясъка.
стъмва се вече, залеза иде, чакам ли те още, малка лодчице с платна от цветни шалове?

19.10.2014 г.

спряло чувство, блокирано и сепнато от разстоянието помежду ни. толкова далечна е онази есен, когато чакахме да пуснат парното и се топлехме под завивките. сега не чакам нищо. имам си независим конвектор и шепа тишина. и чувството, че живея на края на света, там където очите ти са спомен и отражение в малкото ми огледало. гледат ме. мълчат, не издават израз или чувство. казват ми, че нищо не е свършило, а всичко е приключило. отдавна. още онази пролет, когато валеше сняг и попарваше напъпилите клони. а у нас увяхваха неизречени думи.

15.10.2014 г.

аз и фори светулката

в седми клас харесвах момче
много го харесвах
казваше се христофор,
може би някои го помнят...
тати му викаше фори светулката.
фори беше висок и със сини очи
никога не съм харесвала синеоки,
но
него го харесах
изглеждаше ми голям
а казваха, че преди
си имал по-голямо гадже
от класа на сестра му.

и аз си имах гадже.
но го оставих без обяснения
заради фори.
високия, синеокия.
въпреки, че не смеех да го погледна
толкова много го харесвах,
че като се прибирах вкъщи
не можех да си спомня лицето му.
помнех само синьото му яке.
аз бях от най-приказливите
но щом видех фори
и млъквах.
фори се върна при неговото
по-голямо гадже.
помня как се целуваха.
а аз ...
седях и ги гледах.

след години
(мисля, че вече бях
достатъчно голяма,
за да пуша цигари,
да пия водка
и да правя секс)
с фори светулката пак се срещнахме
той беше все така висок,
синеок
а аз вече не си гълтах граматиката
като ги видех.
смеех се много
и само след няколко часа
прекарани заедно,
вече се държахме за ръце

после дойде лятото
работех в кварталния бар
фори ме взимаше вечер от работа
и ме изпращаше вкъщи
понякога ходехме у тях
и гледахме филми със сестра му
и гаджето й
майка му беше приятна жена
и много ме харесваше
(като всички майки)
няколко пъти ходихме по разни вили
с мои и негови приятели
возехме се в коли по сто човека
пиехме
пеехме
палехме огън
а вечер правехме секс
аз и фори светулката
секс като вятър
като дъжд
секс на шестнайсетгодишни
меки
бели
слети
тела
и ръце
носни кърпички
тихи стонове
и развятите борове
после спяхме
голи
преплетени
а на сутринта си събирахме презервативите
и се гледахме с махмурливи очи
и глуповати усмивки

после дойде август
той замина на море
аз останах да работя
и така се случи
че когато той се връщаше
аз заминавах
пак на море
не се засичахме в града
за около месец
но имахме телефони
първите седмици си говорехме
тихо се целувахме в слушалките
шептящи и дишащи думи
и хрипове
после той не звънна
после аз
после забравих
и така... мина месеца
мина следващия
и всичко изтече между нас
без вопъл и стон
една шестнайсетгодишна любов
недоразбрана
и спъната.
която умря още в седми клас
но ние все пак искахме да я случим
и ето, че тя ни научи
че когато не се получава
просто не става.

и един ден се срещнахме
случайно на улицата
аз с мои приятели,
той с негови
и се поздравихме вяло
като съседи
като стари познати,
които едвам помнят имената си
уж.
и днес, когато вадя този спомен
е, защото ти ми напомняш
на фори светулката.
но не защото си висок
или синеок.
напомняш ми, заради това, че
когато не те виждам
не мога да си спомня лицето ти
(явно много те харесвам)
но и  заради това, че когато
не се получава...
просто не става.
опитвам се да не мисля, а в мисли се застопорявам,
в скоби се затварям
следвам невидими стъпки по счупен паваж,
следвам нещо в сърцето, което
не знам дали съществува.
нямам пред кого да го изкажа,
освен белия лист.


и не мога да повярвам, че не оставям отпечатък у теб
и се чувствам като ненужна хартия, която
още неизписана отива
директно
в коша
за стъкло.

13.10.2014 г.

букви, ноти, щастието е заседнало като бучка в гърлото ми и не ми се ще да го преглътна. някой горе ме обича.

9.10.2014 г.

немея пред клавишите. събуждам се с измислен образ в главата. 
високо, високо, високо... застани, не, ами вече си застанал. дигам глава нагоре, за да видя очите ти. разлюлявам се в неравновесие. къде е истината и къде нереалността, не мога да преценя. опитвам се да се отстраня, да погледна косо, да се застопоря, да помисля. блъскам се в собствените си стени и нося примирението за нещо умряло, преди да се роди. страхът те смазва, колкото и да говориш на другите да са смели. смазва те цялата неувереност на привидно вдигнатата глава и физиономията, в която потъва всеки случаен или не, но не и... той. 
градът мирише на мокро куче, на кебапчета, на хлъзгави тротоари. търся го сред стените от хорско омерзение. намирам бряг у себе си. разминават се влакове. като пропуснати срещи.

3.10.2014 г.

