I think of you in colors that don`t exist.

25.05.2010 г.

Малкият принц, розите и аз

Телефонът мълчи. Чувам само звуците на соуфул хауса, идващи от лаптопа. Уморявам се в чакане. Но знам, че съм уморена от преди, не от сега.
Има няколко обаждания, които чакам. По-точно едно. И хиляди други, които нямат значение. Понякога животът е в малките паузи между две телефонни обаждания. Защото само тогава спираш и мислиш, и чувстваш и знаеш. Знаеш какво точно ще се случи и го подреждаш в душата си, както дете в първи клас подрежда чантата си за училище.
И ето- телефонът звъни. И спирам да мисля. И спирам да чувствам. Но... уви... това е едно от хилядите други, които нямат значение. Защото сега значение има само едно. Една мелодия в телефона ми. Която ще се чува достатъчно често в продължение на неопределено дълго време. А после ще изчезне. Както изчезнаха много други. И тя ще потъне в нарочна забрава. Изтрита и ненужна. Нежелана вече, защото ми напомня тъкмо за него. И няма как да я определя за някой друг. Защото е била специална.

„И розите се почувствуваха много смутени.
— Вие сте хубави, но празни — каза им малкият принц. — За вас не може да се умре. Разбира се, някой обикновен минувач ще помисли, че моята роза прилича на вас. Но тя сама има много по-голямо значение, отколкото вие всички, защото тъкмо нея съм поливал аз. Защото тъкмо нея съм поставял под стъклен похлупак. Защото тъкмо нея съм пазил с параван. Защото тъкмо върху нея убих гъсениците (освен две-три, за да излязат пеперуди). Защото тъкмо нея слушах да се оплаква, да се хвали или дори понякога да мълчи. Защото тя е моята роза.”

И в тези няколко изречения се изчерпва неизчерпаемото.

Няма коментари:

Публикуване на коментар