I think of you in colors that don`t exist.

25.02.2011 г.

Нищо

малки иконки
сиви зелени
светят в деня ми
светят в мъглата
теб те познавам
тебе никога не съм срещала, (но
само онзи път на Иван Асен, докато
си разхождаше кучето)
минават ми мисли, че
искам да изчезна
от този град
от този живот
скоро ще отлетя
като Васко Кръпката
ще сбъдна сънищата си
хващам си парцалите
ще го направя
не се търпи тази повече
като книжен плъх,
като МИШКА
побеляват очите ми
ден след ден
изпадам в транс
и забравям да мечтая, да чувствам
ще се върна при себе си

22.02.2011 г.

София

Моят град. Моят роден град. Остарял. Беден. Със съмнителни безистени и кални улици. Със загрижени лица, увити в шаловете си и сивите си палта. Със забързани хора, пресичащи на червено. Моята София. Овехтяла, недоносена. Чака пролетта и кестените, белите, жълтите храсти да покрият сивото, дупките, мизерията. Да покрият овехтялата Шипка 6 и тъжния Граф, със старите бабки, в старите сгради. Да завали топъл, летен, чакан дъжд, да измие стъклата, а те да се засмеят. Да се юрне народа като отвързан, по пейки и по поляни. На моста на влюбените. По Шишман и Славянска, по Шести Септември, по Витошка, Узунджовска и Вазов. По всички любими местенца, мънички пейчици, задните дворчета, където влизахме и присядахме на земята, докато светнат прозорчетата и зашета жената около печката. А ние се смеем в шепите си, за да не ни лиснат отгоре някоя тенджера с вряла вода.
И да тръгна и аз по пътеките, старите, където краката сами знаят пътя, където обувките ми са изтърквали подметки по двата маршрута - Иван Асен-Борисова-Борисова-Иван Асен. И да се видя със тези лица, познатите, същите, които останаха като експонати, в България, в София, напук на ниските заплати, напук на старите възгледи, напук на сивото и мрачно... напук. За да цъфнат черешите... и тази година.

19.02.2011 г.

...твойта хубост, твойта прелест, ах, те нямат край.

17.02.2011 г.

Днес съм в странно настроение
сякаш падам отвисоко
а всъщност се усещам, че не падам
а политам...
странно е
благодаря на Бога за разговора ни вчера
и за простичкият и лесен отговор, който ми даде
благодаря и на Вселената, че нищо не е константа
че всичко се изменя
върви, тече, променя се...
и благодарение на това съм още жива
и за странното ми настроение
сякаш съм свалила чувал с картофи от плещите си
сякаш съм безсмъртна
сякаш мога да направя всичко, което си поискам
сякаш мога да заговоря всеки непознат на улицата,
който ми се струва по-симпатичен
и даже няма да ме помислят за луда
сякаш ей сега ще стана, ще изтупам прахта от дрехите си
и ще тръгна, ще вървя, вървя, докато ми се скъсат обувките
и няма да спра
докато не намеря себе си
някъде, под някой камък
и не се измъкна за ушите и не изкрещя в лицето си:
"Къде беше?!! Още колко време трябва да се оправям сама, докато ти се криеш тук в калта?!!"
А после заедно ще търсим Другия. И ще намерим съвършенството, с бяла светеща точка над лявото си рамо и едно съзнание, което всичко знае,
и на което не е нужно да се обеснява до безсъзнание
че има любов, която е свещена, която трябва да се пази
и да не се разпилява по вятъра

16.02.2011 г.

Не ми останаха думи. Не ми остана сила. Не остана нищо. Освен празната ми обвивка. Не останаха чувства, не останаха знаци, да предричат съдбата ми, черни и розови линии на съдбата, върху дланите ми. Преплитат се и загубват диря. Загубвам я и аз. Пътеката, пътят, вървежа... защото "не е достатъчно само да вървиш". Трябва да вървиш и да растеш. Спрели са стрелките на часовника ми, не се чува пулсът ми. Не чувам и вътрешният си глас. Запушила съм му устата с тиксо, вързала съм го за някой стол, в някоя далечна стая, заключена и забравена, дълбоко в мен.
Не остана нищо, нищо в този празен ден, не останаха мечти. Защото теб те няма.
Но най-вече, защото мен ме няма. "В момента няма никой вкъщи. Моля оставете съобщение след сигнала". Бииииийп.