много искам да ме изчетеш докрай. бягам през глава от желанието си. забравеното сърце в петите, бързането по коридорите... седмицата ми прелита тайфунеста и се блъскам в парфюма ти. разтеглям секунди до вечности, чакам да зърна лицето ти. после се крия зад очилата и разтеглености на устните. слагам ръце в джобовете и кълча кълки към къщи.

1.10.2014 г.

всеки сгушен в собствената си вселенка
баем си 
на страховете

приятно и меко
се движа по улиците 
потънала в мечти 
и в собствената си усмивка,

в книга  намирам билет от влак, 
визитна картичка, 
листо 
и куп подчертани изречения
пръстите ми се сливат с нечии невидими, 
държали тази корица, 
сливали зеници 
със същите думи и смисли. 

бавно се прибирам от театър, 
крача към къщи 
настъпвам роклята си. 
усмихвам се на някой спомен, 
прелитащ
през главата ми. 

защо помъдряването идва така бавно и мъчително? удобно ми е сега у себе си, у дома се чувствам с тяло и душа, както никога преди. 
благодаря ти, Господи.

18.09.2014 г.

гнила ябълка

в повечето дни съм принцесата, която язди дъгата и се възкачва на пиедесталите в собственото си сърце. или при по-добър късмет, в нечие друго сърце. но понякога има слънчеви дни, с нищо непредсказващи за самота и умора, налягащи ме в случаен следобеден час, извил се над главата ми като дим, като пушек, който не пресъхва, не си отива и не се размива в очертанията на синьото есенно небе. музиката подпомага тези тленни процеси. засилва страха от самота, който странно се примесва с непреодолимо желание за самота. смесват се копнеж и страх, сякаш бягат и се преследват едновременно. искам те и искам да те няма. 
аз съм яма. в която потъват щастливите ти очи, щом ме видиш. но освен всичко, което толкова ти харесва у мен, наред с величавите ми шеги и хубавите ми крака и всичко, боже, всичко, което така те мами и притегля... наред с тях седи една гнила ябълка в дъното на очертанията ми. скапва се и гние, после произвежда експлозии. тогава, когато й омръзне, натежи й нещо или пък просто иска да бъде оставена да си гние насаме. и сега не ми казвай, че искаш да я изядеш тази ябълка, с все гнилите й семки. не ми го казвай, защото никога няма да си тръгна, а щастливите ти очи ще ме съсипват. бавно. ден след ден. докато съвсем не изчезна. и остане само гнилата ябълка.

3.09.2014 г.

актьорите
словесни и телесни
актьорите с лице и смисъл
тесто и гума
повик и желание
залепят се за дървения под на сцената
а после литват като сенки шмугнали се
пролука търсят за таланта си
пролуки търсят и в душите си

30.08.2014 г.

 Когато денят се заниже още "от първи петли" няма как да не е като с шейна. Четири сутринта, тъмно като в гроб, вятърът сърдит, таралежи в двора търсят жабки по вадите. Намусени крачки влизат навътре в тъмнината и вървят към близката гара, после ту-туууу, разговор с непозната, непринуденото добро се шмугва в шепата и следват сълзи през стъклото... Господи, как успяваш да събираш и разделяш хората така за минути?
 После О, мой мил роден град, който съдържа всичките ми бивши и повечето бъдещи, доста недорасляци, но и няколкото светли лъча, без които душата ми никога няма да е цяла. Бързам към вкъщи, после наобратно, после пак бързам  и денят ме върти в пипалата си. Усмихват се тези, с които се разминавам, усмихвам се и аз. Мога го. И колкото повече давам, толкова повече се удвоявам. Не може да ме събори нечий недоносен ум.

25.08.2014 г.

без точка или запетая

але хоп
плясвам с ръце
и пристигат в душата ми
всякакви същества
от различни видове
родове
аз ги събирам като песъчинки полепнали
олекнали
изтърсвам се или
им се радвам за няколко мига

и пътувам
през вселени човешки
там пръсти вплетени
искат да ме милват
в мене да се впиват
устните си да оставят
на рамото ми
или сълзи в окото ми
забравят

но няма
няма цепка да ги спусна
няма как да не пропусна
да стистна устни
да започна
да се отбранявам
в шепотът им се калявам

и седи на дъното проклето
онова чувство
непревзето
чувството затиснато оттатък

аз и ти

и само Ти

в остатък

21.08.2014 г.

изкъпах се в следобедната ми сутрин
а сега косата ми още мирише на теб
тези полепнали вълнения
от разтеглената нощ
от събуждането
в твоето легло
и осъзнаването, че те няма
сякаш съм на пет
и искам силно да извикам майка си

20.08.2014 г.

свободата

не искам никой да се цупи
душата ми да смущава
да мисли, че смехът ми може да се купи
или, че съм длъжна времето си да раздавам

искам свободно да ми е около вратлето
със самота ще си платя -
когато трябва
но никой да не мисли, че
е възможно
душата ми да заставя
ръка върху ми да поставя
или пръстен до кутрето

аз съм лекокрило
с мека грива -
на юзди не се потдава
на копитцата тежат сандали -
не подкови,
а усмивката ми се отдава
срещу шепа пръст
или пък сълзи
срещу смигване прикрито
или шепот нейде на закрито




17.08.2014 г.

