I think of you in colors that don`t exist.

4.08.2011 г.

скачам!... ти си стой горе .))

Отварям си празна публикация с име “Богът на дъжда”. Колко повече е от една празна папка, само аз си знам. Но е празна. Ей така, сякаш не съществуват всички тези дни между нас.
За пореден път слагам няколко точки в края на изреченията от живота си, можеби няколко запетаи, които всъщност би ми се искало да са триеточие. Объркаха ми се мислите, обърка се всичко, от както се прибрах в този прашен град. Там, на онези плажове, зарила крака в ситно стрити от вълните миди, там под небето, което трещи и излива цялата си вътрешност в морето и върху мокрите тела, там сред хората забравили всичко тежко, освободени от излишен товар и грижи... там забравих и аз. Там е лесно, естествено, че да. Да не мисля за друго, освен за себе си и за големия свят, който душата ми не може да обхване. Пристигнах и ме обзе паника. Сякаш страх. Незнаех от какво. Сега разбирам... потапям се пак в предишната реалност, от която избягах. И кратката ти прегръдка, сякаш уверение, че всичко е наред, се стопи с ноща. Дойде денят, който ми напомня, че не всичко е добре, че пак си сам, че миговете на трепет и вълнение от предстоящата среща са безпаметни и преходни, като денят, който се обвива около ноща, като вълните, идват и си отиват, като всички хора, влизащи грубо в живота ми и после излизащи безшумно и все по-често.
Натоварила съм те с цялото излишно значение на света. Което малкото ти тяло и все по-малкото ти сърце не могат да поемат. Знам, че трябва да те оставя да си отидеш. Да потънеш в мъглата на спомените, там където прегръдките ни ще са просто хубав сън, който може и да си спомня някога, в някое унесено състояние между ноща и съня или в миг, забързан, просто ще преминеш през главата ми като нещо вяло, несигурно дали е съществувало.
Да се оставя да полетя, да се оставя мигът отново да ме носи, без да се вкопчвам, без да му отдавам магични предопределености. Случило се е... защото просто се е случило. Не защото ние сме свързани по странен и неразделен начин, не защото ти си ме търсил по тротоари и улици и на дъното на желанията си. Не защото аз съм те чакала немирно и болно, отчаяно и възторжено. Не защото. А защото понякога пътищата се пресичат, за да срещнеш нови и да поемеш отново на някъде. С простотата на някоя пътека, която не винаги води към твоят дом. Тя има свое значение. Аз имам свое собствено значение, то не се припокрива с твоите безкрайни въжделения и изтомни копнежи за вятър.
Да. И аз имам копнеж по вятъра. Господи, колко е безкраен този порив на атомите ми, колко е категорична душата по въпроса за свободата. И Господи, щастието не е на хиляда сълзи разстояние, нито на една ръка, нито на края на света, нито в топлия скут, на някого, когото обичаш. Щастието, Господи си го поставил у мен още когато малката енергия на съществуването се е родила в някоя звезда. И го нося като кръст, като прашинка, като горест, изваждам го в някой миг, после пак го завивам на топло между гърдите си. Щастието не може да ми го даде никой, дори той да носи най-прекрасното име на света, дори да има очи, които искам да има детето ми, дори и само шепота на устните му да ми е достатъчен да се почуствам жива, дори да е истински и само мой и нощем, когато се събудя в ръцете му да благодаря на всички Вселени, че са ме срещнали с него. Дори. И от осъзнаването на тази истина, боли. Нали знаеш. Ние, човеците обичаме да ни боли.