15.02.2011 г.

атоми

когато аз съм в теб
а ти си в мен
когато има сблъсък на вселени
когато се усмихва мъничко дете
и аз съм тук
с ръце припряни
когато искаш да ме зърнеш за момент
в сивия си ден
очи затваряш
и си с мен
и аз съм с теб
за миг
по залез
и после всичко губи смисъл
и значение
разтапят се телата
на хиляди частици
атоми
разтваря се душата
но сетне се събира
и всичко пак е същото
и никой нищичко
не е усетил
денят преваля
има пак задръстване
а преди час вселените се сблъскваха

14.02.2011 г.

нека да е

искам да е лято
толкова ли много искам
и да нося гуменки на босо
и да джапам по реката
после да се гмуркам в тревата
да запаля малката количка
и да литна в безброй посоки
там където бръмбар тихо свири
и калинка му приглася
там където има дири
на коне,овце и крави,
там където има мирис
на сено и на коприва
там където си постилам
тънкото одеало
и заспивам
а завива ме с прегръдка синьото небе
докато очите си отворя
пухкав облак ми намига
и ме носи на крилата
малка чучулига
смеят ми се други птици
с калпачета червени
и ме гледат от дървото
с песни още неизпени
искам вече да е лято
толкова ли много искам?

4.02.2011 г.

Цветове

Има сиви, тъмни дни. Но те са само илюзия на душата ми.
Втълпена от празните вечери и пълните сутрини.

Има бели, светли дни. На които се радва сърцето ми.
Има теб, има мен, има мирис на кафе и на скреж.

Има сини, студени вечери.
Има жълти, тихи обеди.
Има червени и златни следобеди. И оранжеви петъци.

Има надежда, понякога рядко, търся я в скута си и
в онзи чорап до леглото.
Има и безнадежност, понякога често.
Погълнала чаршафите,завивките, банята,погълнала цялата стая.
Изяла и последната риза.
После я карам да повръщта до сълзи.

3.02.2011 г.

Любов

Мечтите се разпадат. Всеки ден.
Някой идва и те взима от мен.
Онази черна ръка, ме ограбва безпаметно.
И теб те няма. Умираш през месец и в тези малки смърти и аз изчезвам по малко.
И вярата ми за идния ден изчезва, и надеждата и търпението.
Само Любовта седи и гледа навъсено, поглежда си часовника и казва:
"Нямам време. Скоро трябва да тръгвам. Чакат ме на друго място."
Поглеждам я сърцераздирателно и я моля, да остане, поне още ден,
но тя е непреклонна. Обещавам й всичко, целият свят, казвам как
всичко ще се оправи. Но вече и тя не ми вярва. Защото теб те няма.
Остава само Сянката ти. Но нея Любовта не я харесва.

2.02.2011 г.

empty spaces

Всички сте празни. Празни чаши, празни кутии, празни очи, празни джобове, празни души, празни кесии, празни умове, празни погледи, празни ръце, празни сърца. Хубави сте. Но сте празни. За вас не може да се умре.

трудност

не понасям този свят
какво да направя
къде да се дяна
накъде да вървя?

сама съм
сама от утробата
сама в деня си
сама като куче

знам, че има
и други като мен
знам
но къде са?
някъде отвън
някъде там
в безкрая

и как е възможно
да ги срещна
като има
между нас
стени
от бетон

някои пият
други стават актьори
трети се самоубиват
и ги наричат
"безхарактерни"

аз не зная как да бъда с "характер"
как да се пропия
как да се самоубия
аз незная
къде да утеша себе си
само искам да спрете земята
за да сляза
и да вървя
пак сама
но поне не сред тълпата