неделя като ден и състояние

плужек е долазил до прага ми и е умрял там. празна къща за първи ден тази седмица. спокойна и тиха нощ, сутринта нахранвам всички гладни гърла, правя си кафе и излизам. ветровете са се съюзили и искат да ме вдигнат, заедно с караваната. на плаж горубляне е студено. сама съм и се имам, спокойно и пълно ми е, празнината се стопява, с всеки изминал ден и всичко, което ми тежи, на моменти потъва някъде под усмивката ми. тази тиха ситост на душата, не може да я купи нищо. сам я изработваш, от естествени материали.  
иначе от разстояние усещам, че скоро ще паднеш в ръцете й. и тя ще падне в твоите. дано е добре и за двама ви. аз съм паз. и отново опитвам да видя лицето, в огледалните сънища. допушвам един фас и мисля за близостите, които са далеч, но всъщност вградени в кокалчетата на ръцете ти, дори, когато не ме прегръщаш.

12.08.2014 г.

i wanna be yours

Заради това ли се смееш на шегите ми,
хващаш ме за рамото
и се държиш близо до тялото?
Взимаш ми цигарата и опъваш,
дърпаш,
сякаш ме целуваш,
искаш в пазвата ми да се скриеш
и очите ми върху си
да държиш.
Като котка на перваза си,
обикаляш,
а шията ми е бяла, както винаги,
и свободата там се е стаила.



в средата на август

и ето как думите мълчат, квичат, скучаят, а после се изсипват пепеляви над главата ми. а аз подскачам като дете в дъжд и се опитвам да ги хвана. посядам в сянката зад сърцето ми и разпервам пръсти на краката. три дни щастие, в които се побират цели седмици, а после гръм и тишина, полегнала на раменете ми. срещи по гарите, разменени усмивки с непознати, всички са красиви и ме канят на диня. изникват от ъглите и се напъват да измислят нещо, с което да спрат вниманието за минута или две. аз съм усмихната винаги и мила, но с онази малка чупка в ъглите на устните, която издава бойно поле в сърцето ми. много паднаха сами, скочиха през пропастта или се изгубиха, но и много ги свалиха мечовете в очите ми. 
спя в горния ляв ъгъл на навеса, зелен брезент и гласове край огъня. риба и русенска ракия, децата отдавна сънуват. всичко е на ръка разстояние и дори онзи, който винаги се населва в сънищата ми, но не мога да зърна лицето му. върти се някъде наблизо и усещам почти допир, но неосезаем, невидим, запрашен от всичко, което лежи в миналото. няма страх у мен, нищо не ме мъчи или държи за гушата, за пръв път от векове насам. дишам с пълни гърди, очите ми гледат хоризонта, светът е истински и измислен едновременно. измислен от някой сънуващ великан и истински като топлата земя, в която заравям ходилата си.

8.08.2014 г.

и какво от туй, че има толкова спекли - недопекли, бишкотени, без крем, глетави, млекави, някакви-никакви. и какво? че нали аз имам очи, да видя и уши да чуя и не е само това. отварям прозорците и се надигат сълзи, само, заради нечия строфа, гениална. гениален си и теб някога ще те срещна, ако вече не съм те срещнала, анонимнико. защото, докато се калява стоманата или се разпада нечий свят, все по-голямо място се отваря в сърцето ми. за думи, за течения, за разбиращи, за мълчащи, за търсещи, за имащи, за нямащи, за разписания без график, за гари и слънца с рошави пипала.  ебем ти и търсенията. не търся нищо, нещото само ме намира, магията дебне зад ъгъла и светът ми е в движение, променя се, но остава винаги магия. забъркана от стара вещица, с кози крака и нечии пръсти, ето преследва ме и аз му се давам, както винаги. пътят се е ширнал, обичам да го казвам и НЯМА КРАЙ И НЯМА КРАЙ НА ШИР И ДЛЪЖ.
Господи, има толкова много нежност на този свят, така, както си го създал... че се чудя дали си заслужава да плачем или трябва да плачем... от нежност.
искам да ме снимаш гола
да преливаш в зениците ми,
да се уталожиш в дъното ми
и да се свиеш там
до края на блендите -
където не прониква свят,
където е неизмерима вълната на
светлочувствителния материал
само за ден толкова силни думи от различни хора. един ми казва, че му е все тая за мен, друг, че иска да държи ръката ми, трети настоява, че съм чудовище, а четвърти, че съм от малкото останали приятели. как да си съставя мнение за себе си? добре, че отдавна се научих да ги спускам по пързалката на недоволството си.  различните ми образи, пречупени през малките им призми, от скоро спряха да вълнуват душата ми. а вечер, когато си легна, не забравям да благодаря за възможността, дадена ни от небето - възможност да изпитваме чувства, докато още не са вкаменели сърцата ни.

6.08.2014 г.

... и чувам краткото ти име сред хаоса от много имена.

1.08.2014 г.

празнината я запълвам с дим
имам? нямам?  изброявам...
празни си ръце затварям,
а животът ми е сън.

