така минават дните ми. дишаме учестено в събота вечер, сплитаме ръцете си върху чаршафите и не можем да повярваме, че сме истински. после дните ми подгизнали от ежедневна простота. вечерите пълни с близки същества. поглеждаме се през чашата, съучастнически, смеем се поривисто и свойски. често си мисля, че ако няма музика ще умра. в извънземен гърч, вероятно. като хлебарка напръскана с отровен спрей, сгърчвам се и пуква малкото ми тяло щом ми спрете музиката. дишам с нея, живея я като болен човек на животоспасяващи лекарства. 

мечтая за диващина и това си личи. мечтая за числото две, понякога и три. често задрасквам с двойно пресечена линия тези мечти, защото знам, че ако ги получа ще избягам. като диво куче подгонено от луната. ще отлетя като лястовица по есенно време.

изпадам в тежки размисли напоследък. отново за хората и техните проблеми на малките им мозъци. туморните образования на психиката им, белите петна в способността им да обичат. и всичко рухва за секунди, сами събарят кулите строени с векове. после се чудят кой да им е виновен. аз нямам нужда от нищо. искам леко, тихо щастие, което и сега имам, с много малки изключения.  естествено продължение на съдбата. искам да се уморя от обикаляне на кълбото, да изтъркам улиците с отпечатъка на подметките ми, да оставя следа,  да създам, да взема, да дам, да съм себе си през цялото време и лицето ми да попива в очното отражение на хиляди хора, както и моето око да запази силуетите им.