свят, време и отново думи

потъвам в събития - реални или не, събития, на които няма да отида или ще. до толкова нереална съм станала, че се виждам само в кратки мигове, докато преминавам през витрините на студения си град. оглеждам се в счупени огледала и търся отражението си, напомнящо на пъстърва, която спуска хлъзгавото си тяло около завихрени речни камъни.  успява да се измъкне и да приключи маршрута си... и този път. до колко е истина всичко, никой не може да ми каже. опирам се на усещания от сънищата и мълча в пълно затъмнение на сетивата.

"страхувам се от тези силни думи, които ни правят нещастни", казва джойс. 

а аз сякаш не се страхувам от нищо. болката е единствената константна истина, която ни държи събудени. преди време си казвах, че от както съм разбрала колко празни са думите, съм започнала да живея по-лесно. сега не мога да се хвана за това. думите са единствената реалност, която избираме ежедневно. празни или не - те съществуват в своята вселена и ни карат да се материализираме. чрез текстовете си, основно. а това, че някой е решил да ти посвети текст или текст е излязъл за теб, изпод пръстите му, е поредното доказателство, че си живял. валидността на думите е нетрайна и противоречива, но вече не се бунтувам срещу това. движението променя значението, но не и факта, че ги е имало. и в този сътворен свят, в който дълго не проникваше друго, освен запъхтяните ни въздишки, се проникна външно присъствие. но в това е и магията на движението. такъв  е този свят - времето му и той се движат и не спират, нито миг... наш е изборът дали да тичаме с него или да стоим с отворена уста и да лапаме космичен прах.

от кражби се опитвам да сглобя
един портрет
на мъртвия художник
като млад

от кражби се опитвам да сглобя
портрет и на мъртвото ми сърце
като младо

събирам останките
от начупените му линии,
брътвежи,
достигнали те за нищожен миг

преравям костите си  за следи
от вчерашни копнежи,
почуквам ги археологически
но не намирам свят у тях

очите ми -
разтекли се капачки от компот
блестят на слънце или отразяват
нощните лампи на непознатите

в милисекунди се разминаваме
с вчерашните си истини
гледаме се дълго,
а после си тръгваме

и остава утайката от кафето,
което никой не може да допие.
по-лесно е да си направиш ново

нова чаша - нови хоризонти.
а сърцето мрънка само за това,
което не може да има

"пишел много - всеки ден написвал по едно стихотворение. "

Не всеки Джойс има късмета да срещне своята Нора. Която ще го ругае, но ще го обича и издържа. Докато той оставя заветното си наследство на света. Но и не всеки от нас е Джеймс Джойс. Това е ясно. И парното в Академията, според Дечко Узунов, работи само за един от нас, но още не знаем за кого точно. Това сме свикнали да го чуваме. И понякога сме уверени и гледаме влюбено студените радиатори, а друг път бледнеем като безцветни копия на някой отдавна умрял, но забравен.

слънце на раковска

господи, днес беше поредният ден на смачканите ми усмивки, които се разливат из академията. вървя по раковска срещу слънцето и не виждам никой, разминавам се с едни светещи същества, които ме хващат за рамото и ми казват "здравей", а аз не мога да видя лицата им, лъчите ме заслепяват. отговарям им, не зная кой е, но продължавам да се усмихвам на проблесналите усмивките и да вървя.

господи, благодаря ти за начина по който си ме създал именно толкова крехка и толкова силна. именно толкова непоколебима в собствените си усещания. именно такава. вярваща. търсеща. крилата. това, знаеш, безкрайно ми тежи и ме уморява, но от него произлиза и силата. да вярвам. всеки ден, да вдигам очи към небето и да вярвам, че всичко е перфектно. сега, моментът, хората, с които събираш пътеките ми. и тези, с които ме разделяш. преди се съмнявах, господи. и все те обвинявах. сега знам, че планът ти за мен е безупречен. точно толкова сълзи и усмивки, колкото ми се полагат. точно толкова стремежи и копнежи и силата ми да вярвам в дарбите, в моженето, в това, че за мен винаги ще има рамо и ръка и... свят. независимо къде и с кой. независимо от болката, от тинята, от несигурността... накрая винаги изгрява слънце и имам силата да продължа да бъда. неотклонно и всячески, грубо, неразрешимо, непоколебимо... дишам и живея и се боря с чудовищата и малките смърти, които лежат на дъното ми.

зоологии

сякоя - някоя. твоята, другата. моичкият. нашите. дърпаме се, пердашим се. с думи с погледи, с колена протрити. мажем се зад ушите, с парфюми, с вини пропити. гузна, мека, смачкана хлебарка, лази по канавки и съмнения. лази зад пердетата на скръстените ни стремежи. лази и се изкачва. чак до последния етаж на шестоъгълната ни кооперация. в която живеем, аз, ти и целият свят. маймунки на клони. прескачаме се като малки пиленца и чертаем схеми върху просото, което някой от горе - пръска по пода. на воля. крила на бройлерите растат ли? 

да бягам през глава като патка на паша. като патка подгонила куче. или наобратно. гонена от кучето? или да изляза от зоологическата ни квартира и да гледам слънцето, докато се сетя, че всъщност съм от човешки произход.

като река в река

ще спя и ще мълча. и ще проглеждам през други нечии очи. ще се затварям и разтварям. ще погребвам - бавно, машинално - останките от буквите си. и ще се мразя и ще се обичам. ще падам и ще се изправям и за минута дори няма да се обръщам. назад, за да видя, евентуално какво е можело да стане. шушулките от неовеществените думи висят на верандата ми. вятърът ги развява като влажно пране - безразличен и отегчен, носи листа и кал. носи бури, които вдигат къщичката ми, но не я отнасят в канзас, а накрая на реката ми. където тя се влива, обратно в себе си.

крем-карамелени тела

може би е фетиш към разрушението?

неозаглавени текстове. 

взривове тиктакат на прага. 

подаваме си нещо горещо, всеки иска да го хване, но от него остават белези по непокритите ръце. в кой ще гръмне тенджерата под налягане?

чистя и чистя, но остават мокри петна, с цвета на кръвта ти. хубави са. живописни.

няма red flags или нямам очи да ги видя? сляпа нощна пеперуда, летяща към лампата, която неизбежно ще опърли крилцата.

неадекватност, дни на разсипване, дни на разливане из заледените софийски улици. нощни крем-карамелени тела. потъващи бавно едно в друго, със залепнали устни от мълчание. и всичко е, както е било измислено в главите ни. 

а през деня вървеж, заради страх от застопоряване, от склещване. но физическото движение не помага, когато сърцето е заседнало някъде в средата, между етажите, като стар асансьор, в който се вози заедно с раздрънканите ми кости. 

спокойна и тиха съм, точно като пред буря, от осъзнаването на възможните загуби, застанала отново, какво клише, на ръба на собствените си налудни проекции. поне знам, че има кой да изнесе трупа ми, на раменете си. както всеки път. тези, които живеят със сълзите и радостите ми. а аз живея с техните. и всичко е отново точно напаснато, а ние сме цели, колкото и да се разпадаме в мълчанията си ... but either way i've got to wake up to face another day...

изнасилване на плейлиста ми, пореден ден. слънцето е блеснало, но стените ми не го пропускат. взирам се в стаята и виждам промъкнал се лъч. усмихвам му се, а той си тръгва.