непоръбени влечения
не са за мен
самотата не стопявам
умножавам я
светлината си спестявам
за да бликне утре
в следващ ден

crowling back to me? -
няма да се случи
всичките ще ви затрия,
несполучия,
недоносени течения

елементарните обноски. нежности. have u got the guts, да кажеш добър ден, благодаря и извинявай? стига снима ми салати по морето, мента разлята по потника и засилени контрасти. а в главата - празнина, а в празнината - дупка.

25.07.2014 г.

и отново заклещена на ръба
между света и себе си
си свиркам
паля
гася
продължавам
всички преминали през мен
минават кратко през главата ми
спират се
присядат
отминават
а аз
както винаги
съм още цяла

загръщам се с жилетката на майка ти. мисля за пропиляното щастие. някой свири на китара. няма го този, от когото да се разбунтува сърцето ми. чувството ми е повече от самотно. а насреща ми чужди хора, които не разбират гладките трептения на дланите ми.
прокарвам пръсти през косата си, опъвам ходилата си. леко изпукване, десния глезен, минали травми, които ще бъдат винаги с мен. напук на заминаващите хора от живота ми. и сякаш никога нищо не е имало толкова никакво значение, колкото образът, който седи между веждите ми.

23.07.2014 г.

облаче

мое навъсено облаче, съдържащо у себе си гръмотевици и усмивки в равни части.
моя сключена вежда с бръчка по средата.
моя нестихваща стихия, която искам да удуша.
ти си...
сърце, шепа, планина.
мълчание, рай, ад.
думи -  нестихващи и неизящни, но твои.
душа - тънка като оризова хартия, скрита под девет юргана като грахово зърно.
не ставаш за ядене.
не можеш да обичаш.
не можеш да ме усетиш.
но можеш да дишаш в ухото ми като пристъп на дълга кашлица.
да ме повдигаш във въздуха с дъха си.
можеш да тичаш с мен под дъжда, докато не се удавя в смеха ти.
можеш да ме държиш за ръка веднъж в месеца.
можеш да ми казваш, че съм никоя.
можеш да виждаш само себе си в отражението на огледалото.
нищо, че аз седя прилепнала за гърба ти.
можеш да ме накараш да плувам като акула около бялото ти тяло.
можеш да пазиш тайните ми.
макар не за дълго.
можеш да ме караш да се усмихвам месеци наред.
а накрая,
да ме принудиш да те забравя.

17.07.2014 г.

Мa darling,

Ти,
моя замразена любов -
непопаднала във фурна,
нивга неосъществена,
поизветряла,
позагубила вкусовите си качества,
но запазила горчивото-сладко
на дъното...
онова -
от което не подскача сърцето,
но често го налива със сълзи
и което, както знаем добре
ме накара да те обичам вечно

защото

осъществената любов
е любов умряла.

някъде сред всички чорапи,
дебнения за изневяра
или прости
човешки нехайства -
сред които се загнездват
разочарования,
приютяват се
недоизказаности...
и така
ден след ден... се трупат,
докато не дойде краят
сгромолясващ и величествен
той носи изгрев у себе си
и прозорец.
 



6.07.2014 г.

онлайн изповед до пет сутринта, с човек близък ми на сърцето. душа, която не съм докосвала на живо повече от десет години. говорим, говорим.. запълваме липсите, дупките на отлетелите години. разказваме отделените си биографиите и съпреживяваме всички онези разочарования, които грижливо крием под възглавниците си.  
после дълго не мога да заспя. чувствам се добре, чувствам се щастлива, изпълнена, следваща мечтите си. не помня някога да съм била по-добре в кожата си от сега. но докато се въртя и мисля за онази хронология на събитията, която ме доведе до тази точка, кротко осъзнавам, че никога няма да обичам отново по онзи начин. може би ще се влюбя още милиард пъти по всякакви различни начини, но никога няма да обичам, така, както обичам теб. няма да свия ушите си по подобен начин. няма да съм кротка, тиха, чакаща, неискаща, необещаваща, вярна, разнородна, ничия, твоя. сърцето ми няма да замлъква от ужас, че ще те изгубя. сигурно ще се вслушвам в дишането на друг, ще се събуждам от хъркането му, но вероятно никога няма да ми става приятно, така, както, когато те чувах да говориш насън.  и всичко, което се е изпълнило между нас, световете и телата и това, че не оставихме празно пространство, начинът по който това е завинаги, вкостенено, застинало, непоколебимо, неразрушимо, повече от всичко, по-голямо от света, по-голямо от самите нас, придобило собствени очертания и форма. всичко това ме кара да съм благодарна със силата на цялото си същество. да благодаря, че ми се случи, че го имах, въпреки, че знаех колко ще е кратко, и най-вече, че нито ти, нито аз, успяхме да го разрушим.

1.07.2014 г.

