I think of you in colors that don`t exist.

2.11.2014 г.

откровение

чета се назад и в четенето си се спомням. разлиствам себе си у себе си. заривам дупки, цепнатини и неравномерности на егото. колко много премазани съдби, смачкани приятелства, сълзи, копнежи, стремежи, чудя се как не ми се е пръснало малкото злощастно сърчице. някой е бил до мен, после але хоп, скачай в пропастите и напук на всичко изплачи очите си за хиляден път. спрях да броя, твърде отдавна. но от съвсем скоро започнах лесно да заравям, лесно да забравям, лесно да преглъщам залците умора и несигурност. не търся на кого да се подпирам. отдавна се подпирам на себе си, за по-лесно. а отдавна беше желанието за това и невъзможността да го осъществя. сега се получи лесно. лесно изплувам, трудно се давя.  мачкам само с безразличие и толкоз. който чака - ще дочака, ми е написал преди много, много, ама много дни, човек, който също се сблъска с озъбеното ми същество, в момент, когато се опита да се насели у мен прекалено. напомнят ми сега само чаршафите, които видях онзи ден. дежа вю, което обръща корема ми и искам да повърна. вкопчвах се и се вкопчвах във всякакви болни умове, докато не разбера, че трябва да лекувам моя си, а не техните.  мислех, че като ги спасявам, спасявам мен. разбрах, проумях, имам го, това, всичкото, за което ронех сълзи от крокодил.
питала съм като малко уплашено зайче, само, че с драконови крила, още неразбрало, че ги притежава: идват ли по-добри дни? или вече са дошли, защото от вътре ми е огнено, драконово, сияещо, лавинообразно и същевременно тихо. като в сън. като в нямо кино. като в мечта. 
помня, много добре, сякаш беше вчера, тихото същество, което живееше в корема ми и се хранеше с човешко месо и как никога не му стигаше и винаги искаше да се залости зад нечия врата, да се приюти някъде, при някого, който да му казва "обичам те". помня и ангелското си начало, което се уморяваше да се бори с демоните, страхуваше се и зъзнеше в студените зимни дни, когато щастието беше зад решетки, зад нечии други ръце, зад ъгъла, там, при някого, когото вечно чакам и той идва, но се оказва поредното емоционално-рушащо-ме-същество, което иска да застана до него, заради русата си коса, заради умния си поглед, заради тясната си рокля, заради някоя си глупост, заради внушението, че ме обича и заради ред други неща... неизвестни никому....  
и аз все така се влачех след тъпата си надежда и някъде между всичката тази простотия един ден, мамка му не помня кога, но не беше отдавна, един ден се опрях на себе си и разбрах, че няма никакъв смисъл да чакаш нещо, което те е подминало, няма да дойде или нямаш нужда от него. отпуснах се и реших, че ще живея, заради друго. и като момичето, което се опитваше да ме убеди, че няма страх, че страхът е мъртъв, да точно като нея, с малката разлика, че страхът никога не изчезва напълно, просто намира нов начин да излезе и да те сграбчи за гушата. но както и да е, вече не се страхувам от страха и от нищо не се страхувам. и дори вече влюбването ми не е така случайно. не е така смъртоносно и насилено, не е така очакващо и застрашаващо животите на обекта и субекта. не е. то е едно светло чувство, в което няма какво да загубя, дори да не получа нищо, дори да ме заболи, дори, дори, дори... радост от самото му съществуване и никакви очаквания, отварям спокойно обятия, разпервам се, разлиствам се, разпъвам се и чувствам, че съм нова, цяла и завършена, себе си, колкото никога.

Няма коментари:

Публикуване на коментар