I think of you in colors that don`t exist.

9.01.2015 г.

при цялата ненужност на думите, защото ти чуваш всяка моя мисъл отразена в съзнанията ни по начин, за който не съм и предполагала, че съществува. и при все има нужда от още, от обяснения, от уверения. защо? защо толкова те е страх? защо не можеш да преглътнеш болежките си, да се спуснеш, защо се страхуваш от загубата, от истината? 
играем на "с любовта шега не бива". така започна всичко. след едно представление. чашата ми с вино, неусетните ми признания. глупаво е да казваш на непознат човек, че си влюбен в него. не знаеш защо, не искаш и да питаш... но го направих. позволих си немислимото. и следват дълги мъчителни дни, в които се омотаваме сами в мрежите на чувствата, в идеята залегнала в главите ни за другия. постепенно те доближавам, достигам бреговете на дълбоката ти река и усещам аромата на кожата ти, все още от разстояние. и всичко секва. в твоя страх и колебливост, в затворената ти черупка. мразя да ме държат на ръка разстояние, а ти го правиш и то точно сега. спасявам се в други ръце, в други очи. после се мразя зловещо. не мога да продължа напред, не мога да се изправя. тялото ми танцува и се усмихва на всички хора, които искат да потъват в него, а сърцето ми лежи на пода в банята. не мога, не искам. правиш ме космична - повече от колкото някога съм била. а страхът ме смазва. всяка фибра, всяка част от мен потъва в блатисти води. казваш, че си ме изгубил. аз и сама се изгубвам, сред нещастните си съмнения, сред клатенето на вселените ми, преминавам през урагани, земетресения, видими за никого, освен за теб. но ти си стискаш очите и не искаш да проумееш, че това съм аз. просто е. аз съм! оставяш врати помежду ни, открехнати, а аз имам нужда да ги треснеш силно, да ги затвориш или да ги разтвориш широко. истината е, че искам да извикам на целия свят, че това си ти, че това съм аз, че сме се срещнали и това е... чудо. неповторимо и незнайно, никоганеслучвало се до сега. знаеш всичко, от ясно по-ясно ти е... и пак мълчиш и се правиш, че не съществува. 
да го оставим така, да изтлее през времето? да се уравновесим, да заровим тези чувства някъде дълбоко, да ги скрием от себе си, в някой прашен шкаф, където ще забравим за съществуването им. добре. лесно е. мога го. не е като да не съм го правила преди. не се страхувам от това. аз съм вятър и лесно ми минава. седмица, месец и отново ще намеря старото си аз, това, което не заспива и не се събужда с мисълта за теб. но кажи ми... ще бъде ли честно това? спрямо всичко... и кажи ми... ще можеш ли да заспиваш с чиста съвест, с идеята, че всичко си направил, че си опитал? или ще се уповаваш на една неосъществена мечта - кристална и непокътната, да...но неистинска. защото никога няма да разберем какво е можело да стане, ако не му дадем шанс. имай ме първо. преди да ме загубиш. или не.

Няма коментари:

Публикуване на коментар