адио

и колко пъти се отдава случай
неслучаен минувач
случайно вплел се в теб и твоя свят

колко са тези, които успяват.
да намерят щастие сред хилядите, милиони кални секунди  и милиметри слюнка, която случайно кацва на бузата ти, докато упътваш някой непознат за улица или адрес. а после... колко са успелите да надминат себе си и разкраченото его?
да се спрат, да запечатат онази любов, за която всички сме чували, а тя е така нереална, когато срещу теб седи само онова, което винаги те дразни. дразни те... "всички хора ти се месят и не можеш да ги траеш, защото ти сам не знаеш от какво се нуждаеш"...
вътре, дълбоко, заровено, предишно, прераждане, конвулсия, система от звезди и космичен прах, който лапаш по време на обяд, вперил поглед в небитието и допушвайки  цигара. това ли е?  а всичко, което ни вълнува до степен умиление и го търсим, но то не идва или идва, за малко проблясва като заря от далеч, после мрак и прах и скука и нищо. леглото е кадифено меко, само защото моята кожа е там и защото аз искам да се свивам сама в него. мое собствено желание, себичната любов към кожата ми, това ли е истината, за която говори и Той. Онзи, който страдаше, а те му се смееха с присъщия за глупаците смях и не разбираха, че един ден Той ще им диктува всичко. онова, от което са треперели, когато са били петгодишни. 
и в заключение, да, това е. Любовта, без която не можем и която дори всяка едноклетъчна перхидролена главица мисли и лелее. няма я, не защото не съществува, а защото ние не можем да я повикаме. и не и не и не. докато не вземеш юздите, а ако така си се родил, още по-добре. придатъците не съществуват, онова двойното, което те допълва не съществува. съществуваш само ти и твоята вселена и справянето всеки ден, умишленото живеене на живота по най-добрия начин, това е целта, а след това се появява онази неземната или никога не се появява. до следващия път,  адио мио.

27.06.2014 г.

вкъщи

ягоди...
толкова са ароматни
вземи
вземи цялата кутия
а сладолед искаш ли
не...
готов ли си
още една...
баничка с боб и пиле
жълта обеца
колело със спукани гуми
и следа от сълза
джони деп псува от телевизора
пусни Лео да излезе навън
малко, пухено котенце
обичам те...
А Мечо къде е?
да оставя ли от ягодите за Светльо?
къде е дистанционното?
завий се с одеалото
обуй си чорапи
излязоха комарите
полях цветята...

толкова дълго търся любовта,
че понякога забравям, че тя е тук до мен. вкъщи.

26.06.2014 г.

сърце в петата

Понякога се обичам, понякога се ненавиждам. Самостоятелна или не, животът ми се клати между нечие да или не. Въртя се, седя, копая  или се подготвям за старт. Някой път ми е криво, друг път летя. Често си мисля, че имам всичко, в следващия момент съм празна като вафлена фуния. Оглеждам се в различни очи - черни, сини, зелени, кафяви... няма значение какви са, аз съм все една и съща, само техните зеници ме преобръщат. И седи на дъното ми, надеждата за онова очно огледало, в което ще мога да се отпусна и да бъда себе си докрай. До края на краищата! Междувременно луната ме застига и в отражението й се чувствам своя. Насън или наяве ме достигат разни мазни ръце, които искат да се избършат в полата ми, но успявам да избягам и да им тегля по един шут в муцуните. А вечер, когато наднича нощта към чаршафите, само тогава мога да си призная - онова най-ествествено чувство, което цял ден мачкам и тъпча под самодоволната си усмивка и счупеното Его. Наднича чувството и се опитва да ме достигне с малка ръка, да ме погали по косата и да ми каже, че и аз съм човек. Не съм пластмасова кукла с пластмасови устни и с винт вместо сърце. Не съм нито едно от тези отражения в разноцветните очи. Не съм силна и безскрупулна. Аз съм един малък човек, със сърце свито в петата.

23.06.2014 г.

Разпечатаното лято. Като чифт още необувани чорапи. Дворовете привечер. Лежа и гледам клоните, изкачвам с поглед етажите на черешата. Шумящо се спуска листо. Хлад. Завивам се и дочаквам светулките. Комарите се разбиват между дланите. Котката пресича поляната, с меки стъпки, ходи като Царя на кварталите. Сгушва се. Стъпвам боса на тревата и размърдвам пръсти. Бръмбар се оплита в косата ми.  Тъмно е, щурците замъркаха и изведнъж пак стана топло. Лятото обвива пръсти около шията ми. Мога с ръка да го докосна. Искам да плувам в поляната, да се слея със зелените й вълни, да се пързалям по топлите камъни и да заглушавам всеки спомен за студ. Искам да се разлея, да потъна, да се забравя. Но трябва да изчакам още ден. И ще празнуваме. Ще целуваме Лятото. С език.

12.06.2014 г.

За чалгата и дарбите

Всеки ден се възмущавам до мозъка на костите си и то само, докато седя пред компютъра. В тази малка България всичко е толкова сбъркано, че започва да ми става отчаяно.  На маломерния ни мащаб се разполагат толкова много олигофрени, че ми става страшно. И сега ще ви обясня защо. 
Не съм от хората, които се оплакват, казват, че за тях няма работа и се чудят как и кога да емигрират. Не съм и от хората, които постоянно дават за пример "Европата" или любимото ми "Америка". Възпитана съм в борбен дух, моето семейство не е било богато никога, но никога не сме умрели от глад. Баща ми е влачил като мравка през целия си живот, използвали са го, прецаквали са го и хора и държава, както всеки един тук, но никога не протестира, никога не се оплака, също и никога не отиде да  гласува. Сега веднага ще залаят тези, които ми говорят за "политическа отговорност" и колко било неотговорно, разбираш ли, да не гласуваш. Ми фак оф. Майната ви. Баща ми живее тук, построи ни къща сам- съвсем сам, разбирате ли?! А, не краде, не лъже и никога не е направил зло никому,както и никога никой не му е дал дори и клечка кибрит. Не са му били виновни нито комунистите, нито демокрацията, нито никой, няма да ги изброявам, всички ги знаете. Това ви го казвам само, за да ви стане ясно, защо аз самата съм така аполитична. Баща ми се е борил като прасе с тиква с живота и винаги е казвал, че му е все тая дали "отгоре" има магаре или президент. Защото сам се е оправял, работил е и както казах не е мамил или крал. Това се нарича външен локос на контрола, всичко зависи от теб, не от някой друг. Освен това винаги е искал да живее в България, защото както казва той, трябва да си много смотан, че да не можеш да се прехранваш в твоята собствена държава. За това може да се спори, но е въпрос на личен избор. 
И като опряхме на прехрана, стигаме до темата, която ми е наболяла. Като човек, който претендира, че уж се занимава с изкуство или поне иска да се занимава, все по-отвратено ми става, докато гледам артистите в страната. разбирам музикантите, както пееше Хазарта "батенце, ядеме чинки, сойки, деба тия емпетройки". Разбирам актьорите, които се борят за работа на щаб и след дълги клизми, взимат заплата 240 лева. Разбирам писателите, драматурзите, всички, това вие го знаете! Пари няма, положението е кофти, изкуството е навряно в задния двор, както каза Ивайло Христов. Знам, че гладът е по-силен от тока и се надявам Господ никога да не ми изпраща подобно нещо. Всеки ден виждам хора, които просят, седя в центъра на столицата по цял ден, на улицата съм непрестанно и ако давам пари и цигари на всеки, който ми иска, на практика няма да ми остане нищо, защото те са хиляди. На скоро чух от майка на момиченце, което иска да става актриса, че детенцето се било отчаяло, видите ли, защото нямало парички за актрисите и как можело така. Вбесявам се, полудявам като чуя нещо подобно, искам да зашлевя този, който го казва, не да се скарам с него, не... направо на физическо насилие ме избива, въпреки, че нито килограмите ми, нито културата ми, позволяват подобно поведение.  Искам да ви кажа, че докато сме така прости никога нищо няма да имаме. Сърдите се, че ви казвам, че сте селяни. Да си селянин вече не означава, че си от село. Хората от село са чисти като бяла ракия и като сълза на дете.  А тия които са дошли в Столицата ни, жална й майка, са далеч от сълзата, но не и от ракията. Знам, че ще кажете, айде какво се палиш, това е реалността. Аз съм далеч от тази реалност. На практика от година почти живея в Академията, не общувам с хора, които са ми под мисловното и душевно ниво. Много отдавна се зарекох, че всеки, който не ходи на палатка и не вярва в прераждането - директно ще изхвърчи от живота ми. Общувам с артисти, някои от тях ме отвращават и спирам да общувам с тях.  Имам свободата за това! Навсякъде има утайка, знаете, сред всички среди. Общо взето съм запазена на максимум, между центъра, Академията и мястото, на което живея, а то е до гората, райско кътче, заради, което също благодаря Богу ежедневно. Слушам български рап и от години не съм чула и една чалга песен. Без майтап. Но днес бръмчи телевизора и чувам дивни ритми по Битиви. Сашко Еврото и онази другата поканили някакво едноклетъчно с ромски тен, а до него чифт цици с крака. Превключвам, разбира се, не мога да съм в тоя рейтинг, не. Възмутена съм, но окей, това все пак е телевизия, по начало си е чалга. И като дойдохме на чалгата, да кажа, че от месеци насам съм щастлива като малко дете. Аз съм на 28 години и ще доживея смъртта на чалгата. Всичките мазни гюбеци, вафли, простотии, ще умрат, вече няма да щракат с пръсти в Студентски град, защото рапарите в България не спят, те правят албуми и мощно ще изригнат всеки момент. Виждам как това ще удави Пайнер, Планета и всьо. И всичко го знаят. Притаили са дъх и чакат. Както игнорирам човешката простотия, така и цедката ми относно музика е мощна. Не знам какво се случва, освен с това, което ме вълнува. Гледам в социалната мрежа постват Криско, Мария Илиева, знам си, че не е яко и не го отварям, седя настрани, надалеч, пазя си ушите и очите. Но какво ме накара днес да видя и аз, защо аджеба сички го слушат това. Видимо доволна била кака ти Мария.  Значи за нея специално искам да кажа, че е един от малкото творци, на които съм се възхищавала. Купих си неин албум, когато бях на 19 години и си го слушах в колата. Красива и даровита е Мария, няма спор. Пак в тинейджърските ми години я срещнах. Беше сама, дошла да гледа мюзикъла "Коса", който тогава се играеше от млади актьори в театър София. Поисках й автограф. Никога в живота си не съм искала автограф на някого. Тя беше мила, интелигентна, красива. Говорихме няколко минути, остави хубаво чувство у мен.  Знаем, че в последните десетина години, тя е съвременната дива на българския поп, за нея говорят кофти неща, никога не съм обръщала внимание на тези думи, винаги съм си казвала, ето тя го прави, нали? Прави хубава музика, с цената на няма значение какво. Мария започна да слиза по стълбата на моето възхищение, когато започна да участва в разни риалити програми. Не помня точно какво, но понякога на екрана много си личи колко точно си се вживял у себе си. Преди известно време тя направи песен със Зафая. Тогава си казах, ей, котка по гръб не пада. Мария си инжектира свежа кръв от тези безбожни таланти, които от години правят страхотна музика, но малцина са тези, които знаят. Комерс и пари не правят те. И Мария ги хваща, с готина музичка, с нейното известно и мега красиво лице, направиха толкова сладко сингълче, че беше супер.  Беше като Бейонсе толкова класна и красива. Казах си, ей браво, пълнят ми душата такива неща. Но днес си пускам въпросното парче, с онзи безподобен гном, ама що ли обиждам гномовете, което и парче ме подбуди към целия този текст. Значи. Пее на диалектче гномчето, хваща я за косата кака ти Мария, която е с две глави по висока от него и я надупва, видите ли. Текста малоумен, музиката никва разлика от последните му десет на същия гном. Потръпвам, буквално ме побиват тръпки от това засукано лайно от тази чалга, от тази гнусотия. Седя пред монитора и искам да повърна, сещам се за онези двамата от сутринта по сутрешния блок и откровено ви казвам, че дори те са по-достойни. Те са натурални, истински, не правят подмяна и не лъжат никого. Те си признават, че правят чалга и не заблуждават никого. Не може. Няма оправдание. За пари ли го правиш, за какво? Ножа ти е опрял до кокала ли, детето ти умира, какво по дяволите ти е оправданието?! Възмутена съм. Повече от възмутена, как пред очите ми един творец продава себе си!...  Не може това да се толерира, да се слуша от децата, да си мислим, че има продукция, да се залъгваме с някакви подменени неща. Адски ми е гадно и обидно, че това съществува, и то сега, когато чалгата е на път да си замине. С това ли ще се замени? И аз, която си стискам очите до последно, дори и моите клепачи не удържат тази помия, която ме залива. Как едни могат да творят и да пазят достойнство, да се клатят на ръба на комерсиалното и истински качественото и въпреки, всичко да успяват да преживяват. Как има артисти в тази страна, които не се продадоха, не се подмениха, никога не мрънкаха, никога не се оплакаха. работиха, работиха, работиха. И умряха за и на сцената. Цената на хляба е еднаква за всички нали? И си мисля, че това е голям грях. По-голям от всичко останало. Да продадеш безпаметно дарбата си, която ти е дадена от Господ.

10.06.2014 г.

вчерашните стихове днес са груби
думи
измислям си сянка,
за да създавам
слънца
измислям лица
за да не забравя
чувството
вплетено
поднесено
за закуска
вечеря
обяд
рисувам несполуки
за  да не забравя да дишам
да живея
после
ги изтривам с гума
изтягам се в корема си
търся хралупа
за да мога
да изпълзя
от нея

5.06.2014 г.

Изпускаш неземен крем-карамел,
който ми се иска да ти го бях приготвила аз,
лично за теб.
И ако беше тук,
щях да те гледам като котка
как ядеш.

4.06.2014 г.

пиявички

 На рождения си ден, сънувах мъж, който беше пречистил цял океан,, заради мен. Заведе ме на брега и каза - ето, това е за теб. Потопих се в кристална вода, а на дъното имаше камъни в ярки цветове, хиляди разпръснати съкровища. Усещането е неповторимо, да се изкъпеш така, навръх твоя си ден. 
 Миналата нощ, обаче, сънувам, че съм в огромна ретро кола,която препуска из гора като във филм на Фелини. Стигаме до кръгло езеро. Влизаме във водата, тя е хладна и приятна, но се оказва, че е пълна с хиляди малки, розови пиявички, които се залепят по тялото. Аз не излязох от водата, не се разпищях, въпреки, че усещането беше много гадно. Оставих ги да се уморят и да паднат и те спряха да ме хапят. Но когато излязох от водата - цялото ми тяло беше в малки ухапвания, които сърбяха и щипеха. Е, искам да ви кажа - на всички малки пиявички - смучете на воля, аз имам достатъчно кръв. Единственият проблем е, че остават белези. Които сърбят и щипят.
Имаш очи на ангел и го знаеш. 
Душата ти е напръскана с кал, 
от градските улици, 
но още пазиш онази наивна детска усмивка, 
в ъгълчетата на стиснатите ти устни. 
Понякога се пързулвам по миглите ти, 
докато те гледам. 
Те са рошави и извити в края, 
така, че да ми се получи последното фиууу при спускането.
Смея се и искам да се люлея на коленете ти като четиригодишна, 
да обгърна с ръце брадата ти, 
да заровя пръсти в нея като в пухен юрган.  
И да забравя кой си и аз коя съм.

3.06.2014 г.

Подреждам мозайки, размествам ги, преправям, а ти изскачаш иззад ъгъла. Като копче, което не знам от къде е, като треска, която не се подава на дялане. Като оцветена рисунка, с черно бели пастели. Всичко е сбъркано до цялата си същност. Нещо, което мами сетивата и се бърка за любов.
Не е много това, което искам, но се получава друго - грозно, уродливо, непонятно, извира от мен, от всеки... Въпреки надеждата и меките ми  ходила... с които искам да стъпвам леко, искам да съм като есенно листо, но ето, че пак съм звяр, пак  отстоявам себе си ... а не искам. Истината е, че искам да сготвя и да обичам, да прегръщам, да се събуждам до усмивка и кафе... Но светът е груб, изрязва ни като две реалности и трупаме карма, при всеки следващ опит за изчистване.
плача, защото чета
едни от най-неземните стихове
на света
неиздавани никога на хартия.
плача, а ми влиза плажно масло в очите,
защото се намазах, да не изгоря
лежеейки на двора
слушам крясъците на сойките
а плажно масло вече не ми трябва,
защото ще завали дъжд -
в пълен синхрон със сълзите ми.

вторникосряда

леки залюлявания, спрели часовници като оргазми, местя топката на запад, имам те в разпятие.  за малко се засичаме, а после виждам, че си скучен, неумел, не можеш с нищо да ме изненадаш, а знам, че е само, защото не съм влюбена до уши. иначе щях да припадам дори от мигла, паднала върху рамото ми. търся пътека, пролука, смея се на няколко тъпи вица, със сродните ме заболява корема от кашляне и смях. после скука - чета, пиша, домогвам се до себе си. спускат ми на няколко пъти товари с думи. следват затишия. някой приятел ми праща песен, сещам се за отминали дни. влюбвам се точно за пет минути, но си казвам - няма смисъл. всичко е толкова ясно, от ясно по-ясно. няма магия, няма очакване, само жажда. пътищата са се опнали и ме чакат, но сега само табулации, фабули, файлове, сред които потъвам до гушата.
веднъж и аз да си харесам някого от първи поглед и после при проверката да се окаже, че имаме десет общи приятеля, двама от които мои бивши. аман.

30.05.2014 г.

последно танго в софия

Връща ме филмова лента към онези безумни дни, когато забравях не само коя съм, но дори какво съм.  Приказката за Червената шапчица и Големия лош вълк.  Или по-скоро за Мечката, която чакайки в хралупата си, похапва мед и круши. А когато се появя - ме изяжда цялата, побира ме на две хапки в устата си. Учи ме как да дишам наново. Как да живея, как да си казвам името с нов глас. Учи ме как се обича - от разстояние и завинаги. Учи ме колко всичко е важно - усмивката и кафето сутрин, музиката, дъждът, сезоните. Учи ме на самота, учи ме на любов. Учи ме да познавам тялото си. Учи ме да съм себе си. Учи ме как се умира и как в смъртта - има живот. Показва ми колко съм малка в мечешката му шепа и колко голяма - в зеницата на окото му.
Спомням си жегата през лятото и потното тяло, от което няма отлепване. Смърт е любовта. И който не го разбира - не е обичал така. Умираш, хиляди пъти в деня, раждаш се и после дори влизаш в следващия миг, сякаш не е било. Чакаш и виеш като куче - за усмивка, за дума, за жест. Нищо не те интересува. Егото е притиснато между бедрата и черепът му е смачкан наполовина. Трепериш само при мисълта, че няма да видиш очите, устните няма да са в твоите.  Гърчиш се от страх и безумие, че той ще си отиде, завинаги, че повече няма да видиш лицето му на балкона, че няма никога да ти отвори вратата си или да премине през прага на твоя дом. Страх те е, както никога. Сънуваш кошмари, че си е тръгнал, че е изчезнал, че е завинаги, ах, как боли от тази паника, предшестваща края, който чака зад ъгъла.  
И изведнъж се отлепяте. Няма ви. Няма ме. Нищо не се е случило, не съм обидена, обичам те, както винаги и както никога, впрочем. 
Седмици, дни, месеци. Свързва ви само топла усмивка, мекия глас в телефона, животите вървят, ти знаеш - той е здрав, той диша, той е добре, той е щастлив... аз съм щастлива! Обичам го, както никога, обичам го и не искам да го виждам, няма нужда, кратки срещи са ми достатъчни - просто да знам, че е добре, здрав е, диша, добре е... той е добре. Сърцето ми е на мястото си и не искам нищо друго в живота си. 
И ето че един ден наближава вятър и изведнъж... той е... влюбен! Господи, винаги съм мислела, че ще умра, когато ми го каже. Но не умрях. Напротив. Той е щастлив, той е обичан,  от хубава жена, която ще го обича нежно и ще му готви вечеря. Ще му роди деца и ще бъде винаги до него. Той е добре, аз съм добре. Друго не искам. Ако щете вярвайте .)